Определение № 296 от 28.06.2019 г. на ВКС по гр. д. № 2410/2019 г.

Производството е по реда на чл. 274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба вх. № 32470/11.03.2019 г. на Х. В. Г. и Р. И. Т., срещу въззивно определение № 5040/26.02.2019 г., постановено по възз. ч. гр. д. № 17032/ 2018 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено определение от 22.10.2018 г. по гр. д. № 17593/2018 г. на Софийския районен съд. С първоинстанционния съдебен акт е оставена без уважение молбата на жалбоподателите по чл. 248, ал. 1 ГПК за изменение в частта за разноските на определение от 14.05.2018 г. по гр. д. № 17593/2018 г. на Софийския районен съд, с което производството по делото е прекратено на основание чл. 232 ГПК поради оттегляне на иска. Частната касационна жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежни страни в процеса, но същата е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, предвид следното: Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3 ГПК касационният контрол е изключен за въззивни решения по определени категории дела според техния предмет и/или цена на иска. Нормата на чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване въззивните решения по граждански дела с цена на иска до 5 000 лева. В случая, предмет на производството е предявен от жалбоподателите Х. В. Г. и Р. И. Т. срещу С. М. Г. иск с правно основание чл. 233, ал. 1, изр. 1 от ЗЗД за връщане на недвижим имот след прекратяване на наемното правоотношение между страните. Цената на този иск се определя съгласно правилото на чл. 69, ал. 1, т. 5 от ГПК и е в размер на наема за една година (в този смисъл са и разясненията, дадени в мотивите към т. 20 от Тълкувателно решение № 6/2012 г. от 06.11.2013 г. на ОСГТК на ВКС). Видно от представения в първоинстанционното производство писмен договор за наем на апартамент, сключен на 01.02.2018 г. между страните, договореният месечен наем е в размер 200 лева, респ. наемът за една година възлиза на сумата 2 400 лева, която е и цената на иска. Следователно, претенцията е с цена под установения от законодателя минимален праг за достъп до касационен контрол на въззивното решение по делото, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1, предл. 1-во ГПК. Същевременно, нормата на чл. 274, ал. 4 ГПК предвижда, че не подлежат на касационно обжалване определенията по дела, решенията по които не подлежат на касационно обжалване. От това следва, че атакуваното по настоящото дело въззивно определение не подлежи на касационно обжалване, тъй като на такъв контрол не подлежи и въззивното решение. По изложените съображения, частната касационна жалба е недопустима и следва да се остави без разглеждане. Водим от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение