Определение № 894 от 20.03.2025 г. на ВКС по т. д. № 2423/2024 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от ищеца в производството В. Б. С., ЕГН: [ЕГН] срещу въззивно решение № 44 от 10.01.2023 г., постановено от Апелативен съд – София по в.гр.д. № 1700 по описа на съда за 2022 г., с което е потвърдено първоинстанционно решение № 261040 от 22.03.2022 г., постановено от Софийски градски съд по гр.д. № 2158 по описа на съда за 2020 г., с което са отхвърлени предявените от касатора срещу ЗАСТРАХОВАТЕЛНА КОМПАНИЯ „ЛЕВ ИНС“ АД, ЕИК:[ЕИК], искове с правно основание чл. 432, ал. 1 от Кодекса за застраховането, за обезщетяване на претърпени вследствие ПТП, настъпило на 31.10.2018 г., неимуществени вреди в размер 55000 и имуществени вреди в размер 2024 лв., със законните последици по отношение на лихвите и разноските в производството.

В жалбата се излагат оплаквания за очевидна неправилност, както и за неправилност на въззивното решение, поради наличието на всички касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК.

В обосноваване претендираната очевидна неправилност на въззивното решение се сочи, че същата е видна от мотивите му, като при постановяването на решението си съдебният състав е нарушил логическите, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните си изводи въз основа на приетите по делото факти, с което е допуснал грубо нарушение на правилата на формалната логика и приложимия закон.

По отношение неправилността на съдебното решение се заявява, че съдът е допуснал нарушения на процесуалните правила, като в противоречие с чл. 273 във вр. с чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК и с цитирана в жалбата практика на касационната съдебна инстанция, не е обсъдил всички събрани по делото доказателства в съвкупност и в тяхната цялост, дори някои от тях са пренебрегнати, а съдебният състав избирателно е формирал убеждението си само върху част от доказателствата. Изтъква се, че съобразно заключението на приетата по делото САТЕ, допълнителното такова и направените от ВЛ уточнения, с оглед ширината на платното за движение водачът на увреждащия автомобил е могъл да избегне удара с пешеходката, като я заобиколи, без това да налага навлизане в насрещната лента за движение, което се подкрепя и от показанията на свидетеля Ф. Г. – очевидец на инцидента. Така изложеното според касатора сочи, че и водачът на автомобила, а не само пешеходката, са виновни за настъпването на ПТП, а като е приел обратното въззивният съдебен състав е постановил неправилно решение.

Иска се допускане на касационно обжалване на въззивното решение, отмяната му и уважаването на предявените от касатора искове, претендират се разноски.

В изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК общо се поддържа наличието на основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК. С твърдения, че са от значение за изхода на делото, разрешени са в противоречие с практиката на ВКС и на съдилищата, и са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, се поставят въпросите:

„1. При преценка на всички доказателства и доводи на страните съгласно чл. 12 и чл. 236, ал. 2 от ГПК не се ли налага извода, че доказателствата следва да се съпоставят и преценят по вътрешно убеждение, като решаващия орган правната и житейска логика и достоверност с оглед всички данни по делото?

2. Длъжен ли е въззивният съд да постанови решението си въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната и на доводите на страните съвкупна преценка, като мотивира доводите и доказателства, приема и кои не?

3. Следва ли при преценката на наличие на претърпени вреди, които са пряка и непосредствена от деликт, да се вземат предвид всички условия, които във съвкупността с определят конкретния причинно следствен резултат?

4. При установено по делото неправомерно поведение на водача при настъпване на процесното ПТП, следва ли да се вменява вина единствено на пешеходката?

5. Задължение ли е на въззивния съд да обсъди доказателствата по делото и доводите на страните, като изложи мотиви защо кредитира определени доказателства и не възприема конкретни защитни доводи на страните?“

Касаторът излага, че по поставените въпроси е формирана трайна и непротиворечива практика, в противоречие с която въззивния съд е постановил решението си - решение № 111 от 17.07.2018г. по гр.д. 3695/2017 г. на III ГО, ГК, № 73 от 05.07.2018 г. по гр.д. 3228/2017г. на III ГО, № 190 от 07.02.2018 г. по гр.д. 180/2017 г., № 338 от 27.03.2018 г. по гр.д. 706/2017 г. на IV ГО, № 164 от 04.06.2014 г. по гр.д. 196/2014 г. на III ГО, № 217 от 09.06.2011 г. по гр.д. 761/2010 г. на IV ГО. Твърди се, че при постановяване на въззивното решение съдебния състав е нарушил логическите, опитни и общоприложими научни правила при формиране на правните изводи въз основа на приетите по делото факти. Сочи се, че съгласно чл. 236, ал. 2 ГПК въззивният съд следва да прецени и обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. В Тълкувателно решение № 1/2013 г. от 09.12.2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и в константната практика на Върховния касационен съд, изразена в множество решения: решение № 222 от 30.01.2015 г. по т.д. № 3466/2013 г., Първо ТО, ВКС, решение № 14 от 03.05.2019 г. по т.д. № 937/2018 г., Първо ТО на ВКС, решение по т.д. № 1106/2010 г., II ТО, решение по т.д. № 823/2010 г., II ТО, решение по т.д. № 866/2012 г, I ТО, решение по гр. д. № 1368/2016 г., IV ГО, решение по т.д. № 606/2018 г., I ТО, решение № 160 от 26.07.2017 г. по гр.д. 60 244/16 г., ВКС, Четвърто ГО е посочено, че обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. Въззивният съд дължи даване на собствено разрешение по спорния предмет след самостоятелна преценка на доказателствата, формиране на собствени фактически и правни изводи, които следва да изрази в мотивите си. Според касатора второинстанционният съд не се е съобразил с принципа в чл. 45, ал. 2 ЗЗД, че вината на деликвента при непозволено увреждане се предполага, поради което и следва да се приеме, че ответникът следва да опровергае фактите, опровергаващи деликта, заявения механизъм и вина. Касаторът настоява, че второинстанционният съд не е приел заявения и доказан по делото механизъм на настъпване на деликта, като не се е аргументирал, защо не го приема. Сочи се, че показанията на свидетелите и всички съдебно автотехническа и медицинска експертизи, САС изобщо не е ги е обсъждал, а само е посочил, че не ги кредитира, без да посочва мотива, защо не приема същите. В тази посока също е формирана практика на ВКС с решение № 222/6 април 2017 г. по т.д. № 425/2015 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 134/30.12.2013 г. по т.д. № 34/2013 г. на ВКС, Второ т.о., решение № 212/01.02.2012 г. по т.д. № 1106/2010 г. на Второ т.о. на ВКС, според които за въззивния съд съществува задължение да постанови решението си въз основа на установените правнорелевантни факти, като обсъди в тяхната съвкупност и взаимна връзка всички своевременно представени допустими и относими към предмета на спора доказателства при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на производството.

Сочи се, че поставените въпроси са от значение от за изхода за делото и в решението са решени в противоречие на посочената задължителна съдебна практика, въпросите са от значение за развитието на правото и точното прилагане на закона, което е касационно основание по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2. и т. 3 от ГПК.

Ответникът по касация оспорва наличието на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, по същество намира жалбата за неоснователна, претендира юрисконсултско възнаграждение за защита в производството по чл. 288 от ГПК.

Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение, като взе предвид данните по делото и становищата на страните, приема следното:

Касационната жалба е процесуално допустима - подадена е от надлежна страна в преклузивния едномесечен срок по чл. 283 от ГПК и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 от ГПК.

За да стигне до крайните си изводи, обусловили изхода на делото във въззивната инстанция, въззивният съд е приел в относимата си към оплакванията в касационната жалба и изложението на основания за допускане на касационно обжалване част от мотивите си към обжалваното решение, че за да бъде уважен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 от КЗ във връзка с чл. 45 от ЗЗД ищецът следва да докаже наличие на деяние, извършено виновно, като вината се предполага, противоправност на деянието, вреда, причинна връзка между деянието и вредата, размера на претендираните вреди, както и наличие на застрахователно правоотношение с ответното дружество към момента на произшествието. Съдът сочи, че в случая от приетата пред първоинстанционният съд автотехническа експертиза, изготвена въз основа на приетите писмени доказателства по делото и съобразена с дадените показания на разпитания свидетел Ф. Г., се установява конкретният механизъм за настъпване на произшествието, а именно: на 31.10.2018 г., около 14:00 ч., увреждащият лек автомобил „Алфа Р. 147“ се е движил по [улица], с посока от [улица]към [улица]с намерение да извърши десен завой по нея към [улица]. Ищцата, в качеството си на пешеходец се е движила в посока от [улица]по [улица]към [улица]по левия за посоката й тротоар, достигнала е до вход-изхода на бирената борса отляво, където напречно на тротоара е спрял неизвестен бус. Пешеходката е тръгнала да заобикаля буса, навлизайки в платното за движение на [улица]от дясно наляво спрямо посоката на движение на завилия автомобил. Водачът на лекия автомобил от момента, в който пешеходката е била видима за него, излизайки вляво от спрелия неизвестен бус, не е имал техническа възможност да спре и е последвал приплъзващ удар между страничната дясна зона на автомобила и дясната страна на тялото на пешеходката. Вследствие на удара и падането на терена пешеходката е получила травматични увреждания. От техническа гледна точка причина за произшествието е субективното поведение на пешеходката, която е навлязла на платното за движение в момент, когато това не е било безопасно за нея и другите участници в движението. Пешеходката е слязла на пътното платно на място, необозначено, непредвидено за движение на пешеходци. Пешеходката е имала възможност след излизане от габарита на неизвестния бус да забележи идващия срещу нея автомобил. Пешеходката е попадала в опасната зона за спиране на автомобила и ударът бил непредотвратим посредством аварийно спиране.

