Определение № 50099 от 29.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2475/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. Г. Ц. и Г. Г. А. чрез техния пълномощник адв. Цв. П., срещу въззивно решение № 16 от 05.01.2022 г. по в.гр.д. № 2992/2021 г. на Софийски апелативен съд. В касационната жалба са наведени доводи за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и на материалния закон. Жалбоподателите поддържат, че в нарушение на разпоредбата на чл. 266 ГПК въззивният съд е уважил направеното от ответника доказателствено искане и е изискал от нотариуса препис от спорното саморъчно завещание, тъй като това искане е било преклудирано. На следващо място сочи, че мотивите на въззивното решение са противоречиви и необосновани, тъй като не са съобразени със събраните по делото доказателства. В нарушение на разпоредбата на чл. 178, ал.2 ГПК не е преценил доказателствената сила на саморъчното завещание като писмен документ, в който има заличена част, с оглед всички обстоятелства по делото и по-конкретно с оглед данните за личността на ответника. Иска се въззивното решение да бъде допуснато до касационно обжалване на основание чл. 280, ал.1, т.1 и 3 ГПК и на основание чл. 280, ал.2, пр. последно ГПК. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация А. Д. С. изразява становище, че не са налице сочените от жалбоподателите основания за достъп до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе, взе предвид следното: С обжалваното въззивно решение е отменено решение № 262898 от 10.05.2021 г. по гр.д. № 4808/2018 г. на Софийски градски съд и вместо него е постановено друго, с което са отхвърлени предявените от А. Г. Ц. и Г. Г. Ц. против А. Д. С. искове с правно основание чл. 42, б.”б” във вр. с чл. 25, ал.1 ЗН за установяване нищожност на саморъчно завещание от 15.11.2017 г., изготвено от М. Г. К., както и обективно кумулативно съединените искове с правно основание чл. 108 ЗС за признаване за установено по отношение на А. Д. С., че А. Г. Ц. и Г. Г. А. са собственици при квоти по 1/2 ид. част за всяка от тях на апартамент № ***, находящ се в [населено място], [улица], [жилищен адрес] с площ 75.31 кв.м, заедно със зимнично помещение, както и съответните общи части на сградата и от правото на строеж върху мястото, в което е построена, както и на апартамент № ***, находящ се в [населено място],[жк], [жилищен адрес] с площ 57.85 кв.м, заедно с мазе № *** и съответните идеални части на сградата и от правото на строеж върху мястото, и за осъждане на ответника А. С. да им предаде владението върху описаните имоти. Отхвърлено е и искането на А. Ц. и Г. А. за отмяна по реда на чл. 537, ал.2 ГПК на констативен нотариален акт № *** г. на нотариус с рег. № 646 по регистъра на Нотариалната камара. За да постанови този резултат въззивният съд е приел за установено, че ищците А. Ц. и Г. А. са роднини по съребрена линия от трета степен на М. Г. К., поч. на 31.12.2017 г., и като такива се явяват нейни наследници по закон. Със саморъчно завещание от 15.11.2017 г. М. К. завещала на ответника А. С. следните имоти: 1. апартамент в [населено място],[жк], [улица], [жилищен адрес] апартамент № ***; 2. апартамент в [населено място],@@18@[жк], [жилищен адрес]; 3. всички имоти, намиращи се в [населено място], Софийска област; 4. всички имоти, намиращи се в [населено място], в [населено място], област В. Т., общ. П.; 5. банковата сметка в пощенска банка. След преценка на събраните по делото доказателства и заключенията на единична и тройна съдебно-графологически експертизи съдът е приел, че завещанието е написано от завещателката, съдържа датата, на която е съставено, и е подписано от нея, като подписът е поставен след завещателните разпореждания. Намерил е за неоснователни доводите на ищците, че в текста на завещанието е извършено поправка, изразяваща се в заличаване на текста на т.4. Обосновал е този извод с обстоятелството, че в представения във въззивното производство препис от завещанието и приложените към заключенията на съдебно-графологическите експертизи снимки-копия на оригинала на завещанието, съхраняван в кантората на нотариуса, е налице цялостен текст, включващ изброяване на завещаните имущества в 5 точки, включително и т.4, в която са посочени имотите в [населено място], в [населено място], област В. Т., общ. П.. Приел е, че в представения в исковата молба препис от завещанието заличаването на т.4 е извършено от нотариуса, за което свидетелстват поставените от него на мястото на заличения текст подпис и печат, както и обстоятелството, че в протокола за обявяване на завещанието нотариусът не е установил наличие на задрасквания и поправки. Като неотносими към основанието за нищожност на завещанието поради липса на форма, наведено в исковата молба, са преценени твърденията на ищците, че след смъртта на завещателката те се свързали с нейни съседи и други близки хора, от които разбрали, че тя е била гледана по нехуманен начин с оказван психически тормоз. В обобщение съдът е приел, че искът за обявяване нищожност на саморъчното завещание е неоснователен, а оттук - неоснователен е и обусловения от него иск за ревандикация на процесните недвижими имоти, предмет на завещанието, предявен от наследниците по закон против ползващото се от завещанието лице. В изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите поставят следните въпроси, за които поддържат, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС: 1. Дали с определението си от 13.10.2021 г. въззивният съд е уважил правилно направеното доказателствено искане за изискване от нотариуса на препис от саморъчното завещание; дали процесното завещание е недействително, нищожно, и дали е с оборена доказателствена сила по реда на чл. 178, ал.2 ГПК; опорочена ли е формата на процесното завещание; порокът във формата на завещанието правили го нищожно. Така поставените въпроси нямат характер на правни по смисъла на чл. 280, ал.1 ГПК, а касаят правилността на обжалваното решение, поради което не осъществяват общото изискване на процесуалния закон за допускане на касационно обжалване. Неотносима към решаващите мотиви на въззивния съд, с които е обосновал извод, че завещанието не е нищожно, е и съдебната практика на ВКС, на която се позовават жалбоподателите във връзка с твърдяното противоречие. В решение № 1301 от 20.12.1991 г. по гр.д. № 1078/1991 г. на ВС, І г.о., е прието, че завещателните разпореждания са нищожни не само когато нарушават разпоредбите на ЗН, но и когато са налице основанията по чл. 26 ЗЗД. Въззивният съд не е приел нещо различно. В случая въз основа на приетите по делото две заключения на съдебно-графологически експертизи е намерил за установено, че завещанието е написано саморъчно от завещателката в неговата цялост и е подписано от нея. Не е било спорно, че съдържа посочените в чл. 25, ал.1 ЗН реквизити - дата и място на съставяне, както и че подписът е положен след завещателните разпореждания. Въззивният съд не е бил сезиран с иск за обявяване на завещанието за нищожно на някое от предвидените в чл. 26 ЗЗД основания, поради което и не се е произнасял в тази насока. В решение № 517 от 26.05.2010 г. по гр.д. № 40/2009 г. на ВКС, І г.о., е прието, че когато завещанието е неясно досежно самия предмет на разпореждането, следва да се извърши тълкуването му, като се търси действителната воля на завещателя и отделните разпореждания се тълкуват във връзка едни с други и всяко от тях се схваща в смисъла, който произтича от цялото завещание. Въззивният съд е приел, че завещателните разпореждания в саморъчното завещание на М. К. не са неясни - посочено е облагодетелстваното със завещанието лице, както и имуществото, което се завещава. Жалбоподателите не сочат кои думи и изрази в текста на завещанието създават неяснота относно волята на завещателката, пораждаща необходимост от тълкуването му. Тяхната теза е била, че завещанието е нищожно, тъй като не е написано и подписано от завещателката, както и че е нищожно поради наличието на заличаване на текста по т.4. Авторството на завещанието е установено чрез заключенията на двете съдебно-графични експертизи, приети по делото. Установено е също, че в оригинала на завещанието, съхраняван в кантората на нотариуса, няма поправки, зачертавания, заличавания или добавен текст. Такива не са констатирани и от нотариуса при обявяване на завещанието, видно от съставения за това протокол по чл.27, ал.3 ЗН. Документът, представен с исковата молба, е копие е от препис-извлечение на саморъчното завещание, издаден от нотариуса и представен за вписване в Службата по вписванията в гр. София, видно от поставения върху него щемепел за извършено вписване, а не от завещанието, което се съхранява в кантората на нотариуса, в неговата цялост. Жалбоподателите поставят и следните въпроси: 1. Може ли въззивният съд да уважи доказателствено искане, направено във въззивната жалба, с мотив, че доказателствената тежест не е била правилно разпределена в първоинстанционното производство, ако жалбоподателят не се позовал на такова нарушение. 2. Може ли въззивният съд да уважи доказателствено искане, направено във въззивната жалба, ако то не е било обосновано от жалбоподателя. 3. Може ли въззивният съд да уважи доказателствено искане, направено във въззивната жалба, на основание, различно от това, което е посочено във въззивната жалба. 4. Може ли въззивният съд да коментира в решението си доказателство, което не е събрано по надлежния ред в производството, а е коментирано от вещите лица в даденото експертно заключение. Първите три въпроса, обобщени, се свеждат до приложението на чл. 266, ал.3 ГПК, съгласно която във въззивното производство може да се иска събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения. В своята практика ВКС приема, че такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 146 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В тези случаи въззивният съд е длъжен да допусне доказателствата на основание чл. 266, ал. 3 ГПК, когато с въззивната жалба, съответно с отговора или насрещната въззивна жалба, страната е поискала събирането им. В случая уважаването на доказателственото искане, заявено с въззивната жалба, за изискване от нотариуса, при който се съхранява обсъжданото саморъчно завещание, на официално заверен препис от същото, е мотивирано освен с допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение във връзка с доклада, и с констатираното от въззивната инстанция видимо несъответствие в съдържанието на представеното от ищците копие от препис-извлечение от завещанието с извършено заличаване на част от текста, и снимките на оригинала на завещанието, приложени към заключението на вещите лица, изготвили съдебно-графичните експертизи, от които не личи липсващ текст. Съгласно разясненията, дадени в мотивите към т.3 на ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, ако въззивната жалба съдържа оплакване за погрешно установен релевантен за делото факт, за незаконосъобразно недопуснато доказателствено искане, за необоснованост на фактическите изводи, въззивният съд е оправомощен да извърши собствена преценка на събраните по делото доказателства и приеме съответния факт за установен/неустановен, както и да допусне поискани от жалбоподателя доказателства. Както се посочи по - горе, представеният с исковата молба препис от саморъчното завещание представлява извлечение от документа, поради което и не съдържа пълния текст на завещанието, което от своя страна не дава възможност въззивният съд да извърши собствена преценка както относно валидността на завещанието от гледна точка на неговата форма, така и на обосноваността на приетите по делото съдебно-графически експертизи, каквото задължение той има като съд по същество на спора. Поради това не може да се приеме, че като е уважил искането на въззивния жалбоподател и е изискал от нотариуса официално заверен препис от съхраняваното при него завещание, въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС по приложението на чл. 266, ал.3 ГПК и указанията, дадени в ТР № 1 от 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. относно правомощията на въззивната инстанция. Въззивното решение не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал.2, изр. 3 ГПК. Очевидната неправилност като основание за допускане на касационно обжалване предполага такива тежки пороци на обжалваното решение, които могат да бъдат констатирани от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и съответствие с материалния закон на решаващите правни изводи на въззивния съд и за законосъобразност на извършените от него съдопроизводствени действия. Приема се, че това са случаите на прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите изводи поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. При проверка на съдържанието на обжалвания съдебен акт настоящият състав не констатира въззивното решение да е засегнато от такива пороци. По тези съображения въззивното решесние не следва да се допуска до касационно обжалване. Водим от гореизложеното съдът