Определение № 4827 от 12.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2121/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационни жалби с вх. № 50 679/09.04.2025 година и с вх. № 2355/10.04.2025 година, подадени от Д. Х. Г., против решение № 83/04.04.2025 година на Апелативен съд Велико Търново, втори граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 52/2025 година. а ВКС, ГК, ІІ г. о. от 8 друга страна. Съставът на ІV г. о. на ГК на ВКС намира, че третият от така поставените въпроси, свързани със задължителното участие на Прокуратурата на Република България с производствата по чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, в които тя не е страна не обуславя допускането на въззивното решене на Апелативен съд Велико Търново до касационно обжалване. Видно от данните по делото (протокол от откритото съдебно заседание от 03.12.2024 година пред Окръжен съд Велико Търново и протокол от откритото съдебно заседание от 01.04.2025 година пред Апелативен съд Велико Търново) както в първоинстанционното, така и във въззивното производство е участвал представител на прокуратурата, като и в дете съдебни заседания се е явил само той, а останалите страни в производството не са присъствали. Наред с това и първият от поставените от Д. Х. Г. в изложението й по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не обуславя допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационен контрол, доколкото при постановяването му въззивният съд е съобразил задължението си да обсъди всички доводи, твърдения, възражения и доказателства на страните, свързани с основаната предпоставка за възвиване на правото на обезщетение за нарушение на чл.6, § 1 от КПЧОС, а именно дали делото е разгледано в разумен срок или при разглеждането му съдът е излязъл извън рамките на този срок. При извършването на тази преценка въззивният съд се е ръководил от критериите по чл. 2б, ал. 2 от ЗОДОВ, като е направил своя извод за липсата на нарушение на чл. 6, § 1 от КПЧОС именно въз основа на тях. След като е приел липсата на нарушение на посоченото право, съдът не е задължен да изследва всички останали въпроси, които биха били от значение ако такова нарушение беше допуснато, а именно на какво се дължи забавянето, каква е продължителността му, какви са претърпените от ищеца вреди, какъв е техния размер и други. Поради това по този въпрос въззивното решение не е постановено в отклонение на установената съдебна практика, включително и на тази посочена от Д. Х. Г. и той не обуславя допускането на решението до касационен контрол. Това се отнася и до втория от въпросите, доколкото отказът на съда да се отведе от разглеждането на спора на основание чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК би могъл да повлияе на правилността на постановеното решение, но не прави същото неправилно във всички случаи. То би било такова само ако съдът е взел решението си под влияние на обстоятелствата 9 правещи го евентуално заинтересован от изхода на спора, но ако те не са оказали влияние то решението ще е неправилно само ако противоречи на установените по делото факти и на приложимия за тях закон. В случая за да приеме, че не е налице нарушение на правото по чл. 6, § 1 от КПЧОС въззивният съд е изхождал само от обективни критерии, поради което въпросът дали е било налице основание за отвод по чл. 22, ал. 1, т. 6 от ГПК не обосновава допускането на постановеното по спора решение до касационно обжалване. До допускането на такова не води и последния шести въпрос, доколкото по делото няма данни за извършена от съдилищата, разглеждащи спора по същество, злоупотреба с процесуални права, чрез която да бъде възпрепятствана Д. Х. Г. да получи обезщетение по чл. 6, § 1 от КПЧОС, а само несъгласието й с изводите за липсата на такова основание не установява подобна злоупотреба. Останалите два въпроса също не обуславят допускането на въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново до касационен контрол, тъй като при постановяването му въззивният съд е преценявал не само дали е налице забавено производство пред ответника по делото Районен съд Елена, но е извършил и цялостна преценка дали въобще е налице нарушение на правото по чл. 6, § 1 от ЕКПЧОС за целия период на производството, за което се твърди, че е продължило извън границите на разумния срок за това, като е достигнал до извода, че и в дата случая твърдяното от Д. Х. Г. нарушение не е налице. Освен това в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се прави искане въззивното решение на Апелативен съд Велико Търново да бъде допуснато до касационно обжалване и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Поначало неправилността на съдебното решение представлява основание за касационно обжалване на въззивното решение. Както е посочено и в Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г., постановено по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГК на ВКС наличието на такава се преценява от съда не във фазата на допускане на касационното обжалване, а след това, в производството по чл. 290 и следващите от ГПК, след съвкупната преценка на събраните по делото доказателства както поотделно така и в тяхната взаимовръзка. Поради това предвидената като основание за допускане на касационното обжалване очевидна неправилност не се припокрива изцяло с неправилността на 10 съдебното решение, като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 от ГПК. Невъзможността за извършване на проверка на решаващите изводи на въззивния съд в производството по чл. 288 от ГПК налага проверката за наличието или не на очевидна неправилност на решението, като основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, да се извършва, без да се прави проверка на действително съществуващите пороци на съдебния акт, само въз основа на мотивите на същия и наличната в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК обосновка в тази насока. В конкретния случай твърденията за очевидна неправилност на обжалваното определение могат да се изведат само от твърденията в касационната жалба за допуснати от съда нарушения при установяване на фактите и неправилно приложение на материалния закон, които от своя страна са довели до неправилен извод по съществото на спора. Тези твърдения обаче са такива обосноваващи основания за касационно обжалване по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК и не могат да бъдат проверени, без да се извърши проверка на решаващата дейност на въззивния съд. Затова те не могат да обосноват предвиденото в чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Проверката на тези изводи на съдилищата по същество налага да се извърши преценка на това дали същите са изградени въз основа на представените по делото доказателства, след съвкупното обсъждане на същите въз основа на направените от страните твърдения и възражения, като се прецени и начина на формиране на волята на решаващия съд. Това обаче може да бъде направено едва в производството по чл. 290 от ГПК, но не и в това по чл. 288 от ГПК. Изложените от Д. Х. Г. твърдения не сочат на неправилно приложение на императивна на разпоредба от страна на въззивния съд, нито пък на това, че същият е приложил закона в неговия обратен, противоположен смисъл, нито пък, че спорът е разрешен въз основа на несъществуващ или отменен закон или на това, че въззивното решение е явно необосновано поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Именно при такива основания може да бъде прието, че е налице хипотезата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК. В останалите случаи на неправилност на въззивното решение, същото може да бъде допуснато до касационно обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК основания за това. Предвид на това не е налице основанието по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускане на касационното обжалване на решението на 11 Апелативен съд Велико Търново. С оглед на горното не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК за допускането на касационно обжалване на решение № 83/04.04.2025 година на Апелативен съд Велико Търново, втори граждански и търговски състав, постановено по гр. д. № 52/2025 година по подадените против него от Д. Х. Г. касационни жалба с вх. № 50 679/09.04.2025 година и с вх. № 2355/10.04.2025 година, поради което такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение