Определение № 4692 от 02.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 3602/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 18 004/03.07.2025 година, подадена на 02.07.2025 година, от Н. М. К., срещу решение № 637/16.05.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2671/2024 година. С въззивното решение съставът на Софийския апелативен съд е отменил първоинстанционното решение № 3441/28.06.2023 година на Софийски градски съд, гражданско отделение, І-13 състав, постановено по гр. д. № 14 960/2021 година като е постановено друго, с което по предявения от В. Х. В., като правоприемник на първоначалния ищец Б. С. С., починал на ... година, срещу Н. М. К., иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, е прогласена недействителността на договор за дарение на недвижим имот от .... година, оформен с нотариален акт № .., том ., peг. № ..., дело № .../.. година на К. Г. Б.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписан под № 617 в регистъра на Нотариалната камара, с който Н. М. К., като мним пълномощник на С. е дарила на себе си правото на собственост върху апартамент № ... с идентификатор ....., с административен адрес: [населено място], район „К. с.“, ж .к. „К. село“, [улица], [жилищен адрес] вх. „.“, ет. ., с площ ... м 2, заедно с мазе № .. с декларирана площ от .. м 2 и прилежащ таван № .. с декларирана площ от .. м 2, заедно с .. % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от отстъпено право на строеж върху мястото, съставляващо парцел ..- .., кв. ... по плана на [населено място], местност „К. с.“. В подадената от Н. М. К. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявеният срещу К. от В. Х. В. иск, с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД да бъде отхвърлен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал. 2, пр. 3 от ГПК. Ответникът по подадената касационна жалба В. Х. В. е подал отговор с вх. № 24 218/15.09.2025 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на решение № 637/16.05.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2671/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. Н. М. К. е била уведомена за обжалваното решение на 02.06.2025 година, а подадената от нея срещу същото касационна жалба е с вх. № 18 004/03.07.2025 година, като е подадена на 02.07.2025 година. Поради това и с оглед разпоредбата на чл. 62, ал. 2 от ГПК е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е приел, че от фактическа страна от събраните по делото доказателства се установявало, че Б. С. С., бил придобил по наследство е придобил правото на собственост върху апартамент № ... с идентификатор ..., с административен адрес: [населено място], район „К. с“, ж .к. „К. с.“, [улица], [жилищен адрес] вх. „.“, ет. ., с площ ... м 2, заедно с мазе № .. с декларирана площ от .. м 2 и прилежащ таван № .. с декларирана площ от ... м 2, заедно с ... % идеални части от общите части на сградата и толкова идеални части от отстъпено право на строеж върху мястото, съставляващо парцел ..- .., кв. ... по плана на [населено място], местност „К. с.“. С решение на ТЕЛК на С. е била призната пожизнено първа група инвалидност с чужда помощ, поради прекарана детска церебрална парализа, левостранна спастична хемипареза-тежка десностранна долна спастична монопареза. Това заболяване не било пречка С. да се научи да чете и да пише с дясната ръка. Същият и Н. М. К. се били срещнали след обява за запознанства и на ... година били сключили граждански брак пред длъжностното лице по гражданско състояние на Столична община, район „К. с.“, за което бил съставен акт за граждански брак № .... от ... година. К. била представила по делото саморъчно завещание, подписано от С. с датата ... година, с което той се бил разпоредил в нейна полза с цялото си движимо и недвижимо имущество след неговата смърт. На ... година бил съставен нотариален акт № ..., том ., peг. № ..., дело № .../... година на К. Г. Б.-нотариус с район на действие района на Софийски районен съд, вписан под № 617 в регистъра на Нотариалната камара, с който С., чрез Н. М. К. като негов пълномощник бил прехвърлил безвъзмездно с договор за дарение на последната посочения апартамент Н. М. К. била представлявала Б. С. С. при извършване на дарението с нотариално пълномощно с дата ... година, заверено и вписано от Е. Г. Б.-помощника на посочения нотариус под № 617 в регистъра на Нотариалната камара, район на действие Софийски районен съд При извършване на дарението били представени декларация по чл. 264 от ДОПК и декларация по чл. 25, ал. 8 от ЗННД, изходящи от С., които не били саморъчно подписани от него, а с положен отпечатък от десния палец. Декларациите били с дата 18.07.2018 г. и също са заверени от помощника на нотариуса, вписан под № 6177 в регистъра на Нотариалната камара. Помощник–нотариусът в двете декларации изрично бил посочил, че деклараторът поради заболяване вместо подпис е положил отпечатък от десния палец. В първата инстанция като свидетел бил разпитан Р. И. П., който бил обслужвал С. като асистент на трудово правоотношение. Свидетелят бил формирал непосредствени впечатления, че на 18.07.2018 година С. бил транспортиран до кантората на нотариуса, но поради отсъствието на асансьор не бил могъл да се качи в кантората и е останал на улицата. Същият бил необичайно отпуснат и в състояние да не може да пише и да положи саморъчен подпис. Н. М. К. донесла подготвени от нотариуса документи, накарала била С. да ги подпише, но последният не е бил в състояние реагира. К. била поискала от свидетеля да вземе ръката на С. и да манипулира полагането на отпечатъка от палеца. П. отказал и тогава К. била грабнала ръката на ищеца и натиснала с неговия палец документа. Въззивният съд кредитирал тези показания, както и на допълващите ги косвено показания на свидетеля Д. М. Т.. Не кредитирал обаче показанията на помощник-нотариуса, разпитана като свидетел в първата инстанция. Също така въззивният съд не кредитирал показанията и на свидетелката М. Д., тъй като последната не била формирала непосредствени възприятия за обстоятелствата, при които бил положен отпечатъка от десния палец на ищеца върху пълномощното. В първата инстанция било приложено второ саморъчно завещание, написано и подписано от С. на ... година, с което се бил разпоредил с цялото си имущество след неговата смърт в полза на В. Х. В., което било основание последният да бил конституиран по делото като ищец. Второто завещание следвало по време с пет години процесната датата ... година и било доказателство, че С. въпреки прогресивното влошаване на здравословното му състояние бил имал съхранени способности да пише и чете. В първата инстанция било прието заключението на вещото лице, извършило дактилоскопна и техническо–документа експертиза, което установявало, че отпечатъкът, положен в пълномощното с дата ... година бел годен за идентификация и този отпечатък бел оставен от десния палец на С.. Приложени били доказателства, че по молба на С. била издадена заповед за незабавна защита № 208/26.11.2021 година и мерки по чл. 5, ал. 1, т. 1, т. 2, т. 3, пр. 1 и 2 и т. 5 от ЗЗДН, с която Н. М. К. била задължена да се въздържа от извършване на домашно насилие спрямо него, да не доближава жилището, което той обитава и да посещава специализирана програма в „Център за превенция на правонарушенията“ при Асоциация „Деметра“. Също така били представени и доказателства за постановено и влязло в сила решение, с което гражданският брак, сключен от Б. С. С. и Н. М. К. бил прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен по вина на съпругата. С оглед на това от правна страна следвало, че предметът на въззивното производство бил очертан с подадената от Н. М. К. жалба и спорът се концентрирал до основателността на главния иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, а при сбъдване на вътрешното процесуално условие и до основателността на предявените при условията на евентуалност искове за унищожаване на договора. По главния иск с правно основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, имащ за предмет да се обяви недействителността на договора за дарение с дата ... година въззивният съд намирал, че съгласно тази разпоредба лицето, от името на което бил сключен договор без представителна власт, можело да го потвърди. За потвърждаването се изисквала същата форма, която била предвидена за упълномощаването за сключване на договора. Съгласно теорията и съдебната практика, намерила задължителен израз в ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. д. № 5/2014 година на ОСГТК на ВКС, договор, сключен от лице, действало като представител, без да имало представителна власт, бил в състояние на висяща недействителност и не пораждал целените с него правни последици. Правните последици настъпвали, ако лицето, от името на което бил сключен договорът, го потвърдял съгласно чл. 42, ал. 2 ЗЗД. Договорите за прехвърляне на собственост или за учредяване на други вещни права върху недвижими имоти трябвало да бъдат извършени с нотариален акт– чл. 18 от ЗЗД. За сключване на договор в нотариална форма, упълномощаването можело да бъде направено писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, извършени едновременно–чл. 37 от ЗЗД. Предметът на главния иск бил да се обяви недействителността на договор за дарение на недвижим имот, който следва да се извърши с нотариален акт, а упълномощаването, както и потвърждаването, при отсъствие/ненадлежно учредяване на представителната власт следвало да се извърши писмено с нотариално удостоверяване на подписа и съдържанието, направени едновременно. Първоначалният ищец Б. С. С., независимо от заболяванията, прекарани в детска възраст и признатата пожизнено първа група на инвалидност с чужда помощ се бил научил да чете и пише с дясната ръка и тази способност да пише на кирилица бил запазил до своята смърт, за което свидетелства второто саморъчно завещание от ... година. С. бил грамотно дееспособно и зрящо лице, поради което упълномощаването следвало да се извърши писмено, а пълномощното да се подпише саморъчно от упълномощителя, а не с полагането на отпечатък от наличния десен палец, по аргумент от разпоредбата на чл. 189, ал. 1 от ГПК. „Заболяване“, каквато отбелязване бил направил помощник–нотариусът в пълномощното и в двете декларации не било основание да се приеме, че това било основание, с полагането на отпечатък от десния палец върху документа валидно да се замести отсъстващия подпис на автора. Писменият документ, в случая пълномощното, материализиращо едностранна сделка не можело да породи целените гражданско-правни последици. Договорът, сключен чрез мним представител, неразполагащ с представителна власт съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 ЗЗД не пораждал права и задължения за мнимо представлявания, докато той не го потвърдял. Дотогава договорът не пораждал действие и за насрещната страна по него-за лицето, което било договаряло с мнимия представител, т. е. договорът изобщо не пораждал правни последици-нямало обвързаност и за двете страни по него, и за тях не възниквали насрещни права и задължения, както и транслативен ефект по чл. 24, ал. 1 от ЗЗД, освен ако договорът не бъдел потвърден от мнимо представлявания. Законът бил установил единствено в интерес на мнимо представлявания възможност да се позове на висяща недействителност, съгласно разпоредбата на чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. В случая, С., т. е. мнимо представляваният не само не бил потвърдил договора, но с предявения главен иск бел поискал да се обяви неговата недействителност. Недействителността по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД била различна от абсолютната нищожност при наличието на пороците по чл. 26 от ЗЗД, каквато била прогласена с диспозитива на първоинстанционното решение. Независимо от обстоятелството, че в диспозитива на решението като правно основание бил посочен чл. 42, ал. 2 от ГПК, различията в съдържанието на термина „нищожност“ по смисъла на чл. 26 от ЗЗД и на недействителност по смисъла чл. 42, ал. 2 от ЗЗД, както и на правните последици при нищожност и висяща недействителност било основание да се приемело, че първоинстанционният съд бил дал неправилна правна квалификация на предявения иск. Ищецът бил формулирал точно поисканата правна защита с главния иск, а именно да се обяви недействителността на договора за дарение, бил е доклад и страните са провели доказване, съобразно тяхното процесуално качество на страна, съобразено с доклада и предявения иск по чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Затова първоинстанционното решение следвало да се отмени и вместо прогласяване на нищожността на договора за дарение да се прогласяла неговата недействителност, на основание чл. 42, ал. 2 от ЗЗД. Въззивната жалба, подадена от Н. М. К., с която искала отмяна решението на първоинстанционния съд и отхвърляне на предявения главен установителен иск, както и отхвърляне на предявените при условията за евентуалност конститутивни искове била неоснователна. Основателността на главния иск била пречка да се разгледат предявените при условията на евентуалност конститутивни искове за унищожаване на договора за дарение на посочените основания. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. М. К. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по правния въпрос за това следва ли въззивната инстанция да обсъди всички доводи и възражения във въззивната жалба и да изложи мотиви за тях, както и следва ли да направи анализ на всички събрани по делото доказателства в тяхната съвкупност, в рамките на наведените в жалбата доводи?. Изложени са твърдения, че по този въпрос въззивното решение влиза в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение № 24/28.01.2010 година, постановено по гр. д. № 4744/2008 година, решение № 422/03.06.2010 година, постановено по гр. д. № 805/2010 година, двете по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 326/20.12.2012 година, постановено по гр. д. № 177/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 126/09.05.2011 година, постановено по гр. д. № 421/2009 година, решение № 331/04.07.2011 година, постановено по гр. д. № 1649/2010 година, решение № 223/19.06.2013 година, постановено по гр. д. № 1006/2012 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. и решение № 212/01.02.2012 година, постановено по т. д. № 1106/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. Така поставеният от Н. М. К. въпрос е включен в предмета на делото, доколкото изводите на въззивния съд се изграждат въз основа на преценката на събраните по делото доказателства, поради което и обуславя постановеното по делото решение. Във връзка с въпроса е формирана съдебна практика, съгласно която с оглед разпоредбата на чл. 269, изр. 1 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта-в обжалваната му част, а съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по останалите въпроси той е ограничен от посоченото в жалбата. Установеното в чл. 269, изр. 2 от ГПК обаче не е абсолютно, което е видно от т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 година постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, като при това то се отнася до действията на въззивния съд по отношение на проверката на фактическите и доказателствените изводи на първоинстанционния съд, но не и до дължимите се във връзка с решаването на спора действия. Както е посочено в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като, без да представлява нейно повторение, я продължава. Тя има за предмет разрешаване на самия материалноправен спор за разлика от втората инстанция по отменената процесуална уредба, която беше контролноотменителна и дейността й беше проверяваща по отношение законосъобразността на правните и фактически изводи на първоинстанционния съд. При въззивното обжалване, проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. В тази връзка въззивната инстанция трябва да изготви собствени мотиви, което задължение произтича от посочената характеристика на дейността й като решаваща. Това решение е постановено при действието на ГПК (отм.), но не е загубило действието си и при действащия към настоящия момент ГПК. Това е видно от т. 2 на ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС, където е посочено, че в действащия ГПК второинстанционното производство е уредено като ограничено въззивно обжалване Непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да реши спора по същество, като съобразно собственото си становище относно крайния му изход може да потвърди или да отмени решението на първата инстанция. Уредбата на второинстанционното производство като ограничено (непълно) въззивно обжалване, и произтичащото от това ограничаване на възможността пред втората инстанция делото да се попълва с нови факти и доказателства, не променя основните му характеристики като въззивно. Обект на въззивната дейност не са пороците на първоинстанционното решение, а решаването на материалноправния спор, при което преценката относно правилността на акта на първата инстанция е само косвен резултат от тази дейност. С оглед на това въззивният съд следва постанови решението си след като обсъди всички релевантни за спора твърдения и възражения на страните и след като извърши самостоятелна преценка на всички събрани доказателства. В тази връзка въззивният съд е длъжен да съобрази всички релевантни за спора доводи и възражения на въззиваемата страна, които, макар и да са приети за недоказани от първата инстанция, не са били предмет на въззивно обжалване, предвид благоприятното за страната първоинстанционно решение, като извърши самостоятелна преценка за основателността им. При въззивното производство съдът при самостоятелната преценка на събрания пред него и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. Той достига до свое собствено решение по отношение на иска като извършва в същата последователност действията, които би следвало да извърши първоинстанционния съд. Съдът е длъжен да разгледа спора между страните в рамките на неговия предмет. Последният се определя от страните, чрез наведените от тях по надлежния ред твърдения, доводи и възражения. Затова при постановяване на решението си въззивният съд следва да обсъди тези твърдения, доводи и възражения, като разпоредбата на чл. 12 от ГПК изрично предвижда задължение на съда да извърши преценка на всички доказателства по делото и доводи на страните по вътрешно убеждение. При разрешаването на спора съдът трябва да установи действителните отношения между страните по повод на спорното право, като с оглед преклудиращата сила на пресъдено нещо вземе предвид всички надлежно въведени в процеса от страните факти, включително и тези настъпили след предявяването на иска до момента на приключване на съдебното дирене, а също така и служебно известните му такива. Преценката на тези факти се извършва въз основа на събраните по делото доказателства, които съдът е длъжен да прецени както поотделно така и в тяхната съвкупност, а не избирателно, както и без да дава предимство на едни от тях пред останалите. Тази дейност на съда трябва да намери отражение в мотивите му към решението, като при наличието на противоречиви доказателства в тях следва да бъде отразено и това на кои от тях се дава вяра и защо, а също така и защо другите доказателства не се кредитират. Дейността на съда по преценката на доказателствата е свързана с изводите, които съдът трябва да направи относно това дали и кои от наведените от страните релевантни за спора факти са доказани и кои не, поради което в мотивите към решението си съдът следва да посочи кои от тези факти приема за доказани и кои не, както и поради какви причини и въз основа на кои доказателства. Фактите са от значение както за съществуването или не на спорното право, така и за направените от страните доводи и възражения, които намират отражение върху това право. За да установи действителните отношения между страните съдът е длъжен не само да подложи на преценка за доказване наведените в производството правно релевантни факти, но и да свърже същите и с направените от страните твърдения, доводи и възражения, като с оглед на това приеме едни за доказани, а други отхвърли. Тъй като мотивите към решението отразяват дейността на съда по разрешаването на спора, то те трябва да съдържат и изложение на това кои от доводите и възраженията се приемат за доказани и кои не, както и причините, поради което съдът прави този извод. Това се отнася до всички наведените от страните доводи и възражения, а не само за част от тях като не игнорират останалите. В този смисъл е и посочената от Н. М. К. съдебна практика на ВКС. Тази практика е била съобразена с тази практика, доколкото въззивният съд е определил предмета на делото, като е изхождал от всички твърдения, доводи и възражения на страните, като е обсъдил всички относими към него доказателства, свързани с отношенията между Б. С. С. и Н. М. К. и извършеното упълномощаване, като с оглед на това е изградил и изводите си по отношение на неговата действителност. Същевременно е съобразено и това, че поначало мотивите към съдебното решение трябва да бъдат кратки, като в тях не е необходимо да бъде посочвано какво точно приема съдът по отношение на всяко едно от наведените от страните твърдения, доводи, възражения, оспорвания, както и по отношение на всяко едно доказателство. Достатъчно е от мотивите да е видно, че всяко едно от тях е обсъдено, какъв е крайния извод на съда по отношение на него и от какво следва той. В случаите когато съдът дава вяра на едни доказателства, а на други не, задължението за обосноваване ще е изпълнено ако от цялостния прочит на мотивите е видно защо това е така, без да бъде необходими мотивите за даване на вяра на доказателството или не, да се сочат отделно при самото доказателството (например ако свидетелят е заинтересован, било от изхода на делото, било да бъде потвърдено извършено от него действие във връзка със спора, като показанията му противоречат на останалите събрани по делото доказателства). С оглед на това не са налице предпоставките за допускане на исканото касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Същевременно, с оглед наличието на посочената от Н. М. К. съдебна практика, не е налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, доколкото в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не са изложени твърдения, че тази практика е неправилна и следа да бъде променена или пък, че следва да бъде осъвременена с оглед промяна на обществено икономическите и социалните условия. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Н. М. К. е поискала въззивното решение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното решение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба и изложението към нея за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Н. М. К. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 3 и ал.2, пр. 3 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 637/16.05.2025 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 10-ти състав, постановено по гр. д. № 2671/2024 година, по подадената срещу него от Н. М. К., касационна жалба с вх. № 18 004/03.07.2025 година и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение