Определение № 969 от 22.12.2015 г. на ВКС по т. д. № 2800/2013 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК, образувано по касационна жалба на А. Д. Ф. и И. Н. Ф. със съдебен адрес [населено място], [улица], кантора №32 представлявани от адв. Б. Б., АК – Шумен, срещу решение №21 от 11.01.2013г., постановено по в.гр.д. № 620/2012г. на Шуменския окръжен съд, с което е потвърдено решение №518/15.06.2012г. по гр.д. № 445/2012г. на Шуменския районен съд. Касаторите искат отмяна на решението като неправилно поради противоречие с материалния закон чл.116,б”в” ЗЗД и поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила - чл.330, ал.2 ГПК отм., респ. чл. 433, ал.2 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК формулират въпроси при допълнителните критерии по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК: Кога следва да се счита прекратено изпълнителното производство на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК / чл.330, ал.1, б”д” ГПК отм/? При прекратяване на изпълнителното производство изпълнителните действия обезсилват ли се с обратна сила? При спряно изпълнително дело от кога започва да тече погасителната давност – от датата когато взискателят е могъл да поиска възобновяване на производството по делото или от датата когато фактически е поискал възобновяване на изпълнителния процес? В писмен отговор Б. А. Б. със съдебен адрес [населено място], ул. Д. В.” №9-13, офис 20 счита обжалваното решение за правилно. Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното: Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК. С решение №518/15.06.2012г., постановено по гр.дело № 445/2012г. Шуменският районен съд е отхвърлил отрицателния установителен иск на касаторките – ищци по делото за признаване за установено по отношение на ответника Б. А. Б., че не му дължат сумата от 14 000 лв. по запис на заповед от 21.06.2002г., по който има издаден изпълнителен лист на 7.07.2004г. по ч.гр.дело № 1994/2004г. на Шуменския районен съд. Изпълнителният лист е издаден на основание чл.237, б”и” ГПК отм. Длъжникът е оспорил вземането по изпълнителния лист по реда на чл.254 ГПК отм., приключило с влязло в силя решение на Варненския апелативен съд, с което искът е отхвърлен като неоснователен. За да потвърди първоинстанционното решение окръжният съд, е приел, че с подаване на молбата по чл.323 ГПК отм. давността се прекъсва. През периода от 17.09.2004г. / дата на спиране на изп. производство въз основа на заповед за обезпечение от 17.09.2004г./ до възобновяване на изп. производство на 8.02.2008г. давността не тече, както срокът за перемпция / за прекратяване на изп. производство/. След възобновяване на изп. производство не са поискани изпълнителни действия от взискателя, поради което визирания в чл.433, ал.1, т.8 ГПК двугодишен срок е изтекъл на 8.02.2010г. и изп. производство се прекратява по силата на закона. Съгласно чл. 115 б”ж” ЗЗД давност не тече докато трае изпълнителния процес / Постановление № 3/18.11.1980г. на П./. От 8.02.2010г. започва да тече нов давностен срок, който е петгодишен съгласно чл.117, ал.2 ЗЗД, тъй като вземането на взискателя е установено с влязло в сила решение по чл.254 ГПК отм. Срокът на давността изтича на 8.02.2015г. след датата на депозиране на молбата за образуване на ново изп. производство на 28.12.2012. Направен е също извод, че дори да се приеме тезата на ищците, че последното изп. действие е извършено на 15.06.2006г. / датата на налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника Н. Ф. – наследодател на ищците/ давностният срок по чл.117, ал.2 ЗЗД не е изтекъл, тъй като срокът по чл. 330, ал.1, б”д” ГПК отм. изтича на 15.06.2008г., от който момент започва да тече нов давностен срок, който изтича на 15.06.2013г., т.е. след образуваното изп. дело № 445/2011г. на 28.12.2011г. По основанията по чл.280, ал.1 ГПК: По първия въпрос: Кога следва да се счита за прекратено изпълнителното производство на осн. чл.433, ал.1, т.8 ГПК / чл. 330, ал.1б „д” ГПК отм/ ? касаторът поддържа, че изводите на въззивния съд за прекратяване на изпълнителното производство по силата на закона настъпва след две години след предприетото последно изпълнително действие, е в противоречие с практиката на ВКС и конкретно решение №31 от 9.09.2010г. по т.дело № 400/2009г. на ІІ т.о., постановено по реда на чл.290 ГПК, в което ВКС е приел, че изпълнителния процес се прекратява ex lege от датата на предприетото последно изпълнително действие. По въпроса кога се прекратява изпълнителното производство в хипотезата на чл.330, ал.1, б”д” ГПК отм., съответно чл.433, ал.1, т.8 ГПК противоречието в практиката на съдилищата, вкл. и на ВКС е преодоляна с приетото ТР № 2/ 26.07.2015г. по т.д. №2/2013г. на ОСГТК на ВКС. В същото е дадено разяснение, че когато взискателят не е поискал извършването на изпълнителни действия в продължение на две години, изп. производство се прекратява на основание чл.433, ал.1, т.8 ГПК. Прекратяването на изп. производство настъпва по силата на закона, а съдебният изпълнител само прогласява с постановление вече настъпилото прекратяване, когато установи осъществяването на съответните правно релевантни факти. Изводът на въззивният съд, че основание за прекратяването на изп. производство по силата на закона е непредприемането от взискателя на изпълнителни действие в продължение на две години, считано от последното изп. действие, е в съответствие с ТР. Въпросът е релевантен за спора, но не обосновава общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото решаващ за спора е въпросът от кой момент започва да тече нова погасителна давност при прекратено производство по чл. 433, ал.1, т.8 ГПК, какъвто касаторът не формулира. От значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, доколкото няма задължителна съдебна практика, касаторът формулира въпрос, конкретизиран от ВКС на осн. т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС: При прекратяване на изпълнителното производство извършените изпълнителни действия обезсилват ли се с обратна сила и съдебният изпълнител длъжен ли е служебно да вдигне наложените запори и възбрани? Въпросът не осъществява общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК и т.1 на ТР №1/2010г. на ОСГТК на ВКС. По такъв въпрос съдът не се е произнесъл и не е обусловил решаващите му изводи за отхвърляне на установителния иск. Независимо от това, за пълнота следва да се отбележи, че в мотивите на т.10 на ТР № 2/2015г. на ОСГТК на ВКС е даден отговор на поставения от касатора въпрос, поради което не е налице основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК с оглед на дадените в т.4 на ТР №1/2010г. разяснения по тълкуване на тази разпоредба на закона. ОСГТК на ВКС е приема, че във всички случаи на прекратяване на принудителното изпълнение съдебният изпълнител служебно вдига наложените запори и възбрани, като всички други предприети изпълнителни действия се обезсилват, с изключение на изпълнителните действия, изграждащи тези изпълнителни способи, от извършването на които трети лица са придобили права / купувачите от публична продан/, както и редовността на извършените от третите задължени лица плащания. Прекратяването на изпълнителното производство не засяга редовността на извършените плащания от работодателя на длъжника въз основа на наложения запор върху трудовото му възнаграждение/ което според цитираното ТР представлява предприемане на изпълнително действие в рамките на определен изпълнителен способ и от който момент започва да тече нова погасителна давност/ за времето от 15.06.2006г. до 11.05.2007г., като единствено изпълнително действие с резултат за взискателя. Следва да се отбележи, че няма пречка след прекратяването на изпълнителното производство взискателят да предприеме събиране на вземането си по изп. лист чрез образуване на ново изпълнително производство, стига вземането да не е погасено по давност. Третият въпрос: Когато взискателят не е предприел действия по отмяна на допуснатото обезпечение / чрез спиране на изпълнението/ и по възобновяване на изпълнението, това бездействие на взискателя се тълкува във вреда на длъжника и от кога започва да тече погасителната давност – от датата когато взискателят е могъл да поиска възобновяването или от датата когато фактически е поискал възобновяване на производството ? е поставен в хипотезата на допълнителния критерий по т.3, ал.1, т.3 ГПК. Въпросът няма обуславящо изхода на делото правен въпрос, доколкото въззивният съд е изложил допълнителни аргументи извън тези относно течението на погасителната давност при спряно изпълнително производство. Съдът е развил съображения, че не е погасено по давност вземането на взискателя по изпълнителното дело, дори да се приеме за основателно твърдението на ищците, че последно изпълнително действие е наложеният запор върху трудовото възнаграждение на длъжника на 15.06.2006г. За пълнота следва да се отбележи, че касаторът не аргументира допълнителния критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК тъй като позоваването на само на закона не е достатъчно за да се обоснове този селективен критерий. В заключение настоящият състав на ВКС, ТК намира, че след като касаторът не обосновава критериите по чл.280, ал.1, т. и т.3 ГПК, въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване. Ответникът по касация не прави искане за присъждане на разноски за това производство. Предвид изложеното ВКС, ТК