Определение № 99 от 12.02.2021 г. на ВКС по т. д. № 251/2021 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 от ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на „Картал” АД против определение №281 от 05.11.2020 г. по ч.гр.д.№316/2020 г. на АС Велико Търново. С обжалваното определение е потвърдено определение №658 от 10.08.2020 г. по гр.д.№36/2020 г. на ОС Габрово, с което е оставена без уважение молбата на „Картал“ АД за отмяна на разпореждане от 02.07.2020 г. за заплащане на държавна такса в размер на 16 857 лв. В частната касационна жалба са наведени доводи за неправилност на обжалваното определение, като в изложението по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК общото основание за допускане на касационно обжалване е обосновано с произнасяне на въззивния съд по следните въпроси, за които се поддържа наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК: 1. При спор за нарушаване на правото на Европейския съюз, следва ли юридическото лице да бъде освободено от задължение за заплащане на авансова държавна такса 2. Не се ли ограничава правото на достъп до съд при задължаване на юридическото лице да внесе държавна такса при спор за нарушаване на правото на ЕС. Поддържа се, че определението е и очевидно неправилно. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени данните по делото и становищата на страните, намира следното: Частната касационна жалба е подадена от надлежна страна, в преклузивния срок по чл.275, ал.1 от ГПК, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което е допустима. За да постанови обжалваното определение съставът на АС Велико Търново е приел, че с разпоредбата на чл.83, ал.2 от ГПК е регламентирана възможност за освобождаване от внасяне на такси и разноски по производството единствено на физически лица, като посочената норма има социален характер и е своеобразна гаранция за реален достъп до правосъдие на физическите лица, които не разполагат с достатъчно средства да заплатят дължимите такси и разноски. Посочил е, че липсата на средства от страна на търговци за погасяване на текущи задължения, включително за държавна такса, е основание за депозиране на искане за откриване на производство по несъстоятелност, а гарантираното на страните по граждански спор с нормите на чл. 6 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи и чл. 47 от Хартата на основните права на Европейския съюз право на достъп до съдилищата се реализира с предоставения на държавите членски свободен избор на средства за постигане на тази цел. Изразил е становище, че правото на юридическите лица за освобождаване от задължението за заплащане на такси и разноски в общия исков процес не е гарантирано с императивна разпоредба от правото на Европейския съюз, а подобни гаранции са предвидени единствено при спор за нарушаване на правото на Европейския съюз, като в случаите, при които предявеният иск от или срещу търговец няма за предмет спор за нарушаване на правото на Европейския съюз или претенцията и/или самото юридическо лице не попада в някое от изключенията по чл. 83, ал. 1, точка 4; чл. 84 от ГПК или по особена разпоредба на друг нормативен акт (например чл. 620, ал. 1 и ал. 5; чл. 649, ал. 6; чл. 694, ал. 7 от Търговския закон), се дължи предварително внасяне на държавна такса с оглед общото правило на чл. 71, ал. 1, изречение първо, във връзка с чл. 73, ал. 3 от ГПК. Изложил е съображения, че в практиката на Европейския съд по правата на човека е признато право на юридическите лица да бъдат освободени изцяло или частично от заплащане на държавна такса, като достъпът до съд може да бъде обект на ограничения от различно естество, в това число и финансови, когато се касае за изискване да се плати на гражданските съдилища държавна такса, но само по себе си това ограничение на правото на достъп не е несъвместимо с чл. 6, § 1 от Конвенцията за защита на правата на човека и основните свободи при преследване на законна цел и наличие на разумно съотношение на съразмерност между използваните средства и преследваната цел, така че правото на достъп да не е накърнено в самата си същност. Счел е, че в същия смисъл е и практиката на Съда на Европейския съюз – принципът на ефективна правна защита, визиран в чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз, може да обхваща правото на освобождаване от заплащане на разноски във връзка с производството и/или на разноските за адвокатска помощ в производството по такава жалба, като националният съд следва да провери дали условията за предоставяне на такава помощ представляват ограничение на правото на достъп до съдилищата, което накърнява самата му същност, дали са насочени към постигането на легитимна цел, съществува ли разумно съотношение на пропорционалност между използваните средства и поставената цел. Също така при формиране на заключението националният съд може да вземе предвид предмета на спора; има ли основания да се очаква, че молителят ще спечели делото; значимостта на неговия интерес; сложността на приложимото право и производство; възможността му ефективно да защитава позицията си по делото, а при извършване на преценката за пропорционалност националният съд може да съобрази размера на разноските във връзка с производството, които трябва да се платят предварително; дали те представляват непреодолимо препятствие пред достъпа до правосъдие; в случай, че се касае за юридически лица, националният съд може да отчете тяхното положение – правно-организационна форма; дали съответното юридическо лице преследва стопанска цел; финансовите възможности на неговите съдружници или акционери, изгледите да си набавят необходимите средства за предявяване на иска или подаване на жалбата. Посочил е, че с разпореждане №531 от 02.07.2020 г. гр. д. №36/2020 г. на ОС Габрово е прието, че е предявен установителен иск с правна квалификация чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.168, ал.1 и чл.26, ал.1 от ЗЗД за недействителност на вписана законна ипотека на 07.02.2007 г. поради липса на основание за нейното учредяване, следователно не се касае за спор за нарушаване на правото на Европейския съюз. Установил е, че юридическото лице-жалбоподател е акционерно дружество, търговец по смисъла на чл.1, ал.2, т. 1 от ТЗ – създадено е за участие в стопанския живот и за реализиране на приходи от регистрирания предмет на дейност с капитал от 107 583 лв., като дейността му не е прекратена и по правило може да бъде източник на средства за заплащане на държавната такса, дължима за производството. Намерил е, че фактът, че действащо търговско дружество не разполага с налични парични средства за заплащане на държавна такса, сам по себе си не е достатъчен, за да обуслови освобождаването му от задължението за внасяне на такса, още повече, че не са наведени доводи и представени доказателства за финансови затруднения на юридическото лице, поради което не може да се формира извод, че заплащането на такса в размер на 16 857 лв. ще съставлява непреодолимо препятствие за „Картал“ АД за постигане на признатата от закона легитимна цел да защити правата си в исковия процес. Настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да бъде допуснато. С поставените от частния касатор въпроси се предпоставя становище на въззивния съд /че предявеният иск от ищеца търговец има за предмет спор за нарушаване на правото на Европейския съюз/, каквото не е възприемано в обжалваното определение – както бе посочено въззивният съд изрично е приел, че в случая е предявен установителен иск по чл.124, ал.1 от ГПК, вр. чл.168, ал.1 и чл.26, ал.1 от ЗЗД за недействителност на вписана законна ипотека на 07.02.2007 г. поради липса на основание за нейното учредяване, респективно, че не се касае за спор за нарушаване на правото на Европейския съюз. В този смисъл поставените въпроси нямат връзка с решаващите изводи на въззивния съд, поради което не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 от ГПК, съответно касационно обжалване не може да бъде допуснато. С оглед изложеното и тъй като при постановяването на обжалваното определение не е допуснато нарушение на императивна материалноправна норма, на съдопроизводствените правила, установяващи правото на защита и на равенството на страните в процеса, нито фактическите изводи на въззивния съд са направени при грубо нарушение на логическите и опитните правила /в случая въззивният съд се е съобразил изцяло с формираната константна практика на ВКС по въпроса за освобождаване на юридически лица от задължение за заплащане на държавна такса в контекста на разпоредбите на чл.6 от ЕКПЧОС и чл.47 от Хартата на основните права на Европейския съюз/, не се установява наличие и на твърдяната от касатора очевидна неправилност на решението. За да е очевидно неправилен, въззивният акт следва да страда от особено тежък порок, който може да бъде констатиран от касационната инстанция без извършване на присъщата на същинския касационен контрол проверка за обоснованост и законосъобразност на решаващите правни изводи на въззивния съд и на извършените от него съдопроизводствени действия, като всяка друга неправилност, произтичаща от неточно тълкуване и прилагане на закона - материален и процесуален, и от нарушаване на правилата на формалната логика при постановяване на акта, представлява основание за отмяна на съдебния акт, но едва след допускане на касационно обжалване при наличие на някое от специфичните за достъпа до касационен контрол основания. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,