Определение № 609 от 08.12.2017 г. на ВКС по т. д. № 1583/2017 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. С. С., [населено място] срещу решение № 20/02.03.2017г. по в.т.д. №24/2017г. на Бургаски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 400/17.10.2016г. по т.д. № 310/2015г. на Бургаския окръжен съд в частта, с която касаторът е осъден да заплати на [фирма], [населено място] сумата от 78 224,83 CHF, представляваща прехвърлено с договор за цесия от 17.11.2011г. вземане от договор за потребителски кредит от 03.09.2017г., от която сума 61 166,67 CHF – предсрочно изискуема главница; договорни лихви от 11.06.2012г. до 11.06.2015г. в размер на 15 967,13 CHF и такси в размер на 1091,31 CHF за периода от 15.09.2010г. до 18.05.2015г., както и законната лихва върху главницата от подаването на исковата молба в съда – 11.06.2015г., до окончателното й изплащане. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон и допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила – чл.281, т.3, пр.1-2 ГПК, а допускането до касационно обжалване основава на наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Ответникът [фирма] оспорва касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, І отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел с оглед на неоспорените от страните факти и обстоятелства и на представените от тях по делото писмени доказателства, че помежду им е налице валидно облигационно правоотношение, чието съдържание е регламентирано в представения договор за потребителски кредит от 03.09.2007г. за текущи нужди в размер на 64 271 CHF, с равностойност от 75 859 лв. На 03.10.2007г. банката е прехвърлила вземанията по кредита на небанковата кредитна институция [фирма]. С допълнително споразумение към договора за кредит, сключено на 31.08.2010г. между [фирма] и П. С., кредитът е преструктуриран и е уговорен нов погасителен план. На 17.11.2011г. [фирма] е прехвърлило същото вземане на [фирма] с посочен размер от 63 322,28 CHF. За двете цесии на С. е изпратена една нотариална покана, връчена му чрез залепване при условията на чл.47, ал. 1 ГПК, а с нотариална покана, връчена на 05.01.2015г. същият е уведомен за допуснато просрочие по кредита и за упражняването на правото на банката да направи кредита предсрочно изискуем на основание чл. 18.1 от договора за потребителски кредит. Плащане не е постъпило, поради което банката е предявила процесния осъдителен иск. Апелативният съд е приел, че от този момент носител на задълженията за плащане от С. е [фирма]. Бургаският апелативен съд е споделил мотивите на окръжния съд, че [фирма] е придобило вземането на банката в състоянието, в което то се е намирало към момента на прехвърлянето. Прието е също, че с цесията се прехвърля самото вземане, но не и правото на изменения, на прекратяване или на разваляне на договорните отношения. Последните зависели от страните по договора, от който произтичало вземането, а цесионерът не ставал страна в правоотношенията цедент – длъжник. По този начин е обосновано становището, че цесионерът няма право да сключва съглашения с длъжника и да променя характера на задължението по договора за кредит, т. е. че отношенията по процесния договор са останали непроменени след подписването на допълнителното споразумение между [фирма] и С.. С две банкови бордера от 31.08.2010г. и 14.09.2010г. кредитополучателят е направил вноски по кредита, които са осчетоводени от банката за погасяване на задължението. Въззивният съд е счел за неправилно изразеното от настоящия касатор становище, че с погасяването на една вноска по давност изтича погасителната давност за цялото задължение, какъвто погасителен ефект няма и цесията. Просрочието е настъпило за целия кредит и същият не е погасен по давност, а погасени са само някои от вноските в частта за лихвите, в която част първоинстанционното решение е влязло в сила. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът твърди, че въззивният съд е дал разрешение на материалноправен въпрос в смисъл, че погасителната давност в полза на кредитополучателя започва да тече от момента на обявяване на предсрочната изискуемост от кредитора. Според касатора това разрешение, което е основано на т.18 от ТР № 4/13г. на ОСГТК на ВКС, е неправилно, когато е отнесено към позоваване на погасителна давност от страна на кредитополучателите, тъй като тълкувателното решение третирало само вземанията на кредиторите при упражняване на техните права и стимулирало правна несигурност. Необходимостта от промяна на практиката възниквала по отношение на давността в полза на кредитополучателите, при условие на уговорено настъпване на предсрочна изискуемост в договор за кредит. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице основания за допускане до касационно обжалване на въззивното решение. Съгласно разпоредбата на чл.280, ал.1 ГПК и според разясненията, дадени в ТР № 1/19.02.2010г. по тълк.д.№ 1/09г. на ОСГТК на ВКС, касаторът е задължен да посочи основания за допускане на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК (редакция до изменението с ДВ бр.86/2017г.) – за произнасяне от съда по материалноправен или процесуален въпрос, решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата или имащ значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Материалноправният или процесуалноправният въпроси са винаги специфични за делото, по което е постановен обжалваният акт, и същите следва да са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, както и трябва изрично да бъдат посочени от касатора. Според т.4 на ТР № 1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл.280, ал.1, т.3 ГПК представляват основание за допускане на касационното обжалване при неяснота, непълнота или противоречие в правната норма с цел извличане от неясната разпоредба на ясна норма, от противоречивите разпоредби - безпротиворечива норма, а при липса на разпоредба – отстраняване на непълнотата в нормативния акт чрез аналогия на закона или на правото. Съставът на ВКС приема, че доводът на касатора, възприет като правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК, е в смисъл, че при уговорени в договор за кредит условия, предсрочната изискуемост следва да се счита за настъпила от момента на осъществяването на определените условия, без волеизявление на кредитора и от този момент следва да се счита, че започва да тече срокът на погасителната давност. Така изразеното становище не съответства на даденото разрешение в т.18 на ТР № 4/13г. от 18.06.2014г. на ОСГТК на ВКС. В случая в инстанциите по същество кредитополучателят не е въвел такъв довод, а е поддържал единствено, че с факта на неплащане на една вноска започва да тече погасителната давност на целия остатък на кредита. Според договора неплащането на една вноска или неизпълнението на друго задължение е основание за кредитора да направи кредита предсрочно изискуем – чл.18, ал.1, на която клауза се е позовала банката в нотариалната покана. В първоинстанционното производство са обсъдени и обстоятелства, въз основа на които е прието, че е налице прекъсване на давността за вземанията по някои от вноските по кредита, поради което въззивният съд правилно е възприел заявеното възражение за давност и е обсъдил същото в обжалваното решение. В този смисъл не е налице съответствие между поставения правен въпрос и данните по спора, както и въпросът не е обсъждан от въззивния съд и не е обуславящ за решаващите му изводи. Заявената теза, че началото на срока на погасителната давност за цялото задължение по кредита, платимо на вноски с определени падежи, следва да се свърже с факта на последното плащане от длъжника на една от тези вноските, не е основана на приложението на конкретна законова разпоредба, както и не е обоснована с някоя от допълнителните предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. По тези съображения касационното обжалване не се допуска. Разноски за производството не се дължат. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд