Определение № 3149 от 27.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 903/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от ЗД „Бул Инс“ АД, чрез адв.Ал.И. и по насрещна касационна жалба от А. Г. В., чрез адв.В.Р. и адв.Ст.М. срещу различни части от решение №403 от 27.11.2023г., постановено по в.т.д. №565/2023г. на Апелативен съд- Пловдив, с което е потвърдено решение №34 от 19.06.2023г.., постановено по т.д. №76/2021г. по описа на Окръжен съд- Смолян и са присъдени разноски на двете страни. С първоинстанционното решение е осъдено ЗД „Бул Инс“ АД да плати на А. Г. В., на основание чл.432, ал.1 КЗ, сумата 35 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, болки и страдания от смъртта на неговата баба Д. Б. В., настъпила на 19.12.2018г. в резултат от ПТП, реализирано на 06.12.2018г., ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане, като е отхвърлен искът за разликата от 35 000 лева до 80 000 лева и е разпределена отговорността за разноските по делото. В частта, с която е потвърдено отхвърлянето на предявения иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за разликата над 70 000 лева до претендираните 80 000 лева, въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила. В касационната жалба се твърди, че въззивното решение в обжалваната част /с която е потвърдено уважаването на иска за сумата 35 000 лева/ е неправилно поради нарушения на закона. Касаторът поддържа, че за ищеца не е възникнало право на обезщетение за неимуществени вреди по повод смъртта на неговата баба, тъй не се доказва, че по своето съдържание и интензитет връзката между тях е била особено близка и вредите са надхвърляли по интензитет и времетраене нормално присъщите за съответния вид връзка /между баба/дядо и внуци/. Излага доводи и за неправилно приложение на чл.52 ЗЗД, §96 и чл.493а КЗ. Касаторът претендира да се отмени решението в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъде отхвърлен искът като неоснователен. Претендира разноски за трите инстанции. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по множество правни въпроси, обусловили изхода на спора- за материално правната легитимация на страните и по-специално какво се разбира под „особено близка връзка с починалия“ и „по изключение“ по смисъла на ТР №1/21.06.2018г., т.д.№1/2016г. на ОНГТК на ВКС; за приложението на §96 и чл.493а от КЗ по отношение на застрахователни събития, настъпили преди влизане в сила на новия КЗ; за критерия справедливост по смисъла на чл.52 ЗЗД, като твърди, че е налице противоречие на въззивното решение със задължителната съдебна практика, обектирана в ППВС №4/68г., ППВС №7/78г., ТР №1/21.06.2018г., т.д.№1/2016г. на ОНГТК на ВКС, както и цитираните в изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Излага доводи и за очевидна неправилност на въззивното решение- основание за допускане до касация по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Ответникът по жалбата А. Г. В. поддържа, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението. Излага и подробни съображения, че въззивното решение в атакуваната му част е правилно, постановено в съответствие с доказателствата по делото и закона и ако бъде допуснато до касационен контрол следва да бъде оставено в сила. В насрещната касационна жалба от А. Г. В. се твърди, че въззивното решение в обжалваната част /с която е потвърдено отхвърлянето на иска за сумата над 35 000 лева до 70 000 лева/ е неправилно поради нарушения на закона и необоснованост. Касаторът поддържа, че съдът правилно е определил сумата 70 000 лева като справедлив размер на дължимото обезщетение за претърпените неимуществени вреди от смъртта на баба му, но счита, че неправилно- без да обсъди всички доводи и възражения, в противоречие с доказателствата по делото и в нарушение на закона, е приел наличие на съпричиняване на вредите от пострадалата в размер на 50 %. Претендира да се отмени решението в обжалваната част и да бъде постановено ново, с което да бъде уважен искът за още 35 000 лева. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, обусловили изхода на спора- длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички доводи на страните, свързани с твърденията им и релевантните доказателства и да изложи собствени мотиви по съществото на спора; достатъчно основание ли е нарушението на правилата на движение по пътищата, за да се приеме, че има съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия; при възражение за съпричиняване по чл.51, ал.2 ЗЗД длъжен ли е съдът да прецени обективния принос на пострадалия и дали е налице пълно и главно доказване на причинно-следствената връзка между поведението на пострадалия и противоправното поведение на водача на МПС за настъпването на вредата. Твърди, че е налице противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в цитираните в изложението решения на ВКС по чл.290 ГПК- основание за допускане до касационен контрол по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Ответникът по насрещната жалба ЗД „Бул Инс“ АД излага доводи за нейната недопустимост, евентуално- неоснователност. Счита, че въззивното решение в обжалваната част е правилно- постановено с оглед доказателствата по делото и съдебната практика по приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да потвърди първоинстанционното решение в частта, с която са уважени исковете с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за сумата 35 000 лева обезщетение за неимуществени вреди, въззивният съд приема за безспорно, че на 06.12.2018г. водачът на лек автомобил „Пежо 307“, застрахован по застраховка „Гражданска отговорност“ в ответното дружество, причинява процесното ПТП като блъска бабата на ищеца Д. В., която умира от усложнения от получените травми на 19.12.2018г. Решаващият съдебен състав отграничава като основен спорен въпрос по делото дали ищецът- внук на починалата вследствие от ПТП, е материалноправно легитимиран да претендира обезщетение за неимуществени вреди. След анализ на гласните доказателства и съдебно-психологическите експертизи съставът на АС-Пловдив стига до извод, че ищецът попада в разширения кръг на материално легитимирани лица да получат обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техен близък по смисъла на ТР №1/21.06.2018г., т. д. № 1/2016г. на ОСНГТК на ВКС, тъй като се доказва, че е създал трайна и дълбока емоционална връзка с починалата и търпи от нейната смърт продължителни болки и страдания, които в конкретния случай е справедливо да бъдат обезщетени. Решаващият съдебен състав намира за установено, че през първите 10 години /от раждането си до 2004 година/ ищецът е живял заедно със своята баба в едно жилище, където са живеели и неговите родители. Счита, че не се доказва заместваща грижа от бабата, тъй като ищецът и неговите родители не са били разделени, но отчита, че бабата е тази, която основно е поела отглеждането и възпитанието на ищеца от раждането му, че те са били непрекъснато заедно за разлика от родителите, чиито трудови задължения са били свързани с пътувания и непрекъснати отсъствия от дома. Съдът приема, че между ищеца и баба му са били установени отношения на силна привързаност, споделяне и загриженост, надхвърлящи обичайните отношения между баба и внук, което околните са забелязвали. Отбелязва, че връзката между двамата не е преустановявана в нито един момент, дори когато ищецът е заминал да учи в чужбина. Макар и от разстояние те са я поддържали чрез контакти по интернет, изпращане на колети с подаръци, посещения на ищеца в България, при които е отделял специално внимание и време на своята баба, пътувал е заедно с нея, придружавал я е при разходките й. Съдът намира, че силна изява на чувствата и отношенията между ищеца и неговата баба е загрижеността, която ищецът е проявявал заради проблемите на баба му с другия й внук, демонстрираното желание да се намеси и да й помогне и предприетите действия в тази насока за закупуване на жилище, в което тя да се премести, за да бъде спокойна. Апелативният състав счита, че интензитетът и продължителността на болките и страданията на ищеца след смъртта на баба му също са по-големи от обичайните такива при загуба на баба. Макар при ищеца да не се е стигнало до болестно състояние и да няма данни за провеждано специализирано лечение, е установено, че той много тежко е приел новината за смъртта на баба си, проявила се е остра стресова реакция, която е преминала в скръб, която не е отшумяла за период от четири години. С оглед изложеното, въззивният съд намира за неоснователни оплакванията във въззивната жалба, подадена от застрахователя, че от събраните доказателства се установяват едни съвсем нормални отношения на привързаност между роднини и не е налице нищо „специално“, „особено“ и „изключително“ в отношенията им по смисъла на ТР №1/2018г. на ОСНГТК на ВКС, поради което вредите на ищеца не подлежат на обезщетяване. Въззивният съдебен състав, като съобразява конкретното съдържание на връзката между ищеца и баба му, както и отражението на загубата върху емоционалното и психологическо състояние на ищеца, като отчита и конкретните икономически условия в страната и общественото разбиране за справедливост, ориентир за което са нормативно определените лимити по застраховка „Гражданска отговорност на автомобилистите“, намира, че справедливото обезщетение за претърпените от ищеца неимуществени вреди е в размер от 70 000 лева. Апелативният съд приема, че пострадалата е съпричинила на 50% вредоносния резултат, тъй като се установява, че водачът на лекия автомобил се е движел с разрешена скорост от 50 км/ч, която е намалил след като е забелязал пресичащата пешеходка /до 20 км/ч в момента на удара/, а пешеходката Д. В. е пресичала пътното платно на нерегламентирано и неозначено място в нарушение на чл.113, ал.1 ЗдвП. С оглед изложеното намира, че обезщетението следва да бъде намалено наполовина, а искът с правно основание чл.432, ал.1 КЗ да бъде уважен за сумата 35 000 лева, ведно със законната лихва от 05.03.2019г. до окончателното плащане. Настоящият съдебен състав намира, че не е налице хипотезата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл или когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора оплаквания за допуснати нарушения на закона и необоснованост на изводите на съда са относими към правилността на съдебния акт, но не представляват основание за допускане до касация поради очевидна неправилност. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280 ал.1 т.1 – т.3 ГПК. Преценката за допускане на касационното обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от жалбоподателя твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Материалноправният въпрос, уточнен от съда съгласно правомощията му- „относно материалноправната легитимация на лицата извън кръга на посочените в Постановление №4/61г. и Постановление №5/69г. на Пленума на Върховния съд и предпоставките за присъждане на обезщетение за неимуществени вреди от причинена смърт на техни близки ”, отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК за достъп до касационен контрол, тъй като е значим за решаващите изводи на въззивния съд. По отношение на този въпрос е налице и допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК, като настоящият съдебен състав намира, че въззивното решение следва да се допусне до касационен контрол за проверка на съответствието му с практиката на ВКС, обективирана в ТР № от 21.06.2018г. на ВКС по т. д. № 1/2016 г., ОСНГТК, както и постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС, посочени от касатора в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК. По отношение на останалите въпроси съдът ще се произнесе с решението по съществото на спора. На основание чл.18, ал.2, т.2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, касационният жалбоподател ЗД „Бул Инс“ АД следва да внесе по сметката на ВКС държавна такса в размер на 700 лева. Насрещната касационна жалба от А. Г. В. е допустима- подадена от надлежна страна в срока за отговор на касационната жалба. Въпросите, уточнени от съда- за предпоставките за приложението на чл.51, ал.2 ЗЗД и определянето на степента на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалото лице, отговарят на общия критерий на чл.280, ал.1 ГПК. Налице е и допълнителната предпоставка на т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради което въззивното решение в обжалваната част следва да бъде допуснато до касационен контрол за проверка на съответствието му с практиката на ВКС- решение №43 от 16.04.2009г., т.д. №648/2008г., ІІ т.о.; решение №50092 от 15.01.2024г., т.д. №1596/2022г., ІІ т.о. и др. Касаторът не дължи внасяне на държавна такса. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд