Определение № 819 от 22.12.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2930/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Обжалвано е решение от 15.05.2020г. по гр.д.№10691/2019 г. на ГС София, с което е отхвърлен иск предявун на основание чл.422 ГПК. Жалбоподателят- И. Р. Б., чрез процесуалния си представител поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси от значение за спора в противоречие с практиката на ВКСи които са от значение за точното приложение назакона и развитие на правото, както и че решението е очевидно неправилно. Моли да бъде допуснато касационното обжалване и да се отмени обжалваното решение като неправилно. Ответникът –„Българска Телекумуникационна компания“ ЕАД, чрез процесуалния си представител поддържа, че не следва да се допуска касационното обжалване на въззивното решение. Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280 ГПК, приема за установено следното: Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне. С обжалваното решение въззивният съд, като е потвърдил първоинстанционното решение, е отхвърлил предявените по реда на чл.422, ал. 1 ГПК от И. Р. срещу –„Българска Телекумуникационна компания“ ЕАД искове с правно основание чл. 286 ЗЗД и с правно основание чл. 86, ал. 1 ЗЗД за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца сумата от 22 000 лв. – част от вземане с цял размер от 57 439,74 лв., представляващо дължимо годишно допълнително възнаграждение за периода от 01.01.2015 год. до 27.05.2015 год., съгласно чл. 11, ал. 1 от договор за управление от 01.07.2013 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 02.11.2017 год. до окончателното й изплащане и сумата от 2 822,86 лв., представляваща обезщетение за забава в размерна законната лихва за периода от 29.07.2016 год. до 01.11.2017 год., за които суми е била издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.дело №78504/2017 год. по описа на ГС София. Установено е, че на 01.07.2013 год. между страните е бил сключен безсрочен договор за управление, по силата на който ищецът, наричан „директор“, поел длъжността на член на Управителния съвет на ответното дружество и Главен технически директор, считано от 21.06.2013 год. /датата на вписването му в Търговския регистър като член на Управителния съвет/, при 8-часов работен ден и 40-часова работна седмица, срещу задължението на ответника да му заплаща основно брутно месечно възнаграждение възлизащо на 12 000 евро /без ДДС/, включващо и допълнително възнаграждение /ако има такова/ за общ брой прослужени години и трудов стаж /чл. 7/. Констатирано е, че съгласно чл. 11, ал. 1 и 4 от договора, директорът има право на годишно допълнително възнаграждение, възлизащо на 50 % от изплатеното за предходната календарна година брутно годишно възнаграждение /подлежащо на съответните законни удръжки/, ако ответното дружество изпълни приетия бюджет и бизнес план, като същото се изплаща през следващата година в рамките на 30 календарни дни след одобрението от Общото събрание на акционерите на ответното дружество на преминалите през одит годишни финансови отчети за съответната година, за която било дължимо допълнителното възнаграждение. Уговорено е, че заплащането на част от годишното допълнително възнаграждение може да бъде отсрочено, като при прекратяване на договора за управление, всички отсрочени и неизплатени суми по годишното допълнително възнаграждение се изплащали изцяло на директора /чл. 11, ал. 5/ като условие за предоставяне на допълнителното възнаграждение е договорът да бъде в сила за срока, за който се отнася допълнителното възнаграждение, а ако договорът се прекрати по каквато и да е причина през съответния период, директорът има право на допълнително възнаграждение съразмерно със срока, в който договорът бил в сила – чл. 12, ал. 1. Констатирано е, че страните постигнали и съгласие, че всяка от тях може да прекрати договора с тримесечно писмено предизвестие – чл. 48., а ако ответникът упражни правото си по чл. 48 да прекрати договора, директорът има право на еднократна компенсация равна на сбора от брутната основна компенсация за последните 12 месеца, изплатена от компанията – чл. 49, ал. 1, като ответникът има право да не изпълни изцяло или частично условието за предизвестие, в който случай дължимата компенсация за неизпълнение на изискването за предизвестие, се добавя към компенсация по чл. 49, ал. 1 от договора /чл. 49, ал. 2/. Установено е, че на 16.06.2014 год. между страните е сключен анекс към горепосочения договор, по силата на който е постигнато съгласие, че директорът има право на годишен бонус /бонус за бюджетни постижения – постигнат бюджет поне 100 %/, както и на възнаграждение за контрола съгласно реда и условията на бонусна схема, одобрена от Надзорния съвет на компанията Приложение № 1., който е в размер на 50 % от изплатената годишна заплата за съответната година, като не се изплаща при преизпълнение на целите, тъй като преизпълнението се стимулира по схема за стимулиране с дялови инструменти /раздел 4/. Установено е, че ответникът се задължил да заплати на директора всички възнаграждения, дължими по раздел 4 от бонусната схема незабавно след настъпването на следните събития: а/ промяна в контрола на компанията или б/ при ненастъпване на промяна в контрола – след изтичане на петата годишнина от преструктурирането /съгласно определението в раздел 4.1 от бонусната схема/. Констатирано е, че ищецът бил освободен като член на Управителния съвет на ответното дружество съгласно решение на Надзорния съвет от 25.04.2015 год., като на 29.05.2015 год. му е връчено известие за прекратяване, с което ответното дружество го уведомява, че прекратява договора за управление /сочен като „споразумението“/ без посочване на причината, считано от 28.05.2015 год., а според раздел 2 от известието ответникът щял да изплати на ищеца, както следва: неизплатеното му и дължимо месечно възнаграждение, полагащо му се до датата на прекратяване, в т.ч. дължимото брутно месечно възнаграждение за периода от 01.05.2015 год. до датата на прекратяването /чл. 2.1/; компенсация за всички неползвани платени годишни отпуски до датата на прекратяването /чл. 2.2/; еднократна компенсация в размер на брутното му месечно възнаграждение за последните 12 месеца до датата на прекратяването – в 14-дневен срок /чл. 2.3/; компенсация по чл. 49, ал. 2 от договора за управление за несъответствие с изискването за предизвестие в размер на брутното му месечно възнаграждение за последните 3 месеца, предхождащи датата на прекратяването – в 14 дневен срок /чл. 2.4/; премиално възнаграждение, предвидено в случай на промяна в контрола на компанията съгласно приложение към договора за управление от 16.06.2014 год. /чл. 2.6/, като ответникът вече бил изплатил на ищеца годишното премиално възнаграждение за 2014 год. в размер на 50 % от брутното годишно възнаграждение, изплатено през 2014 год. /чл. 2.5/. В чл. 4.1 от известието е предвидено, че при точно извършване на плащанията и изпълнение на задълженията на компанията съгласно известието, директорът заявява и признава, че всички негови претенции към компанията, произтичащи от договора за управление и свързани с него и прекратяването му са напълно, окончателно и удовлетворително уредени. Прието е за установено, че на 09.06.2015 год. ответникът заплатил на ищеца сумата от 338 098,93 лв. – обезщетение при напускане, обезщетение за неползван отпуск за 2014 год. и 2015 год. и обезщетение за неспазено предизвестие. Съдът е счел, че известието за прекратяване на договора по своето правно естество представлява сделка със смесен характер - обективира едностранно волеизявление на ответника за прекратяване на договора за управление, което е безспорно, че е било доведено до знанието на ищеца, а в останалата част представлява спогодба по чл. 365 ЗЗД, доколкото обективира волеизявленията на двете страни, в т.ч. на ищеца, който като го е подписал, е удостоверил не само получаването на документа, но и съгласието си /според използвания израз на последната страница от него/ за доброволно уреждане на отношенията си във връзка с договора за управление и последиците от неговото прекратяването, в т.ч. имуществените такава – отсрочено е изпълнението на част от задълженията за заплащане на компенсации /виж т. 2.3 и 2.4/, както и тези, свързани със съдействието на ищеца по време на 12-месечния ограничителен период – предвидено е в рамките на 3 месеца той да продължи да използва предоставените му от ответника служебен автомобил, устройства за мобилни телефони, мобилните и стационарни телефонни номера, широкообхватните и други телекомуникационни услуги, както и здравна осигуровка, както и да му бъдат възстановени всички разумни разходи, направени при изпълнение на задълженията по т. 3, а след изтичането на 3-месечния период да задържи устройства за мобилни телефони, мобилните и стационарни телефонни номера и другите телекомуникационни услуги, като обаче се абонира по свой избор по някоя от тарифите и планове за обслужване, предлагани на търговски начала от ответника. Преценявайки клаузите на известието за прекратяване в частта му с характер на споразумение /спогодба/ по реда на чл. 20 ЗЗД въззивният съд е прил, че ищецът и ответникът са изразили воля за опрощаване на всички възникнали задължения един към друг, с оглед изявленията им, че „всички претенции, произтичащи от договора за управление и свързани с него и прекратяването му са напълно, окончателно и удовлетворително уредени“ – т.е. да се направят отстъпки за всички възникнали вземания и задължения и изцяло да се прекратят споровете между тях по повод договора за управление /използваният израз „всички претенции“ предполага отстъпване от пълния обем права, предвид уредените със спогодбата правоотношения между страните/. Прието е, че е осъществена е хипотезата на чл. 108 ЗЗД, доколкото е налице сключен договор между страните, с който ищецът се е отказал от вземането си за пропорционалната част от годишния бонус /годишно допълнително възнаграждение/ за периода от 01.01.2015 год. до 28.05.2015 год., което макар и да не е посочено като конкретна сума, не опорочава волеизявленията /поради неопределяемост/, доколкото в техния обхват попадат всички съществуващи такива. Изявленията не са направени и под условие – уреждането на отношенията по споразумението /спогодбата/ в предходните негови клаузи е достатъчната причина за даването им. По тези съображения съдът е счел, че за ищеца е отпаднала възможността да претендира годишното допълнителното възнаграждение, уговорено в чл. 11, ал. 1 от процесния договор за управление, което съответно обосновава неоснователността на релевираната частична главна претенция, а щом няма главно задължение, не може да възникне задължение за обезщетение за забава в размер на законната лихва. В изложението по чл.284, ал.3 ГПК жалбоподателят, чрез процесуалния си представител поддържа, че в решението е даден отговор на правни въпрси от значение за спора: за задължението на съда да не допуска противоречие между възпритетие от него мотиви на първата инстанция и неговите собствени мотиви, за точното приложение на критериите на чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите. Поддържа, че са налице основания по чл.280, ал.1,т.1 и 3 ГПк за допускане на касационно обжалване, както и черешението е очевидно неправилно, тъй като съдът е придал неточно значение на съдържанието на волеизявлението на страната и е приел съществуването на спогодба по чл.365 ЗЗД, при липса на доказателства за такава, както и че съдът неправилно е приел, че известието за претратяване на договора представлява едностранна сделка. Настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по поставените за разглеждане въпроси и на соченото основание. В практиката се приема, че само констатациите във въззивното решение, че съдът, на осн. чл.272 ГПК, приема за установена фактическата обстановка в мотивите на първоинстанционното решение и правните изводи на първостепенния съд, при липса на мотиви за обосноваване на съображенията, с оглед на които въззивният съд споделя фактическите констатации за доказаност на релевантните за спора факти и изградените въз основа на тях правни изводи, не съставляват мотиви по см. на чл.272 ГПК. Приема се, че предвидената от законодателя възможност за препращане към мотивите на първостепенния съд, в случаите, когато въззивният съд потвърди първоинстанционното решение, няма за своя последица освобождаване на въззивната инстанция от задължението и по чл.236, ал.2 ГПК - да мотивира съдебния акт. Това означава, че въззивният съд всякога дължи изрично произнасяне по спорния предмет на делото, извършвайки самостоятелна преценка както на събрания и относим към спора доказателствен материал, така и на доводите и възраженията, въведени от страните. Изразеното разбиране е в пълно съгласие и с постановките в ППВС № 7/65 год. относно съдържанието на мотивировъчната част на съдебното решение, в която трябва да намерят ясен, точен и категоричен отговор всички сложени по делото въпроси, както и с разясненията в т.19 на ТР № 1/ 04.01.2001 год. на ОСГК на ВКС за правомощията на въззивната инстанция на съд по съществото на спора, запазили своето значение и при действащия ГПК, с отчитане, в съответствие с дадените указания в т.1 на ТР № 1/09.12.2013 год. на ОСГТК на ВКС, на ограниченията по чл.269 ГПК и на новелата на чл.272 ГПК. В случая възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с приложението на процесуалното правило на чл.272 ГПК не е в отклонение от тази задължителна практика. По поставения правен въпрос за приложение на разпоредбата на чл.20 ЗЗД и съблюдаване от съда на въведените с нея критерии, е налице трайна и непротиворечива практика на ВКС. В редица решения - така например, решение по т.д. № 523/2008 г., II т.о., решение по т.д. № 1035/2009 г., решение по т.д. № 696/2011 г., II т.о., е прието, че при неяснота или спор относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи, съдът е длъжен да извърши тълкуване според визираните в чл.20 ЗЗД критерии, за да изясни действителната воля на страните, като прилагането на критериите по чл.20 ЗЗД изисква съдът да тълкува отделните договорни уговорки във връзка една с друга и смисъла, който произтича от целия договор, като изхожда от целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността и като не подменя постигнатата от страните и обективирана в договора обща воля. Даденият отговор не се нуждае от допълване или конкретизиране. Възприемайки изцяло посочената практика и съобразно данните по делото, настоящият съдебен състав приема, че в случая въззивният съд е извършил съответстващо на критериите по чл.20 ЗЗД тълкуване на договорни клаузи, Не е налице и очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2 ГПК при установими от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушения или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание, или е приложена несъществуваща или отменена норма, или грубо са нарушени правилата на формалната логика. Извън обхвата на очевидната неправилност остават хипотезите на неправилност поради неточно тълкуване и прилагане на закона, несъобразяване с практиката на Върховния касационен съд или с актове на Конституционния съд и на Съда на ЕС, неправилно установяване на приложимия закон, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, неправилно установяване на фактите – в тези случаи допускането на касационно обжалване зависи от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение, относими към обжалваната част, не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. На основание чл.78, ал.3 ГПК жалбоподателят следва да заплати на ответника сумата 2900лева разноски за процесуално представителство пред ВКС - адвокатско възнаграждение. Предвид изложените съображения, съдът