Определение № 3639 от 02.07.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2557/2026 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба, подадена от Д. М. и М. М., чрез адв. К. Д., срещу определение № 396 от 06.02.2026 г., постановено по в. ч. гр. д. № 3075/2025 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено определение № 15280 от 12.08.2025 г., постановено по гр. д. № 14520/2024 г. по описа на Софийски градски съд, за допълване на постановеното по делото по реда на чл. 248 ГПК определение № 8392 от 29.04.2025 г., като Д. М. и М. М. са осъдени да заплатят на Е. Д. Я., на основание чл. 78, ал. 4 ГПК, сумата от 3500 лева – адвокатско възнаграждение съобразно прекратената част на производството. В жалбата се съдържат оплаквания за неправилност и незаконосъобразност на обжалваното определение. Искането е за неговата отмяна. В изложението на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като поставя следните въпроси: „1/ Дължат ли се разноски на ответника при оттегляне на искове, когато релевантните фактически твърдения и правни основания, на които те са били основани, продължават да бъдат предмет на разглеждане в рамките на висящото производство под формата на възражения?“; 2/ „Налице ли е действително „десезиране“ на съда по смисъла на процесуалния закон, когато макар формално да е оттеглен искът, спорът относно обуславящите го факти и правоотношения остава изцяло висящ и подлежащ на разрешаване?“; 3/ „Следва ли отговорността за разноски да се определя формално – единствено въз основа на процесуалното действие „оттегляне на иск“, или съдът е длъжен да изследва дали с това действие реално се прекратява защитната необходимост на ответника?“; 4/ „Може ли да се приеме, че ответникът е „освободен от необходимостта да се защитава“, когато същите факти, срещу които е насочена защитата му, продължават да бъдат релевантни за изхода на делото по предявените искове (напр. по чл. 108 ЗС)?“; 5/ „Съвместимо ли е с принципа на справедливостта и с разпределението на разноските по чл. 78 ГПК, възлагането на разноски в полза на страна, която не е постигнала реално процесуално облекчение, тъй като спорът по съществото не е стеснен?“; 6/ „Следва ли съдът да отчита причината за оттеглянето на исковете – включително когато то е продиктувано от допустима процесуална стратегия (трансформиране на искове във възражения) и цели процесуална икономия, а не признаване на неоснователност?“; 7/ „Допустимо ли е съдът да определя размера на присъденото адвокатско възнаграждение без да изложи конкретни мотиви относно фактическата и правна сложност на делото, извършените процесуални действия и критериите за преценка на разумността на разноските?“; 8/ „Представлява ли нарушение на закона, присъждането на адвокатско възнаграждение в значителен размер, без съдът да е изложил съображения защо приема този размер за съответстващ на действително положения труд и сложността на делото? А когато се касае единствено за изготвяне на отговор на исковата молба, без да обсъди съдържанието на отговора, относимо ли е изложеното в него и в каква степен за спора, кои от представените с отговора на исковата молба писмени доказателства за допустими и относими към правния спор?“. Ответната страна по жалбата Е. Д. Я. не е взела становище по нея в предоставения срок за отговор. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., за да се произнесе съобрази следното: Частната касационна жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК, от надлежна страна и срещу подлежащ на обжалване въззивен акт. За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че законът предвижда задължение за инициатора на съдебно производство да възстанови направените от ответника разноски при отхвърляне на иск – чл. 78, ал. 3 ГПК или прекратено дело – чл. 78, ал. 4 ГПК. Изложил е съображения, че прекратеното дело слага край на спора в пълния му обем – както досежно искането, така и спрямо обуславящите го факти; че ищецът е свободен да прецени дали, кога, срещу кого и каква защита да търси, но и отговорен да понесе последиците от необосновано провокирания съдебен спор; че ищецът е овластен да прецени и докога се нуждае от съдебна защита, но лишавайки съда от възможност да изследва спора по същество, ищецът дължи да възмезди ответника за сторените от него разноски, подготвяйки се за недоразвилия се съдебен процес. Изрично е изтъкнал, че отговорността за разноски подлежи на разпределяне с оглед утвърдения от чл. 78, ал. 1 – 3 ГПК принцип (съобразно изхода от спора). Въззивният състав е формирал решаващи изводи за приложимост на нормата на чл. 78, ал. 4 ГПК досежно претенцията за унищожаване на договора и разваляне поради неизпълнение, съответно отмяна на дарение поради отказ да бъде дадена издръжка. Приел е, че оттегленото оспорване на сделката лишава от възможност съдът да изследва предпоставките за прекратяване на правната връзка поради невъзможността прехвърлителят да разбира и ръководи действията си, съответно наличие на заплашване или нужда от издръжка, обуславяща както отмяна на дарението, така и претендираното разваляне на алеаторен договор. Намерил е, че поради тази причина и обуславящите ги факти и обстоятелства остават без правно значение в рамките на спора за ревандикация, както и че с десезирането на съда, спорът в тази му част приключва, а за ответника възниква право да бъде възмезден за сторените разноски. Като неприложима обаче второинстанционният съд е изтъкнал хипотезата на чл. 78, ал. 4 ГПК досежно твърдяната липса на основание, съгласие, съответствие на договора с добрите нрави. Установил е, че с оглед придадения от закона ефект на твърдяните пороци – при тяхното наличие законът лишава от правна стойност обективираното съгласие, обуславящите ги факти и обстоятелства подлежат на изследване и в контекста на търсената ревандикация, с изхода от който спор да бъде съобразена и отговорността за разноски. По отношение на визираната от чл. 78, ал. 5 ГПК фактическа и правна сложност на делото, въззивната инстанция е намерила, че определянето на размера на адвокатско възнаграждение предполага отчитане както на спецификата на труда на адвоката, така и на конкретните обстоятелства, обуславящи допълнителни усилия. Съобразила е също така, че от значение при оценка фактическата сложност е и изискуемата от закона бързина от страна на ответника да изрази становище по претенцията; че горното води до значителна концентрация на усилията на неговия адвокат в подготвителната фаза на процеса, намиращи отражение в изготвен отговор; че е без значение дали и доколко отговорът е довел до частичното прекратяване на съдебния спор, като на оценка подлежи единствено вложеният ресурс, обуславящ и справедливото му възмездяване. Спрямо броя на исковете е изложила мотиви, че същият рефлектира върху правната сложност на делото единствено в количествено измерение; че не се установява никой от оттеглените искове да повдига специфичен въпрос, налагащ допълнително усилие за изясняването му от правна страна; че от друга страна обаче множеството искове води до усложняване на делото от фактическа страна, доколкото изисква обследване на повече факти и обстоятелства. Отделно от изложеното, решаващият състав е взел предвид, че нормата на чл. 78, ал. 5 ГПК не засяга отношенията между страната и избрания от нея адвокат. Застъпил е становището, че специфичното здравословно състояние на ответницата, което логично обяснява и допълнителния времеемък ангажимент за нейния адовкат, обосновава завишено възнаграждение, но не оправдава възлагането му изцяло в тежест на насрещната страна – в случая ищците по делото. При тези съображения въззивният съд е приел, че определения от първата инстанция размер на адвокатското възнаграждение от 3500 лв. с включен ДДС е адекватен на обективно изводимите усилия за защита по прекратената част от спора между страните. Върховният касационен съд, състав на IIІ г. о., намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: Повдигнатите от жалбоподателя в изложението въпроси от първи до шести включително обобщено касаят въпроса за дължимостта на съдебни разноски в хипотезата на оттегляне на искове. Така обобщен въпросът е обуславящ правните изводи на въззивния съд, който е отговорил положително на същия. Не се установява обаче допълнителната предпоставка на поддържаното от жалбоподателя основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Решаващите правни изводи на въззивния съд в обжалваното определение са изцяло в съответствие с формираната постоянна практика на ВКС по въпроса относно дължимостта на съдебни разноски при прекратяване на производството, вкл. при оттегляне или отказ от иска, съгласно която в посочената хипотеза ответникът на общо основание има право на разноски, стига да е поискано тяхното присъждане. Поведението на ответника при завеждане на делото има правно значение за отговорността за разноските само при приключването му с решение, с което изцяло или частично са уважени исковете, но не и в хипотезата на прекратяването му, при която причините, мотивирали ищеца да се разпореди с предмета на делото, като се откаже от тях или предприеме оттеглянето им е ирелевантна по отношение на установеното в чл. 78, ал. 4 ГПК правило, според което отговорността за направените от ответника и удостоверени по надлежния ред разноски се възлага на ищеца. В този смисъл са определение № 906/16.11.2011 г. по ч. т. д. № 218/2010 г. на II т. о. на ВКС, определение № 298/06.07.2010 г. по ч. гр. д. № 244/2010 г. на II г. о. на ВКС, определение № 249/30.04.2014 г. по ч. гр. д. № 1400/2014 г. на I г. о. на ВКС. За пълнота следва да са посочи, че една част от посочените въпроси на касатора са привързани към оплакванията му, че в случая не е налице действително „десезиране“ на съда по смисъла на процесуалния закон, като спорът по същество не е стеснен, съответно ответникът не е освободен от необходимостта да се защитава. Чрез поставянето им страната изразява несъгласието си с приетото от съдебните инстанции по повод дължимостта на съдебни разноски в конкретния казус. В случая въззивният съд не е приел за установени такива факти, като въведените с въпросите, съответно не е давал и правно разрешение по тях, което да обуславя решаващите му крайни изводи. Напротив, след анализ на данните по делото и съобразно правилото на чл. 78, ал. 4 ГПК, второинстанционният съд е приел, че в случая е налице десезиране на съда, с което спорът приключва частично, а за ответника възниква право да бъде възмезден за сторените разноски. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт, които обаче не могат да обосноват основание за достъп до касация. Отделно от горното, наличието на константна съдебна практика по въпроса относно дължимостта на съдебни разноски при оттегляне от иска, която съответства на приложимата правна норма и не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва осъществяването и на релевираното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Поставените в изложението седми и осми въпрос, относно задължението на съда да направи обоснована преценка на фактическата и правна сложност на делото, в случаите на релевирано възражение по чл. 78, ал. 5 ГПК, нямат претендираното от жалбоподателя значение. Безпротиворечиво в практиката се приема, че фактическата и правна сложност на спора се определя във всеки конкретен случай в зависимост от обема на дейността по установяване на фактите и излагане на правните съображения от процесуалния представител на съответната страна. В настоящия случай въззивният съд е съобразил задължителните разяснения, изведени в т. 3 на ТР № 6/2013 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които разпоредбата на чл. 78, ал. 5 ГПК изисква да се прецени съотношението на цената на адвокатската защита и фактическата и правна сложност на делото, като се изложат мотиви относно вида, предмета и сложността на спора; да се отчетат конкретните за случая факти и доказателства, дължимото правно разрешение по повдигнатите правни въпроси, различно по сложност при всеки отделен случай. При преценка на тези обстоятелства и при констатирано несъответствие между размера на възнаграждението и усилията на защитата при упражняване на процесуалните права, съдът намалява адвокатския хонорар. При формирането на извода за конкретно дължимия размер за адвокатско възнаграждение, въззивният състав в процесния случай е отчел спецификата на труда на упълномощения адвокат, извършените от последния процесуални действия по изготвяне на отговор на исковата молба и изискуемата от закона бързина при изразяването на становище по претенцията, броят на исковете, изискващ обследване на повече факти и обстоятелства. На тази база е възприел за адекватен на усилията по защита по прекратената част от спора, определеният размер на адвокатско възнаграждение от 3500 лева. Доколкото въззивният съд не се е отклонил от задължението си да съобрази и подложи на преценка всички релевантни факти и обстоятелства относно наличието на прекомерност по смисъла на чл. 78, ал. 5 ГПК, не е налице основание за достъп до касационно обжалване и по тези два въпроса. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето г.о.,