Определение № 1851 от 11.06.2025 г. на ВКС по т. д. № 742/2025 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК.

С касационна жалба от страна на „Банка“ДСК“АД с ЕИК 12183061 със седалище и адрес на управление в [населено място], [улица], е обжалвано въззивно решение № 266/16.12.2024 г. на ОС-Ловеч по в.гр.д.№ 635/24, с което се потвърждава Решение №337/31.07.2024г., пост.по гр.д.№1387/2023г. на РС-Ловеч в частта, с която са отхвърлени претенциите на ищеца срещу ответника П. Д. Ш. за присъждане на сумите от: главница в размер на 4913.84лв., договорна лихва от 9234.65лв. за периода от 05.03.2016г. до 19.12.2022г., лихвена надбавка от 1728.68лв. за периода от 05.03.2016г. до 19.12.2022г. и обезщетение за забава в размер на 178.38лв.за периода от 20.12.2022г. до 23.02.2023г.

В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване се сочи, че са налице предпоставките по чл.280 ал.1,т. 1 ГПК.

Ответната по касационната жалба страна е депозирала писмен отговор в законовия срок със становище на липса на основание по чл.280 ал.1,т.1 ГПК. Претендира разноските да настоящата инстанция в размер на 1200 лева заплатено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и подлежи на касационно обжалване намира, че касационната жалба е допустима, редовна и подадена в срок.

За да постанови обжалваното решение, с което е потвърдил първоинстанционното такова в обжалваната част, въззивният съд се е позовавал на следното:

Предявен е бил иск от страна на «Банка ДСК»АД за ангажиране на отговорността на ответника П. Д. Ш. на основание на сключен на 20.12.2012г. между „Банка “ДСК“ЕАД и Ц. Д. С. и Д. М. С.(кредитополучатели), Договор за кредит за текущо потребление и Договор за поръчителство, който е включен в съдържанието на договора за кредит(стр.2 и 3) и е подписан от кредитора и поръчителя. Отпуснат е кредит от 11 000лв. за текущо потребление, за срок от 120 м., считано от датата на усвояване. Погасяването е на месечни анюитетни вноски, съгласно погасителен план, с падеж 5-то число на месеца.

Съгласно чл.8 от договора, кредитът се олихвява с променлив лихвен процент, който към датата на сключване на договора за кредит е 14.95% годишно или 0,04% на ден. Годишният процент на разходите (ГПР) по кредита е 17,12, като подлежи на промяна при предпоставките, предвидени в Общите условия.

Неразделна част от договора за кредит е изготвеният Погасителен план, където са посочени дължимите от ответника 120 броя месечни вноски по кредита с дата на първата- 05.01.2013г. и на последна вноска -19.12.2022г., както иа Общите условия за предоставяне на кредити за текущо потребление на физически лица, които Кредитополучателят е получил и приел с подписването на договора. В р-л Ш.7.1 на същите е регламентирано,че кредитът се олихвява с променлив лихвен процент,който е зависим от базовия лихвен процент,определян по одобрена от кредитора методология. Лихвата се променя при промяна на базовия лихвен процент по решение на кредитора.В чл.7.2 е предвидено,че Методологията за определяне на базовия лихвен процент,стойностите и промените му се оповестяват в офисите на кредитора и на интернет- страницата му.

В чл.19.2 е уговорено,че при забава в плащанията на главица и/или лихва над 90 дни,целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се отнася в просрочие.До предявяване на молбата за събирането му по съдебен ред остатъкът от кредита се олихвява с договорния лихвен процент,увеличен с надбавка за забава в размер на 10 процентни пункта,а след тази дата-със законната лихва по чл.86 от ЗЗД.

От приложеното удостоверение за наследници с изх.№5588-1/17.10.2016г. на Община- У. се установява,че двамата кредитополучатели са починали,съотв.- Д. М. С. на 28.05.2015г., а съпругът й Ц. Д. С. -на 13.02.2016г. По делото са представени доказателства, че по молба на „Банка „ДСК“ЕАД пред РС-Ловеч е инициирано производство по чл.51 от ЗНасл, с призоваване на наследниците на кредитополучателите, за да заявят приемат или се отказват от останало от тях наследство. В съдебното заседание наследникът Д. Ц. И.(дъщеря) е представила удостоверение за вписан отказ от наследствата, оставени от покойните й родители,поради което съдът е приел, че липсва правен интерес от производството спрямо нея. Синът на кредитополучателите - В. Ц. Д. не е намерен на постоянния и настоящ адрес, не се е явил да получи призовката, не е уведомен за производството по чл.51 от ЗНасл

„Банка „ДСК“АД е подала заявление по чл.417 от ГПК срещу наследника В. Ц. Д. и поръчителя П. Д. Ш..По образуваното ч.гр.з.1282/2023г. РС-Ловеч издава Заповед №152/28.02.2023г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК, със задължени лица В. Д. и П. Ш., с общо претендирана сума по кредита към датата на подаване на заявлението от 20245,12лв., от която дължими: главница 8960,63лв., договорна (възнаградителна лихва)- 9234,65лв. за периода от 05.03.2016г. до 19.12.2022г., вкл., обезщетение за забава (лихвена надбавка за забава) от 1728,68лв. за периода от 05.03.2016г. до 19.12.2022г., законната лихва от 178,38лв. за периода от 20.12.2022г. до 23.02.2023г., дължими заемни такси- 22,78лв., разходи при изискуем кредит 120лв., ведно със законна лихва за забава за периода от 27.02.2023г. датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и разноските на заявителя: 404,90лв.-д.т. и 80лв.-юрисконсултско възнаграждение.

В срока по чл.414, ал.2 от ГПК е подадено възражение само от П. Ш., с което същият е оспорил вземането с твърдения за недължимост. С Определение № 732/18.08.2023г.заповедният съд е указал на заявителя възможността в едномесечен срок от съобщението да предяви иск за установяване на вземането си като довнесе дължимата държавна такса. Със същото определение, на основание чл.415, ал.2 от ГПК е спряно принудителното изпълнение на Заповед №152/28.02.2023г. за изпълнение на парично задължение по чл.417 от ГПК по ч.гр.д.№ 282/2023г. на РС-Ловеч. Ищецът е предявил установителния иск по чл.422 от ГПК в рамките на указания едномесечен срок.

По делото е допусната по реда на чл.195 от ГПК съдебно-икономическа експертиза, която е дала заключение, че кредитът е усвоен на 20.12.2012г., в размер на 11 000лв. по разплащателната сметка на Ц. Д. С.. За периода от 05.01.2013г. до 09.02.2016г. за погасяване на дължимите суми по кредита са използвани постъпилите по разплащателната сметка на Ц. Д. С. суми от пенсия. Общият размер на направени вноски за погасяване на главница и договорна лихва период са в размер на 6 732,29лв., от която сума за погасяване на главница - 2039,37лв. и за договорната лихва - 4692,92лв. Извършено е принудително погасяване на главницата от 15.08.2023г. в размер на 220,92лв. чрез ЧСИ Р. Д. - Л., т.е. след датата на издаване на Заповед за изпълнение - 27.02.2023г., с което общо погасената главница е в размер на 2 260,29 лв. Видно от експертизата, към платените суми следва да се прибави и сумата от 7,22лв., с която са погасени съдебни разноски с дата 03.08.2018г. и 04.10.2018 г., с което общо платената сума става 6 960,43 лв. Плащането по кредита е преустановено след смъртта на кредитополучателите, считано от 05.03.2016г.,последната погасителна вноска е от дата 09.02.2016г.

Вещото лице е изготвило заключение за размера на дълга към две дати- изтичане срока на договора- 20.12.2022г.- 8960.63лв.-главница, 9 208.61лв.-договорна лихва, 1779,37лв.- лихвена надбавка, също и към подаване на заявлението-24.02.2023г.,където главницата е 8 960,63лв., договорната лихва - 9 208.61лв., лихвена надбавка- 1779,37лв. и 186,20лв. - законна лихва. Към 27.02.2023г. - 8960.63лв.- главница, 9 208.61лв. - договорна лихва, 1779,37лв. - лихвена надбавка и 194,73 лв. - законна лихва,също и към 25.09.2023г. - 8 739,71лв.- главница, 9 208.61лв.-договорна лихва, 1779,37лв. - лихвена надбавка и 827,06 лв. - законна лихва. Поставена е и допълнителна задача и вещото лице е уточнило,че счетоводните книги по договора за кредит за текущо потребление са водени съобразно принципа на Закона за счетоводството за текущо начисляване на главница, договорна лихва, санкционни лихви, както и погасяването на тези задължения. В счетоводните книги на банката като дата за настъпила изискуемост е вписана 20.12.2022 г, с основание - настъпване на краен падеж.

При така установената фактическа обстановка, съставът на ОС-Ловеч приема, че е бил предявен положителен установителен иск с правна квалификация по чл.422 от ГПК, вр.чл.430 от ТЗ за установяване съществуването в полза на „Банка „ДСК“АД вземане към П. Д. Ш.,като поръчител по кредита.

Не се спори,че банката е изпълнила задължението си и е предоставила сумата по кредита. Поръчителят се е съгласил и удостоверил с подписа си, да отговаря наред и вместо кредитополучателите. Отговорността му е ангажирана надлежно и при спазване на срока по чл.147,ал.1 от ЗЗД. Според съда вземането е станало изискуемо с изтичане на крайния срок-20.12.2022г., заявлението е подадено на 27.02.2023г.-т.е.ангажирането на поръчителя е в рамките на 6-месечния срок. В случая дори и при наличието на просрочени вноски преди тази дата, е приложимо и правилно съобразено от РС- Ловеч приетото в ТР №5/21.01.2022г. по т.д.№5/2019г. на ОСГТК на ВКС,а именно, че при уговорено погасяване на главното задължение на отделни погасителни вноски с различни падежи, 6-месечният срок по чл.147, ал.1 от ЗЗД започва да тече от настъпване на изискуемостта на целия дълг, включително в хипотеза на предсрочна изискуемост.

Ответникът се е позовал на нищожност на клаузата за начисляване на договорна лихва и наказателна надбавка при просрочие.

По това възражение,въззивният съд е изложил следните съображения:

В договора възнаградителната лихва е посочена е само като стойност- 14.95%, без яснота за отделните лихвообразуващи елементи и влиянието им върху общата стойност на кредита. Не е регламентиран начинът на изчисление на лихвения процент, вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти - пазарни индекси и индикатори. Макар да е посочено,че се основава на Методология за образуване на БЛП, такава не е приложена и не се установява да е била част от договора.

Съща така е предвидено,че изменението на договорната лихва е изцяло и само под преценката на банката- т.е. едностранно, без да е предвиден обективен критерий, на който да се основава промяната на този съществен договорен ангажимент. Така формулирана клаузата за договорно възнаграждение влиза в противоречие с изискването да добросъвестност, нарушавайки императивните изисквания на ЗЗП- чл.143,ал.2,т.11, също и изискванията за минималното съдържание на договора за потребителски кредит,съгласно чл.11,ал.1,т.9 и т.9а от ЗПК. Този съществен порок на клаузата, според съда, е категорично основание да бъде обявена за нищожна.

Доколкото,според въззивния съд, не само начинът на изменението е неправилен без ясен и обективен критерий и единствено по преценка на кредитора, но и липсва съществен реквизит,определящ както съдържанието на възнаградителната лихва,така и като цяло договора за потребителски кредит, какъвто е Методологията на банката за определяне на базовия лихвен процент. И след изменението на ЗПК от 2014г. са останали императивни изисквания към договора за потребителски кредит възнаградителната лихва да е посочена ясно и разбираемо,а изменението й да е подчинено на обективен критерий-въведения пазарен индекс.

За нищожна е счетена и клаузата в чл.19.2 от ОУ за надбавка при просрочие. С така предвидения алгоритъм за образуването й, според съда, реално се търсят едновременно две обезщетения-както договорна лихва,така и законна. Съгласно правилото на чл.33 от ЗПК при забава потребителят може да бъде санкциониран единствено с начисляване на законната лихва върху просрочените вноски. Тук с начисляването на санкцията от 10 процентни пункта върху договорения лихвен процент 14.95%, се достига до реално обременяване на кредита с 24.95%,което води до необосновано оскъпяване на кредита. Противоречието с императивната норма на чл.33,ал.2 от ЗПК обосновава нищожност и на тази договореност.

Съгласно чл.22 ЗПК,при констатираните нарушения на изискванията на чл.11,ал.1,т.9, т. 9а от ЗПК, на чл.143,ал.2,т.12 от ЗЗП, като нищожни тези клаузи не следва да се прилагат. Ето защо и доколкото нормата в разпоредбата на чл.23 от ЗПК постановява, че се дължи единствено чистата сума на отпуснатия кредит, то правилно и първоинстанционният съд е бил приспаднал от търсената главница платеното от кредитополучателите по неравноправните клаузи.

По изложените съображения съставът е счел,че обжалваното решение е правилно и законосъобразно и следва да се потвърди.

В изложение на основанията за допускане до касационно обжалване от страна на касатора се сочат като правни въпроси от значение за спора:

1. За да е налице недействителност на договора породи противоречие със закона, към кой момент следва да е допуснато това противоречие - към датата на сключване на договора или към един последващ момент?

2.Следва ли при тълкуване съдържанието на един договор да бъде съобразена действителната, а не предполагаема воля на страните, както и следва ли договорните разпоредби да се тълкуват във връзка една с друга, както и в смисъла, който произтича от целия договор (арг. чл. 20 33Д)?

3. Констатираната от съда нищожност на уговорка в клауза от договор за банков кредит, предвиждаща начина на формиране на лихвата и правото за банката - кредитор да променя едностранно размера на договорната възнаградителна лихва по кредита, обуславя ли нищожност и на съдържащата се в същата клауза уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер.

4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички възражения и доводи на страната, допустими и относими към предмета на спора, фактите на които се основават и доказателствата за тях?

Съгласно т.1 от ТР№ 1 на ВКС ОСГТК от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1 /2009 г., за да е налице основание за допускане на касация по смисъла на чл.280 ал.1 от ГПК следва жалбоподателят да формулира един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора и които да попадат в една от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 ГПК. От значение за изхода на спора са въпросите, включени в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и обуславящи правната воля на съда, обективирана в решението му. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда. Касационният съд, упражнявайки правомощията си за дискреция на касационните жалби, трябва да се произнесе, дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора. Липсата на формулиран, обуславящ изхода на спора въпрос само по себе си е достатъчно основание за недопускане на касационно обжалване, без да се разглеждат сочените допълнителни основания за това, като ВКС не разполага с правомощия да извлича и формулира по своя преценка правен въпрос, доколкото това противоречи на диспозитивното начало в гражданския процес.

Съобразявайки задължителните указания по тълкуване на ГПК относно касационното обжалване в цитираното ТР № 1/2009 г., следва да се приеме, че видно от съдържанието на горепосочените по КЖ липсва установяване на общата предпоставка за достъп до касация- формулиране на един или няколко правни въпроси, които да са от значение за изхода на спора по следните съображения: Първият и вторият въпрос се основават на оплаквания за допуснати нарушения на материалноправни норми, проверката за което изисква провеждане на контрол за процесуална законосъобразност, който не се осъществява в рамките на производството по чл.288 ГПК като успешното провеждане на последното е предпоставка за първото, а не обратното. Съдържанието на третия въпрос не отчита констатациите на въззивния съд за пълна липса в договора на съществен реквизит, определящ съдържанието на възнаградителната лихва, какъвто е Методологията на банката за определяне на базовия лихвен процент-т.е. липсата на уговорка за заплащане от кредитополучателя на договорна лихва в конкретно определен размер. Последният /четвърти/ въпрос е твърде общо формулиран и не дава възможност за преценка на качеството му на обуславящ изхода по конкретния спор. Следователно не е налице основание за допускане на касационно обжалване.

В полза на ответната страна следва да се присъдят разноските в настоящата инстанция в размер на 1200 лева заплатено възнаграждение за процесуално представителство пред настоящата инстанция, с оглед наличието на предпоставките за това: отправено искане до съда и приложени пълномощно и договор за правна помощ с отбелязване факта на извършеното плащане. С оглед изложеното настоящият състав на ВКС, Първо т.о. на ТК счита, че не е налице основание за допускане до касация, поради което