Определение № 4138 от 18.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1365/2023 г.

Производството е по чл.288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Д. М. Д., със съдебен адрес – [населено място], подадена чрез адвокат В. З., против въззивно решение № 215 от 17.11.2022 г. по в.гр.д. № 479/2022 г. на Окръжен съд - Кюстендил, с което е отменено решение № 294 от 21.06.2022 г. на Районен съд – Дупница по гр.д. № 274/2022 г. в частта, с която Е. Т. К. е осъден на заплати на Д. М. Д. сумата 14 600 лв., представляваща главница по сключен между страните на 03.02.2012 г. договор за заем, ведно със законната лихва от 16.02.2022 г., и вместо това искът по чл. 240, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД е отхвърлен. В касационната жалба се поддържа, че решението на въззивния съд е неправилно – необосновано, постановено при съществено нарушение на съдопроизводствените правила и в противоречие с материалния закон.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК е постъпил отговор от Е. Т. К., [населено място], чрез процесуалния му представител адвокат И. Г., с който оспорва касационната жалбата и излага съображения, че не са налице предпоставките за допускане до касационно обжалване, а по същество жалбата е неоснователна. Претендира се присъждане на направените разноски съгласно представен списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие от 05.02.2023 г.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта ѝ, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира следното:

Въззивният съд е приел, че възникналото между страните правоотношение се квалифицира като договор за заем по чл. 240, ал. 1 ЗЗД. От представените по делото писмени доказателства – договор за заем и разписка за предаване на сумата, е установено, че на 03.02.2012 г. в [населено място] между страните Д. М. Д., заемодател, и Е. Т. К., заемател, е сключен договор за сумата от 14 600 лв. От съдържанието на договора е установено, че страните са се уговорили, че за периода на действие на договора заемателят дължи лихва в размер на законната лихва, както и че няма изрично уговорен срок за връщане на заемната сума. По отношение на възражението за погасяване на исковете по давност, направено от ответника в исковата молба, въззивният съд е намерил за приложима разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според която ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Доколкото е установено, че няма уговорен срок за връщане на заемната сума, съдът се е позовал на общата разпоредба на чл. 69, ал. 1 ЗЗД според която ако задължението е в срок, кредиторът може да иска изпълнението му веднага. Изрично е посочено, че независимо от правилото на чл. 240, ал. 4 ЗЗД, според което заемателят трябва да върне заетите пари или вещи в течение на 1 месец от поканата, погасителната давност за задължението е започнала да тече от възникването му – датата на даване на заема – 03.02.2012 г. В заключение е прието, че направеното възражение за изтекла погасителна давност е основателно и искът е отхвърлен.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по въпроса за началния момент на настъпването на изискуемостта на вземането, произтичащо от договор за паричен заем с оглед изтичането на 5-годишния давностен срок по чл. 110, ал. 1 ЗЗД към момента на отправяне на нотариалната покана, както и дали разпоредбата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД определя момента на настъпване на изискуемостта на вземането и началото на течението на погасителната давност при договор за заем без уговорен от страните срок за връщане на заемната сума с оглед задължителната практика на ВКС по отношение на същността на падежа като момента, в който настъпва изискуемостта на вземането и и се поставя началото на течението на погасителната давност. Твърди се, че въпросите са разрешени в противоречие с ТР № 5/21.11.2019 год. по тълк.д. № 5/2017 на ОСГТК, ВКС.

На основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси, за които се твърди, че са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото:

1. „Кой е началният момент, от който започва да тече погасителната давност за изпълнението на задължението за връщане на заема, произтичащо от договор за паричен заем, в който страните не са уговорили срок за връщане на заемната сума?“.

2. „Кога настъпва изискуемостта на вземането, произтичащо от договор за паричен заем, в който страните не са уговорили срок за връщане на заемната сума?“.

3. „Приложима ли е нормата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД в хипотезата на договор, в който страните не са определили срок за връщане на заемната сума при определяне на началния момент, от който започва да тече погасителната давност?“.

