Определение № 87 от 11.02.2014 г. на ВКС по т. д. № 3147/2013 г.

Производството е по чл.274, ал.3, т.2 ГПК. Образувано е по частната касационна жалба на А. Р. И. и З. Б. Д., двамата от [населено място] област, чрез пълномощника им адв. О. К. -САК, против въззивното определение на Софийски апелативен съд № 1313/ 01. 06. 2013 год., по ч.гр.д.№ 891/2013 год., с което е потвърдено постановеното по реда на чл.248, ал.1 ГПК определение на Софийски градски съд от 18.12.2012 год., по гр.д.№ 2218/ 2012 год. за намаляване на заплатеното от всеки един от частните жалбоподатели деловодни разноски по реда на чл.78, ал.5 ГПК, без прилагане на § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 год. на Висшия адвокатски съвет. С частната касационна жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалвания съдебен акт, като се излагат подробни съображения за необоснованост, допуснато нарушение на същественото процесуално правило на чл.78, ал.5 ГПК и на материалния закон- § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, във вр. с чл. 36 ЗА. В инкорпорирано в частната касационна жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, във вр. с чл.274, ал.3 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определения за значим за изхода на делото въпрос на процесуалното право- „ Следва ли съдът при редуциране на заплатеното адвокатско възнаграждение по реда на чл.78, ал.5 ГПК да прилага § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 год. на ВАС?” Като израз на визираното противоречие са цитирани постановени по реда на чл.274, ал.3 ГПК определения на ВКС,ТК: № 731/06.08.2012 год., по т.д.№ 393/2012 год. на ІІ т.о. и № 52/01.06.2010 год., по т.д.№ 1015/ 2009 год. на І т.о. Ответната по частната касационна жалба страна в срока по чл.276, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни оплаквания. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си по чл.278, ал.1 ГПК, намира: С определение № 659 от 08.10.2013 год. производството по делото е спряно, на осн. чл.292 ГПК, до постановяване на окончателен съдебен акт по тълкувателно дело № 6/2102 год. на ОСГТК на ВКС, в което е поставен за разглеждане и формулирания от частния жалбоподател правен въпрос. С постановяване на тълкувателно решение № 6/ 06. 11. 2013 год., по т.д.№ 61/2012 на ОСГТК на ВКС процесуалната пречка за движение на производството по настоящето дело е отпаднала, поради което на осн. чл.230 ГПК същото следва да бъде възобновено, а искането за допускане на касационно обжалване – оставено без уважение, поради следното: Служебно известното на настоящия съдебен състав за съществуващо в съдебната практика противоречие по поставения от касатора процесуалноправен въпрос, обективирано и в цитираните с частната касационна жалба определения на ВКС, ТК е преодоляно с постановяване на ТР на ОСГТК на ВКС № 6/06.11.2013 год., по т.д.№ 6/ 2012 год.. Според задължителните постановки в т.3 на ТР на ОСГТК на ВКС № 6/2013 год., основанието по чл.78, т.5 ГПК се свежда до преценка за съотношението между фактическата и правна сложност на делото и цената на адвокатската защита. Затова, когато съдът е сезиран с искане за намаление на адвокатското възнаграждение, като прекомерно, той следва да извърши преценка на това съотношение и да изложи изрични мотиви относно конкретната фактическа и правна сложност на спора, които са различни за всеки отделен случай и се определят от множество компоненти, както и да съобрази минималния размер за съответната адвокатска услуга по Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения, издадена от ВАС по силата на законова делегация. Следователно обстоятелството, че с тази Наредба, като подзаконов нормативен акт, Висшият адвокатски съвет е оправомощен да създава само норми, уреждащи изчерпателно посочената в закона материя – определяне на минимални размери на възнагражденията, когато се касае за договор между адвокат и клиент, обосновава правен извод, че § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 год., с който се въвеждат правила относно начина, по който съдът трябва да процедира в хипотезата на чл.78, ал.5 ГПК и се допълват разпоредби на ГПК надхвърля рамките на предоставени от закона правомощия на същия. В този см. разпоредбата на § 2 от ДР на Наредба № 1/2004 год. влиза в противоречие с чл.36 ЗА и чл.78, ал.5 ГПК. Последните са норми на по- висши по степен актове, поради което при така констатираното несъответствие помежду им следва те да намерят приложение – арг. от чл.15 ЗНА. Затова, като е изложил аналогични правни съждения въззивният съд е разрешил поставения от касатора правен въпрос в пълно съгласие със задължителната практика на ВКС, а това само по себе си изключва да е налице визираното селективно основание - допълнителна процесуална предпоставка за достъп до касационен контрол. Отделен в тази вр. остава въпросът, че намаляването на адвокатското възнаграждение по този ред не се отразява в отношенията клиент-адвокат, сключили договор за правна защита и съдействие с конкретни права и задължения за съконтрахентите, както е прието и в т.3 на ТР № 6/2013 год. на ОСГТК на ВКС, но той не е предмет на настоящето производство, поради което не следва да бъде подробно обсъждан. Конкретен правен въпрос, свързан с приложението на чл.78, ал.5 ГПК, не е поставен от частните жалбоподатели, поради което макар и мотивите на въззивния съд в тази насока да са твърде пестеливи, за състава на касационната инстанция отсъства основание да обсъжда дали предпоставките на закона в случай са били налице. Ответната по частната касационна жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК, настоящият състав на ВКС, ТК не дължи произнасяне по отговорността за същите. Водим от гореизложеното, състав на второ търговско отделение на ВКС