Определение № 52 от 26.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 1134/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по съвместна касационна жалба на М. Й. А. и Л. Й. Л., чрез техния процесуален пълномощник, и на Гаранционен фонд, [населено място], чрез процесуален пълномощник, срещу решение № 6 от 23.01.2020 г. по в.гр.д. № 583/2019 г. на Апелативен съд – Пловдив. Касационните жалбоподателки М. А. и Л. Л. обжалват въззивното решение в частта, с която след отмяна на решение № 551 от 07.10.2019 г. по гр.д. № 33/2019 г. на Окръжен съд – Стара Загора, апелативният съд е отхвърлил исковите претенции по чл.288, ал.1, т.2, б.”б” КЗ /отм./ за разликата над по 10 000 лв. до по 35 000 лв. – обезщетения за неимуществени вреди от смъртта на дядо им М. Д. Т., настъпила в резултат на ПТП на 01.04.2014 г., ведно със законната лихва от 29.03.2019 г., както и в частта, с която след отмяна на първоинстанционното решение са отхвърлени исковете по чл.86, ал.1 ЗЗД за разликата над по 333.34 лв. до по 1 302.78 лв., ведно с разноските по делото, присъдени в полза на ответника. В жалбата се поддържат касационни доводи за неправилност на решението в обжалваните части, на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Молят за отмяна на атакувания съдебен акт и присъждане на обезщетения в размер на по още 25 000 лв., или общо по 35 000 лв., и на дължимите обезщетения за забава за периода от получаване от ГФ на застрахователната претенция, ведно с разноските по делото. Искането за допускане на касационно обжалване, инкорпорирано в касационната жалба, е в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите: 1. Следва ли съдът при прилагане на чл.52 ЗЗД и определяне на справедливо обезщетение за причинени неимуществени вреди от непозволено увреждане да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.II на ППВС № 4/1968 г. и да обсъди и анализира редица конкретни за всеки случай обективно съществуващи обстоятелства, и въз основа на оценката им да определи конкретен размер на обезщетението по справедливост и 2. Следва ли съдът, при определяне на справедлив размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид, наред с указаните в ППВС № 4/1968 г., и нормативно посочените нива на застрахователно покритие, и икономическата конюнктура в страната, съобразно инфлацията, обезценяването на лева и нарастването на цените. Твърди се, че дадените от въззивния съд разрешения не съответстват на практиката на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК, цитирана в изложението. В постъпил писмен отговор, ответникът по тази жалба – Гаранционен фонд, чрез процесуален пълномощник, оспорва искането за допускане на касационно обжалване, а по същество счита атакуваното въззивно решение за правилно. Гаранционен фонд, [населено място], обжалва въззивното решение в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение за осъждане на фонда да заплати на всяка от ищците обезщетение за неимуществени вреди в размер на по 10 000 лв., ведно със законната лихва, както и в частта за разноските по делото. В жалбата се поддържат оплаквания за материална и процесуална незаконосъобразност и необоснованост, подробно мотивирани. Касаторът моли да бъде касирано решението и исковите претенции да се отхвърлят изцяло като неоснователни, с присъждане на разноските по делото. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК са формулирани следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1. Длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните, ако установи, че дадената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска е погрешна и за това е налице оплакване във въззивната жалба; 2. Длъжен ли е въззивният съд да осигури правилното приложение на императивния материален закон дори и във въззивната жалба да липсва оплакване за неговото нарушаване; 3. При направено оплакване във въззивната жалба за неправилно определен от първоинстанционния съд размер на обезщетението за неимуществени вреди, длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по редовно направеното от ответника възражение за съпричиняване, като част от оспорването на размера на иска; 4. Длъжен ли е въззивният съд, при определяне на размера на претендираното обезщетение, да обсъди релевантните по делото обстоятелства съобразно общите критерии за приложение на чл.52 ЗЗД, установени с ППВС № 4/1068 г. и съдебната практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК; 5. Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения и доводи на страните, наведени във въззивната жалба, релевантните факти в тяхната взаимна връзка и да изложи мотиви по отношение на тях; 6. Ограничено ли е във времето правото на страната да се позовава на нарушение на императивна материалноправна разпоредба; 7. Следва ли поведението, с което пострадалият е допринесъл за настъпването на вредите, да е виновно и противоправно или е достатъчно конкретното действие, респ.бездействие, с което пострадалият е допринесъл, да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степан, без със същото да се нарушават определени правни норми; 8. Следва ли да се счита, че дадено лице е активно легитимирано да претендира обезщетение за неимуществени вреди само поради наличие на родствена връзка между него и починалото, вследствие деликта, лице; 9. Длъжен ли е съдът при определяне на справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД да вземе предвид конкретните, установени по делото, обстоятелства и да се обоснове какво е тяхното значение за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди; 10. От кой момент ГФ дължи законна лихва. По въпрос № 6 се поддържа допълнителната предпоставка по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК, а по останалите въпроси – т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, подробно мотивирани, с относима към всеки от въпросите практика на ВКС, съответно приложена. Този касатор сочи и самостоятелното основание по чл.280, ал.2, предл.трето ГПК. Ответниците по тази касационна жалба са депозирали писмен отговор, с подробно мотивирани доводи за липса на поддържаните от ГФ основания за достъп до касация, а по същество – за правилност на въззивното решение в обжалваната от фонда част, с искане за присъждане на разноски. И. П. З., конституиран като трето лице помагач на страната на ответника по иска, не е заявил становище. Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Съвместната касационна жалба на М. А. и Л. Л. е процесуално допустима – подадена е от легитимирани страни, в срока по чл.283 ГПК и е насочена срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Касационната жалба на Гаранционен фонд е депозирана от надлежна страна, при спазване на преклузивния едномесечен срок, но е процесуално допустима само в частта, с която се обжалва въззивното решение за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт за уважаване на предявените искове за разликата над по 5000 лв. до по 10 000 лв., за всяка една от ищците, ведно със законната лихва. В останалата част, касационната жалба е недопустима, т.к. срещу решението на ОС- Стара Загора, в частта му за уважаване на исковите претенции за по 5000 лв., ведно със законната лихва, считано от отказа на ГФ да заплати обезщетения, е влязло в сила като необжалвано с въззивната жалба на ГФ. Първоинстанционното решение в посочените части е извън пределите на въззивното производство /което изрично е отчетено и отразено от апелативния съд/ и не би могло да бъде предмет на касационно обжалване. За да постанови обжалвания съдебен акт, решаващият състав на Апелативен съд – Пловдив, след цялостна самостоятелна преценка на релевантните факти и допустимите възражения и доводи на страните, е извел извод, че обезщетение в размер на по 10 000 лв.- за всяка от ищците, репарира причинените им неимуществени вреди от смъртта на техния дядо, настъпила в резултат на ПТП от 01.04.2014 г. Размерът на обезщетенията са основани на установените от свидетелите значителни по интензитет и продължителност болки и страдания, надхвърлящи обичайните такива, в резултат на смъртта на техен близък. При извършената служебна проверка за спазване на императивни правни норми въззивният състав е констатирал, че правното основание за ангажиране отговорността на ответника е чл.288, ал.1, т.2 КЗ /отм./, тъй като застрахователното събитие е настъпило на 01.04.2014 г. и КЗ, в сила от 01.01.2016 г. е неприложим. Апелативният съд изрично е посочил, че дадената от първоинстанционния съд неточна правна квалификация – чл.519, ал.1, т.1, предл.второ, вр. чл. 493а, ал.4 КЗ, не обуславя недопустимост на решението, което е постановено по предмета на делото, а от друга страна, не се налага даване на указания от въззивния съд /съгласно разясненията в т.2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС/, с оглед пълното съответствие между разпоредбата на чл.288, ал.1, т.2 от отменения КЗ и разпоредбата на чл.577, ал.1 от новия КЗ. Решаващият съдебен състав е счел за преклудирани оплакванията и доводите на ГФ за липса на материалноправна легитимация на ищците и за липса на пасивна материалноправна легитимация поради това, че управляваното от делинквента МПС е било внесено в България от друга държава членка, не е било формално регистрирано в България и застрахователното събитие е настъпило след 30-дневния срок от приемането на МПС от приобретателя. Становището на съда е основано на влязлото в сила първоинстанционно решение в неговите осъдителни части - за сумите от по 5 000 лв. за всяка от ищците, ведно със законната лихва от постановения отказ за плащане по образуваната пред ГФ щета. Независимо от изразеното становище, в мотивите към въззивното решение са изложени и съображения, подкрепящи становището на първата инстанция във връзка с активната материалноправна легитимация на ищците, при стриктно спазване на задължителните указания, дадени с ТР № 1/21.06.2018 г. на ОСНГТК на ВКС. За неприложима е счетена разпоредбата на §96 ал.1 ПЗР на ЗИДКЗ, с оглед датата на настъпване на застрахователното събитие. За пълнота, въззивният състав е изложил подробни мотиви, основани и на практиката на СЕС, с извод, че посочената разпоредба не следва да бъде прилагана, т.к. противоречи на правото на ЕС, конкретно, на Втора Директива 84/5 на Съвета от 30.12.1983 г и на Директива 2009/103/ЕО. Апелативният съд не е преценявал по същество съдържащите се в писмената защита на ГФ оплаквания за неправилно отхвърляне от първата инстанция на възражението за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Приел е, че в сезиращата го жалба не се съдържат такива оплаквания и доводи, а те са заявени след изтичане на преклузивния срок за въззивно обжалване. За да се произнесе по исканията на страните за допускане на касационно обжалване, настоящият състав на Върховния касационен съд, съобрази следното: Поставените въпроси от касационните жалбоподателки – ищци относно задължението на решаващия съд да извърши преценка на установените по делото обстоятелства, релевантни към обема на търпените неимуществени вреди, и да ги съотнесе към разяснените в ППВС № 4/1961 г. критерии при прилагане на принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, макар и да удовлетворят основния селективен критерий, в случая липсват данни те да са разрешени в отклонение от сочената в жалбата съдебна практика. При определяне на конкретните размери на претендираните обезщетения, апелативният съд е съобразил постановките на посочения акт на нормативно тълкуване, доразвити в постановени по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС относно значимостта на обществено-икономическите условия в страната към момента на настъпване на вредите, както и нивата на застрахователно покритие по застраховка „Гражданска отговорност”, като част от тези условия. Размерът на обезщетенията за неимуществени вреди, причинени на ищците от внезапната смърт на техния дядо М. Д. Т., са определени въз основа на конкретните, специфични за делото обстоятелства, в рамките на обхвата на въззивното производство, както и в рамките на възложената на апелативния съд правораздавателна функция като съд по съществото на материалноправния спор. Законосъобразността и обосноваността на крайните изводи на въззивния съдебен състав би могла да бъде предмет на производство по чл.290, ал.2 ГПК, но не и на селективната фаза на касационното производство. Искането ответника по предявените искове – Гаранционен фонд за достъп до касация е неоснователно. Като съответстващи на изискванията на общата селективна предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК следва да се преценят единствено въпросите под №№ 4, 5 и 9, като въпрос № 5 е относим към задължението на съда да мотивира решението си съгласно изискванията на чл.236, ал.2 ГПК, след като извърши преценка на доказателствата и доводите на страните по вътрешно убеждение, а останалите два въпроса са относими към законоустановения принцип за справедливост по чл.52 ЗЗД и критериите при прилагането му. Макар и посочените въпроси да попадат в обхвата на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, по делото не са налице данни за допуснато от въззивния съд отклонение от ППВС №4/1968 г. и от практиката на ВКС, приложена от този касационен жалбоподател. Следва да се има предвид, че за определяне на размерите на обезщетенията за неимуществени вреди от значение са специфични за всеки отделен казус обстоятелства, доказани в процеса, поради което не би могло да се черпят доводи от други дела относно конкретни размери на присъдени обезщетения на пострадали трети лица. Въпросите относно дадената от въззивния съд правна квалификация на исковете, са съотносими към § 22 от ПЗР КЗ, в сила от 01.01.2016 г. която е ясна и не поражда затруднения при прилагането й от съдилищата. След като вредите, чието обезщетяване се претендира, са настъпили в резултат на ПТП през 2014 г., то приложим е КЗ /отм./, регламентиращ в чл.288 хипотезите, при които ГФ отговаря за вреди, причинени на трети лица, а не новия, сега действащ КЗ. Останалите въпроси от изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не следва да се обсъждат, тъй като те са относими към решението на първата инстанция, което е влязло в сила като необжалвано от ГФ както в частта относно материалноправната легитимация на ищците, така и по отношение на отхвърленото възражение на ГФ за съпричиняване на вредоносния резултат. С въззивната жалба на ГФ са оспорени единствено размерите на присъдените от първата инстанция обезщетения за неимуществени вреди /за разликата над по 5 000 лв. до присъдените от първата инстанция по 35 000 лв. за всяка от ищците/ и въззивният съд се е произнесъл именно в този обхват на производството, при съобразяване на чл.269 ГПК и разясненията по приложението на тази разпоредба, дадени в ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Касационно обжалване на въззивното решение не би могло да се допусне и поради очевидна неправилност. В случая липсват данни, обосноваващи извод за прилагане на закона в неговия обратен смисъл, или за очевидна необоснованост в резултат на явно нарушаване на правилата на формалната логика. При този изход на делото, искането на М. А. и Л. Л. за присъждане на разноски в размер на по 400 лв.- за защита по жалбата на ГФ, доказани с приложените към писмения отговор договори за правна защита и съдействие, е основателно. Претендираните от ГФ разноски за защита срещу жалбата на двете ищци, не са доказани по основание и размер, поради което искането е неоснователно. Водим от горното, Върховният касационен съд, състав на Търговска колегия, второ отделение