4. „Определя ли поканата по чл. 240, ал. 4 ЗЗД момента, от който започва да тече погасителната давност на вземането, произтичащо от договор за паричен заем, в който страните не са уговорили срок за връщане на заемната сума?“.

5. „Какъв е характерът на поканата по чл. 240, ал. 4 ЗЗД по отношение на момента на изискуемостта на вземането, произтичащо от договор за паричен заем, в който страните не са уговорили срок за връщане на заетата сума?“

6. „Кога се поражда правото на иск за заемодателя по отношение на вземането, произтичащо от договор за паричен заем, в който страните не са уговорили срок за връщане на заемната сума?“.

7. „Приложима ли е разпоредбата на чл. 114, ал. 2 ЗЗД при определяне на началния момент на погасителната давност за изпълнението на задължение, при което поканата като условие за изискуемост не е уговорена между страните по заемното правоотношение, а поканата като условие за изискуемост следва от изрична правна норма /чл. 240, ал. 4 ЗЗД/?“.

Допускането на касационно обжалване на въззивното решение предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.

Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение счита, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване, поради следните съображения:

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по поставените в тази хипотеза материалноправни въпроси за началния момент на настъпването на изискуемостта на вземането - дали разпоредбата на чл. 240, ал. 4 ЗЗД определя момента на настъпване на изискуемостта на вземането, както и за началото на течението на погасителната давност при договор за заем без уговорен от страните срок за връщане на заемната сума. Разпоредбата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД установява изискуемостта като начало на погасителната давност, а в ал. 2 е изрично е прието, че ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Трайно е разбирането на съдебната практика, че задължение по договор, за който няма определен срок за изпълнение, става изискуемо след покана до длъжника, като в този случай поканата прави задължението изискуемо и поставя длъжника в забава - когато няма определен ден за изпълнение, длъжникът изпада в забава след като бъде поканен от кредитора (чл. 84, ал. 2 ЗЗД), и това води до съответните санкционни последици, но не поставя начало на погасителната давност, тъй като съгласно чл. 114, ал. 2 ЗЗД давността тече от възникване на задължението (в този смисъл решение № 224 по гр. д. № 371/2010 г., IV г. о). Поканата до длъжника го поставя в забава, но не поставя началото на течението на погасителната давност. В решение № 389 по гр. д. № 102/2008 г., II г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, е прието, че нито разпоредбата на чл. 69, ал. 1 ЗЗД, нито тази на чл. 240, ал. 4 ЗЗД променят момента, от който започва да тече погасителната давност за изпълнение на задължението за връщане на заема - този момент е определен изрично в специалната норма на чл. 114, ал. 2 ЗЗД, според която срокът за погасителна давност за изпълнение на задължението, което става изискуемо след покана, започва да тече не от поканата, а от деня на възникване на задължението. Решението на въззивния съд е изцяло съобразено с посочената практика, поради което не е налице твърдяното противоречие.

Първите два въпроса, формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са относими към решаваща воля на съда, но не обуславят допускането на касационно обжалване. Съгласно т. 4 от ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването ѝ с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Видно от гореизложеното, по приложението на чл. 114, ал. 1 и ал. 2 ЗЗД е налице трайна практика, която няма нужда от промяна или осъвременяване.

Шестият въпрос от тази група е неотносим, тъй като него липсва произнасяне във въззивното решение и не е обусловил решаващите изводи на съда.

Останалите, формулирани на същото основание въпроси, не могат да обусловят допускането на касационно обжалване, тъй като същите касаят правилността на обжалваното решение по същество и не могат да бъдат разгледани на този етап от производството пред ВКС.

С оглед изхода на спора, направеното искане и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, в полза на ответната страна следва да се присъдят установените като реално направени разноски в размер на 1200 лв. въз основа на представените списък на разноските по чл. 80 ГПК и договор за правна защита и съдействие, в който е посочено, че адвокатското възнаграждение е заплатено в брой.

Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд