Определение № 181 от 02.11.2020 г. на ВКС по гр. д. № 2740/2020 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Е. М. К. против определение № 25749 от 05.11.2019 г. по в. ч. гр. д. № 9721/2019 г. на Софийския градски съд. Жалбоподателят счита обжалваното определение за неправилно и иска неговата отмяна. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК на основанията за допускане на касационно обжалване касоторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК по следните въпроси: 1. „Има ли правен интерес един от наследниците да предяви иск, с който да иска от съда да се произнесе по спорното правоотношение за всички наследници единно и неделимо, когато тяхната съсобственост като наследници произтича от един и същи юридически факт, който трябва да се отрази по еднакъв начин на техните права” и 2. „В случай, че съдът не установи по един и същи начин правата на всички наследници и не се произнесе по спорното право по отношение на всички наследници на общия наследодател в едно съдебно производство, то евентуалното бъдещо съдебно решение в полза само на един от наследниците, ще бъде ли в последствие недопустимо, ако неучаствалите наследници предявят нов иск, по който същия спор бъде пререшен, включително и по различен начин или искат отмяна на влязло в сила решение по чл. 304 ГПК”. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о., след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Частната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна, в преклузивния срок по чл. 276, ал. 1 ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт. С обжалваното определение на Софийския градски съд е потвърдено протоколно определение от 11.03.2017 г. по гр. д. № 61144/2017 г. на Софийския районен съд, с което е прекратено производството по делото в частта, с която от Е. М. К. са предявени претенции за защита на правото на собственост Е. М. Х. и е върната исковата молба в тази ѝ част. За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е приел, че ищецът в първоинстанционното производство Е. М. К. е предявил положителни установителни искове за собственост срещу държавата, Столична община и “Овча купел” ЕООД за признаване за установено, че той и сестра му Е. М. Х. са собственици при равни права /по 1/2 ид.част/ на ПИ с идентификатор *** по КККР на [населено място]. Обосновал е правния си интерес да иска установяване правото на собственост на Е. М. Х. с обстоятелството, че и двамата са наследници на техния баща М. К. Я. и доколкото спорното право е едно, а обуславящите го юридически факти са еднакви, то съдът следва да ги установи еднакво и за двамата. При тези фактически данни съдът е прел, че Е. М. К. не е процесуално легитимиран да предяви по съдебен ред правата на своята сестра по аргумент от разпоредбата на чл.26, ал.2 ГПК, съгласно която никой не може да предявява от свое име чужди права пред съд, освен в предвидените от закона случай. Посочено е, че претендираните общи права на собственост върху имота биха придали на ищеца и неговата сестра качество на обикновени другари в процеса, поради което биха могли да предявят съвместен иск за собственост (арг. от чл.215 ГПК), но това обстоятелство не обуславя правен интерес в полза на ищеца да упражни правото на иск за защита на чужди права. Върховният касационен съд, състав на ІІ г.о. намира, че не следва да бъде допуснато касационно обжалване на посоченото въззивно решение, тъй като не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК. Съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК допускането на касационното обжалване на определенията се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, което е предпоставено от разрешаването на правен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителните предпоставки от кръга на визираните в т. 1 - т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК, респ. да е налице вероятна нищожност или недопустимост, или очевидна неправилност на постановения въззивен съдебен акт. Поставеният от касатора правен въпрос определя обективните рамки на извършваната от ВКС селекция на касационната жалба и следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалвания акт, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/09г. на ОСГТК на ВКС/. В случая предвидените в процесуалния закон изисквания за допускане на частната касационна жалба до разглеждане не са налице, тъй като поставените въпроси не кореспондират на основното съображение на въззивния съд за постановяване на обжалваното определение, а именно, че жалбоподателят не е процесуално легитимиран да предявява от свое име правата на своята сестра пред съда, поради което тези въпроси нямат обуславящо изхода на спора значение и не могат да обусловят допустимостта на касационното обжалване. Наред с това касаторът не се позовава на никаква практика, нито е изложил релевантни доводи за наличието на визираните в т.4 на цитираното тълкувателно решение предпоставки относно второто релевирано основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които в случая липсват. Приложимата в настоящата хипотеза разпоредба на чл. 26, ал. 2 ГПК не е неясна или непълна и по приложението ѝ съществува изобилна практика на ВКС, с която въззивното определение е съобразено. Не са налице и основанията по чл.280, ал.2 ГПК, нито касаторът се позовава на тях. С оглед изложеното обжалваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване. Воден от горното, Върховният касационен съд, състав на II г. о.,