Въззивният съд сочи, че от показанията на свидетеля М., които съдът кредитира, като дадени вследствие на преки и непосредствени впечатления на пътник в автомобила се установява, че времето било сухо. Тръгнали по една малка уличка, спрели, шофьорът се огледал на ляво и на дясно. Трябвало да поеме в дясна посока. Там имало една борса и постоянно имало спрели бусове, като една част от буса е била на тротоара, другата част на платното за движение. При завоя, малко след завоя, видяла в дясното огледалото един шлифер. Усетила, че ударили някого и в огледалото видяла един шлифер. Спрели колата, слезли и видели на пътя ищцата. С огледалото я ударили. Във връзка с дадените показания от тази свидетелка, по искане на ищцовата страна е допусната допълнителна автотехническа експертиза, изготвена от друго вещо лице, която отново дава заключение, че пешеходката е имала възможност след излизане от габарита на неизвестния бус да забележи идващия срещу нея автомобил и да предотврати ПТП.

Съставът на въззивния съд излага по-натам, че след внимателен анализ на събраните по делото гласни и писмени доказателства достига до извода, че водачът на застрахования при ответника лек автомобил „Алфа Р. 147“ не носи вина за настъпване на произшествието. Според съда по делото е установено, че ПТП се дължи изключително на поведението на ищцата. Това е така, тъй като водачът на лекия автомобил от момента, в който пешеходката е била видима за него, излизайки вляво от спрелия неизвестен бус, не е имал техническа възможност да спре и е последвал приплъзващ удар между страничната дясна зона на автомобила и дясната страна на тялото на пешеходката. Съдът приема, че от техническа гледна точка причина за произшествието е субективното поведение на пешеходката, която е навлязла на платното за движение в момент, когато това не е било безопасно за нея и другите участници в движението. Ищцата е предприела движение на пътното платно на място, необозначено, непредвидено за движение на пешеходци, имала е възможност след излизане от габарита на неизвестния бус да забележи идващия срещу нея автомобил. В момента, в който пешеходката е попадала в опасната зона за спиране на автомобила, то ударът е бил непредотвратим посредством аварийно спиране.

Предвид изложеното, въззивният състав е формирал извод, че водачът на автомобила не е нарушил правилата за движение и за него не е съществувала възможност да предотврати произшествието, като всичко това го мотивира да приеме, че не е налице виновно поведение от страна на водача на автомобила. С оглед на това съдът е приел, че презумпцията за вина, установена в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД е оборена, поради което липсва елемент от фактическия състав на непозволеното увреждане и в тази връзка исковете се явяват неоснователни, и като такива следва да бъдат отхвърлени изцяло, без да се обсъждат останалите предпоставки за ангажиране на деликтната отговорност на деликвента, а оттам - и на застрахователя.

Настоящият касационен състав намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато.

Извън случаите, в които въззивният съдебен акт е вероятно нищожен, недопустим или очевидно неправилен /срв. чл. 280, ал. 2 от ГПК/, за да бъде допуснато касационното му обжалване при условията на ал. 1 от същия законов текст, според задължителните за съдилищата разрешения в т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г., по делото следва да се установи, че с акта си въззивният съд е разрешил материалноправен или процесуалноправен въпрос, обусловил изхода на делото във въззивната инстанция, както и наличието на един или повече от допълнителните селективни критерии за допускане на касационно обжалване, уредени в т.т. 1-3 от ал. 1 на чл. 280 от ГПК. В мотивите към същата точка от цитираното тълкувателно решение е посочено и в постановената въз основа на тях и доразвиваща ги, постоянна практика на касационната съдебна инстанция се приема, че правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение по см. на чл. 280, ал. 1 от ГПК, като общо основание за допускане на касационно обжалване е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. За да обоснове допускане на касационно обжалване материалноправният и/или процесуалноправен въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело - за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Търсеното с формулирането на въпроса разрешение от касационната инстанция следва да има освен непосредствено значение за изхода на спора, но също и общоприложим към други сходни случаи ефект. Въпросите не може да са хипотетични, но същевременно следва да не са и от фактологично естество /при което отговорите им да са поставени в зависимост от събраните по делото доказателства и установените въз основа на тях факти по конкретното дело/, а да имат характер на въпроси по прилагането на закона /в широк смисъл – на общ правен принцип, правен институт и/или на норма, или норми от действащия обективен правов ред/. Касаторът е длъжен да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното решение. Върховният касационен съд не е задължен да го изведе от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, но може само да го уточни и конкретизира. Върховният касационен съд не допуска касационно обжалване по правен въпрос, по който се е произнесъл въззивният съд, различен от този, който сочи касаторът, освен ако въпросът има значение за нищожността и недопустимостта на обжалваното решение. Непосочването на правния въпрос от значение за изхода по конкретното дело, само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това. Те представляват изчерпателно посочени от законодателя хипотези, при наличието на които се проявява общото основание за допускане до касационно обжалване, а именно - разрешеният правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело.

Въззивното решение не е очевидно неправилно.

В практиката на Върховния касационен съд по приложение на същата норма е възприето разрешението, че като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК предполага въззивното решение да е постановено при особено тежко нарушение на закона - материален или процесуален, или да е явно необосновано и съответният порок да може да бъде установен пряко от мотивите към решението, при това – при обикновен прочит, при който порокът на решението също следва да е виден, да е възможно да бъде установен, и без за това да се налага някакъв нарочен и задълбочен анализ на приетото в мотивите, и постановено от съда. Особено тежко нарушение на закона би било налице, когато въззивният съд е приложил закона "contra legem" - във видимо противоречие с неговия смисъл, решил е спора "extra legem" - въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, не е приложил императивна правна норма, нарушил е основополагащи принципи и правила на съдопроизводството. Решението ще е явно необосновано, когато въззивният съд е формирал изводите си по съществото на спора във видимо грубо противоречие с правилата на формалната логика. Всяка друга неправилност, която произтича от неточно тълкуване и прилагане на закона и/или от нарушаване на правилата на формалната логика, и не може да бъде установена само въз основа на външното съдържание на диспозитива и мотивите на обжалвания съдебен акт, попада в хипотезите на чл. 281, т. 3 ГПК и подлежи на преценка от Върховния касационен съд само в случай, че същият бъде допуснат до касационен контрол на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 ГПК.

В конкретния процесен случай твърденията за очевидна неправилност на въззивния съдебен акт са обосновани с общи твърдения, които са относими изцяло не към очевидната неправилност на решението, както белезите на същата са описани непосредствено по-горе в настоящите мотиви, а към правилността на решението, схващана като касационно основание по чл. 281, т. 3 от ГПК, която подлежи на преценка само в евентуално последващо допускането на касационно обжалване на решението, производство по чл. 290 от ГПК, но не и в настоящото такова по чл. 288 от с.з., с предмет преценка само наличието или липсата на основания за такова допускане. Поради изложеното въззивното решение не следва да се допусне до касационно обжалване на заявеното основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК.

Не са налице и претендираните основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал., т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК.

За да бъде въобще преценявано тяхното наличие, касаторът следва да е формулирал правен въпрос, който да съставлява годно общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснен по задължителен за съдилищата начин с т. 1 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г.

Четвъртият въпрос на касатора не съставлява такова основание, доколкото е несъответен на действителните изводи на съда, обективирани в мотивите му към обжалваното решение и обусловили изхода на делото във въззивната инстанция. Въпросът изрично предпоставя установено по делото неправомерно поведение на водача при настъпване на процесното ПТП, наличието на каквото негово поведение в случая е ясно и еднозначно отречено от въззивния съд, поради което и по отношение на този въпрос преценка досежно наличието на допълнителните критерии за селектиране на касационната жалба не се дължи.

Не са налице поддържаните основания за допускане на касационно обжалване, само общо посочени от касатора като такива по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПТКТ, и по отношение на останалите въпроси на касатора. Наличието на тези по т. 2 и т. 3 не е обосновано от касатора с конкретни твърдения. По отношение на т. 2 от цитирания законов текст се съдържа общо оплакване за противоречие на обжалваното решение с „решения, постановени по аналогични казуси, решавани от други съдебни състави“, извън тези на ВКС, и на „установената съдебна практика“, без да се излагат твърдения, попадащи в предметния обхват на нормата, след изменението й обн. ДВ, бр. 86 от 2017 г., съобразно което противоречивото разрешаване на определен въпрос от съдилищата не съставлява основание за допускане на касационно обжалване. Критерият по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК също не се обосновава с конкретни твърдения в насока на приетото относно действителното му съдържание в т. 4 от ТРОСГТКВКС № 1/2010 г. по тълк..д № 1/2009 г., а само се възпроизвежда съдържанието на уреждащата го норма на процесуалния закон.

Останалите въпроси на касатора са правни и отговорите им са от естество да обусловят изхода на всеки правен спор, разрешаван със средствата на гражданския процес, като относими към спазването на императивно законоустановените в процесуалния закон задължения на съда да разглежда и решава делата според точния смисъл на законите, да преценява всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение, да постанови решението си въз основа на доказателствата по делото и вътрешното си убеждение, като го основе върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и върху закона, и при това да изложи мотиви към решението си, в които да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда.

По отношение и на тези въпроси не е налице поддържаният от касатора допълнителен критерий за селектиране на касационната му жалба по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Относно задължението на съда да постанови акта си след преценка на всички ангажирани по делото относими към спора доказателства, както и доводите и възраженията на страните, като на тази база обоснове крайните изводи в решението си е налице постоянна и еднопосочна, включително задължителна за съдилищата съдебна практика. Според същата, обективирана в т. 3 от р. I на ППВС № 1/13. 07.1953 г., доразвиващото го № 7/27. 12. 1965 година и в т. 13 от ППВС № 1/10. 11. 1985 г., както и във формирана въз основа на тях казуална практика на касационната съдебна инстанция /примерно, но не само определение № 60573 от 16. 07. 2021 г. по гр.д. № 922/2021 г., Г.К., ІV г.о. на ВКС, определение № 873 от 14. 08. 2017 г. по гр.д. № 3656 по описа за 2016 година на ВКС, ТК, Четвърто г.о., определение № 60629 от 09. 09. 2021 г. по гр.д. № 1298/2021 г. на ВКС, ТК, Четвърто г.о./, изискването към съда да обсъди непременно всички твърдения и възражения на страните, и подкрепящите ги доказателства, не следва да се абсолютизира. Същото следва да е изпълнено в степен, годна да установи, че съдът е взел предвид релевираните от страните техни изявления и възражения по делото и подкрепящите ги доказателства, както и да осигури възможност за проверка на изводите му по съществото на спора и в настоящия случай, с оглед действителното съдържание на мотивите на обжалваното въззивно решение, касационният състав намира, че същото не разкрива претендираното от касатора противоречие с практиката на ВКС. В мотивите на въззивното решение в достатъчна за изясняване действителната воля на въззивния състав и за проверка на изводите му по съществото на спора досежно фактите и правното им значение за съществуването на заявеното за съдебна защита спорно право, са обсъдени и отразени както твърденията и възраженията на страните, така и подкрепящите или оборващи ги доказателства. В допълнение следва да се посочи, че противно на обосноваването на въпросите от страна на касатора, от мотивите на въззивния съд не може да се направи извод, че същият не кредитира приетите по делото заключения на вещите лица или показанията на разпитаните свидетели, напротив – изводите на съда са основани именно на същите и установените по делото от тях обстоятелства. Отново обратно на твърденията на касатора в изложението му, въззивният съд изрично се е позовал на законоустановената в чл. 45, ал. 2 от ЗЗД презумпция за вина на деликвента в случаите, като процесния, но по изложени в мотивите си съображения, е приел същата за оборена.

При този изход на производството по чл. 288 от ГПК касаторът няма право на разноски в същото, а ответникът по касация има право на претендираното юрисконсултско възнаграждение.

Така мотивиран, Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ търговско отделение