Определение № 139 от 15.01.2026 г. на ВКС по т. д. № 2497/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на ищеца „Виакон България“ ЕООД, срещу определение № 360/05.11.2025г. по възз.ч.т.д.№ 584/2025г. на Апелативен съд - Пловдив. С него е потвърдено определение № 260304/30.09.2025г. по т.д.№ 663/2015г. на Окръжен съд - Пловдив, с което е оставена без уважение молбата на „Виакон България“ ЕООД, вх.№ 271759/04.12.2020г., с правно основание чл.4б от Закона за държавните такси, за връщане на допълнително внесена държавна такса по делото.

Според частния касатор обжалваното определение е постановено в противоречие с материалния закон и съдопроизводствените правила и е необосновано. Като не оспорва, че допълнително внесената държавна такса е във връзка с предприетото от него изменение на иска от установителен в осъдителен, поддържа, че са липсвали процесуални основания за уважаване на искането и то не е следвало да се уважава, поради което допълнително внесената във връзка с това искане държавна такса е недължимо платена. По изложените съображения искането е за отмяна на обжалваното определение и за уважаване на искането.

В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са въведени основанията за допускане на обжалване едновременно по т. 1 и т.3 на чл. 280, ал. 1 ГПК по следните въпроси:

1. Представлява ли надвнесена държавна такса, подлежаща на връщане, внесената допълнителна такса върху цената на иска при изменение на установителен иск по чл.422 ГПК в осъдителен, след като след завеждане на иска разпореждането за незабавно изпълнение е било отменено, но не и заповедта за изменение, т.е. без да са налице основания за допускане на изменение на иска в осъдителен, съответно и за внасяне на допълнителна такса, и при положение, че окончателното решение по делото е такова по установителен иск?

2. Следва ли съдът да постанови връщане на страната на внесената от нея държавна такса, когато причина за внасянето й е неправилно допуснато изменение на иска?

Според частния касатор даденото от въззивния съд разрешение е в противоречие с определение № 43/19.01.2018г. по ч.т.д.№ 2428/2017г., I т.о., и определение № 456/30.09.20216г. по ч.т.д.№ 1077/2016г., II т.о., относно наличие на предпоставките по чл.4б ЗДТ, с които обжалването е допуснато и е даден отговор на въпроса „Дължи ли се връщане на ищеца на внесената държавна такса при предявяване на установителния иск по реда на чл. 422 ГПК, ако исковото производство е прекратено поради недопустимост на иска, поради липса на абсолютна процесуална предпоставка – надлежно и в срок подадено възражение от длъжниците, когато дадените от заповедния съд указания за предявяване на иска по чл. 422 ГПК са неправилни?“.

Основанието по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е обосновано с доводи за липса на съдебна практика по поставените въпроси и за непълнота и неяснота на правната уредба, налагащи създаването на съдебна практика.

Съставът на I т. о., след като прецени въведените доводи и данните по делото, приема следното:

Частната жалба е допустима, като подадена срещу подлежащо на касационно обжалване по реда на чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК въззивно определение (ТР № 5/2015г. по тълк.д.№ 5/2015г. на ОСГТК), от надлежна страна, в законния срок и е редовна по съдържание и приложения.

За да постанови обжалваното определение, въззивният съд е установил, че във връзка с предприетото изменение на предявения иск от установителен по чл.422 ГПК в осъдителен, с вносна бележка от 28.03.2016г., ищецът е довнесъл по делото сума в общ размер 25 286.06лв. за ДТ в размер на 2% върху цената на иска. Приел е, че тази сума не е недължимо платена, тъй като е внесена във връзка с направеното от ищеца искане. Относно произнасянето с влязлото в сила решение по делото по установителен иск съставът на апелативния съд е намерил, че не може да обуслови извод допълнително внесената сума да е недължимо платена или надвнесена и да подлежи на връщане, съгласно чл.4б ЗДТ. Изложил е съображения, че недължимо платени такси, които следва да бъдат върнати по искане на заинтересованата страна, са внесени такси, по които не е образувано исково или охранително произвоство; заплатени такси, въпреки, че ищецът е бил освободен от тяхното заплащане, и надвзети такси – платени без да е налице основание за това по см. на чл.3 и чл.4 б.“а“ ЗДТ. Позовал се е на разпоредбата на чл.3, ал.1 ЗДТ, според която ДТ се заплаща при предявяване на искането за извършване на действието и/или при издаване на документа, за който се плаща такса, посочвайки, че за дължимостта на таксата е без значение дали искането ще бъде уважено.

Настоящият състав намира, че отсъстват основания за допускане на касационно обжалване.

Разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК обвързва допускането до разглеждане на частната касационна жалба с наличие на предпоставките по чл. 280, ал. 1 и ал.2 ГПК. Както е изяснено с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010г. по тълк. д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор, и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, а не за правилността на решението, за възприемане на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от основанията за неправилност(чл.281, т.3 ГПК).

В случая нито един от поставените въпроси не удовлетворява изискването на общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, по чл. 280, ал. 1 ГПК в смисъла, изяснен с т. 1 на ТР № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС. Въпросите нямат характеристиката на правни, а са фактически, доколкото изискват проверка на фактите и обстоятелствата по делото и касаят правилността на обжалваното определение, като изразяват пряко тезата на касатора, че допълнително внесената от него ДТ във връзка с предприетото от самия него, а не по указания на съда, изменение на иска от установителен в осъдителен е недължимо платена и подлежи на връщане.

Поради липса на общата предпоставка за допускане на обжалване, не е необходимо обсъждане на въведените допълнителни предпоставки.

Мотивиран от това, съставът на I т. о.: