Определение № 4456 от 07.10.2024 г. на ВКС по гр. д. № 1166/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба от З. К. Д., чрез адвокат С. К., срещу въззивно решение №216/11.12.2023г. постановено от Апелативен съд – Пловдив по в.г.д.№ 516/2023г. в частта, с която е потвърдено решението на Окръжен съд – Кърджали по г.д.№72/2023г. за отхвърляне на предявения от касатора иск за приемане за установено по отношение на Д. Д. П. и Н. С. П., че З. Д. не им дължи сумите: 1 083 лв. неолихвяема сума; 14 570 лв. – главница; 35 974,37 лв. – лихви; 24,00 лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 18.06.2003 г. по г.д.№79/2001г. на Смолянски окръжен съд. Насрещните страни Н. С. П. и Д. Д. П. с писмен отговор в срока по чл.287, ал.1 от ГПК, чрез адвокат С. В., изразяват становище за липса на сочените основания за допускане на касационното обжалване (чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК), доколкото въззивното решение е постановено в съответствие с материалния и процесуалния закон. В условие на евентуалност изразяват становище за неоснователност на жалбата. Претендират и присъждане на направените по делото разноски. Постъпил е и втори писмен отговор от Н. С. П., чрез адвокат Н. Христова, в който е изразено становище за неоснователност на касационната жалба. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. Въззивният Апелативен съд – Пловдив е потвърдил решението на първостепенния Окръжен съд – Кърджали в частта, с която е отхвърлен предявения от З. К. Д. иск за приемане за установено по отношение на Д. Д. П. и Н. С. П., че З. Д. не им дължи сумите: 1 083 лв. неолихвяема сума; 14 570 лв. – главница; 35 974,37 лв. – лихви; 24,00 лв. – разноски, за които е издаден изпълнителен лист от 18.06.2003 г. по г.д.№79/2001г. на Смолянски окръжен съд. Решението на Апелативен съд – Пловдив в останалата му част е влязло в законна сила. За да постанови този резултат, съдът приел, че по делото са надлежно установени и безспорни обстоятелствата, че на 18.06.2003г. по г.д.№79/2001г. на Смолянски окръжен съд бил издаден изпълнителен лист в полза на С. М. П. за сумите: 14 570 лв. – невърната част от дадената по договор за заем от 25.08.2000г. сума от 3 000 щ.д и сума от 11 000 германски марки, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 22.05.2001г. до окончателното плащане, и направените по делото разноски в размер на 1 083лв. Въз основа на същия били образувани изпълнителни дела, както следва: 1/ изп.д.№118/2007г. по описа на ЧСИ рег.№875 З. З. (образувано на 26.04.2007г.), по което: на 02.06.2009 г. била вписана възбрана върху недвижими имоти, собственост на длъжника по делото; с молба вх.№6282/13.04.2011г. взискателят С. М. П. направил искане за извършване на справка за трудовите договори на длъжника З. Д. и справка в Агенция по вписванията, ведно с искане за налагане на запори.; 2/ изп.д.№123/2011г.-Ч на ДСИ А. К. при РС – [населено място], образувано по молба на взискателя от 14.07.2011г. за изпращане на делото. По същото били извършени следните действия: с молба вх.№409/17.04.2015г. бил присъединен втори изпълнителен лист срещу същия длъжник, издаден по ч.г.д.№932/2004г. на РС – Кърджали за сумата от 3 000лв., ведно със законната лихва върху нея считано от 28.10.2004г. до окончателното изплащане на задължението и направени по делото разноски от 66,30 лв., както и вземания за разноски в размер на 12,00 лв.; на 15.11.2016 г. до длъжника била изпратена нова ПДИ, връчена чрез залепване на съобщение на настоящия му адрес, изготвената справка от НБД “Население“; с молба вх.№431/11.05.2018 г. взискателят С. П. М. поискал цялостно проучване на имущественото състояние на длъжника, налагане на забрана за пътуване извън страната, извършване на опис и изнасяне на публична продан на наличното движимо и недвижимо имущество, както и за налагане на запор върху налични банкови сметки и трудово възнаграждение на длъжника. В същата било посочено, че длъжникът от 2014 г. има регистрирана фирма за транспорт (с посочено наименование и БУЛСТАТ), както и че през 2017 г. е получил категория Д-Е за товари и пътници, и извършва превози на товари в чужбина. В изпълнение указанията на ДСИ, взискателят внесъл дължимата такса в размер на 30 лв. за извършване на пълно проучване на имущественото състояние на длъжника; молба вх.№573/11.07.2018 г. (л.102 от изп.д.), с която взискателят С. М. П. поискал налагане на запор върху дружествения дял на длъжника в „Транс Д“ ЕООД, както и извършване на справка в Агенцията по вписванията, за които действия били внесени дължимите държавни такси. С Постановление за прекратяване на изпълнително производство от 28.06.2019 г. (л.113 от изп.д.) ДСИ А. К. при РС – Мадан приела, че по изп.д.№123/2011г.-Ч взискателят С. М. П. не е поискал извършване на изпълнителни действия повече от две години, поради което изпълнителното производство било прекратено, на основание чл.433, ал.1, т.8 от ГПК. Постановлението било обжалвано от взискателя. С решение №427/29.10.2019 г. по в.гр.д.№364/2019г. на ОС – Смолян жалбата била оставена без уважение. С искане №738/14.10.2019г. съдебният изпълнител вдигнал вписаната на 02.06.2009г. възбрана върху собствения на длъжника недвижим имот. Въззивният съд констатирал, че с молба от 20.07.2022 г. взискателят С. М. П. поискал да му бъдат върнати оригиналите на изпълнителните листове, приложени по изп.д.№123/2011 г.-Ч на ДСИ при РС – Мадан и въз основа на същите (с молба от вх.№12022/21.07.2022 г.) образувал изпълнително дело №20225640400269 на ДСИ при СИС на РС-Хасково. По него били извършени следните действия: 1/ с молба вх.№12747/03.08.2022 г. взискателят поискал налагане на запор върху трудовото възнаграждение на длъжника, към която представил доказателства за внесена държавна такса; 2/ с разпореждане от 01.09.2022г. държавата била конституирана като присъединен взискател в производството; 3/ с молба вх.№251/24.01.2023 г. Н. С. П. поискал да бъде конституиран като взискател по изпълнителното дело, в качеството му на наследник по закон на починалия си баща С. М. П.. С нея направил искане за извършване на опис и продажба на движимото имущество по постоянния адрес на длъжника, налагането на запор върху МПС, и налагането на възбрана върху конкретно посочени недвижими имоти. 4/ С разпореждане от 24.02.2023г., въз основа на молба вх.№55724.02.2023 г., Д. Д. П. била конституирана като взискател, в качеството ѝ на наследник на починалия ѝ съпруг С. М. П.. С молбата било направено искане за извършване на опис и продажба на движимото имущество на длъжника, находящо се на постоянния му адрес, налагане на запор върху МПС, налагане на възбрана върху конкретно посочено недвижимо имущество на длъжника, извършване на описа и продажбата на същото. 5/ С разпореждане от 28.02.2023г. била наложена възбрана върху собствения на длъжника З. Д. недвижим имот. 6/ На 02.03.2023г. бил извършен опис и оценка и наложен запор на подробно описано движимо имущество на длъжника З. К. Д., съгласно Протокол за опис на движимо имущество изх.№1476/02.03.2023 г. (л.85 от изп.д.). 7/ С разпореждане на съдебния изпълнител от 14.03.2023 г. бил наложен запор върху банкови сметки на длъжника. Въззивният съд констатирал, че производството по предявения иск било образувано на 21.03.2023г. Въз основа на така установеното от фактическа страна съдът приел, че предявеният иск е с правно основание чл.439, ал.1 от ГПК и е допустим. По същество на спора посочил, че съгласно разпоредбата на чл.116, б.“в“ от ГПК, давността се прекъсва с предприемане на действия по принудително изпълнение, каквито в конкретния случай били предприети от взискателя на 26.04.2007г. Позовал се на разрешенията дадени в ТР №3/2020 г. на ОСГТК на ВКС, според които по изпълнителните дела, образувани за принудително събиране на вземания до обявяване на ТР №2/2013 г. на ОСГТК на ВКС, не е текла погасителна давност на основание чл. 115, ал. 1, б. ,,ж“ ЗЗД. Давността за тези вземания e започнала да тече от 26.06.2015 г. Въз основа на същите направил извод, че погасителната давност за процесните вземания на С. М. П., по издадения в негова полза изпълнителен лист от 18.06.2003 г., не е текла в периода от 26.04.2007г. до 26.06.2015 г., когато с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980 г. Приел, че след посочената дата (26.06.2015 г.) погасителната давност за вземанията е била прекъсната, на основание чл.116, б.“в“ от ЗЗД, с подадените от кредитора С. М. П. по изп.д. №123/2011 г. по описа на ДСИ при РС – [населено място] молби вх.№431/11.05.2018 г. и вх.№573/11.07.2018 г., тъй като със същите били направени искания за предприемане на същински изпълнителни действия, били посочени конкретни изпълнителни способи за събиране на вземанията по изпълнителния лист и били заплатени дължимите за същите държавни такси. Намерил за ирелевантно обстоятелството дали към момента на депозиране на двете молби са били настъпили законовите предпоставки на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК за прекратяване на изпълнително дело №123/2011г.-Ч, поради настъпила в хода на същото перемпция, тъй като съдебният изпълнител е бил сезиран с редовна молба на взискател за предприемане на принудително изпълнение срещу длъжника. Същият е следвало да образува ново изпълнително дело, по което да бъдат предприети исканите изпълнителни действия. Направил извод, че неизпълнението на дължимото поведение на съдебния изпълнител по така подадените молби от взискателя, е ирелевантно за настъпване на материално правния ефект на надлежно предприетите от кредитора действия за принудително изпълнение, поради което приел, че на основание чл.116, б.“в“ от ЗЗД с подаване на всяка от молбите е настъпило прекъсване на давността за вземанията по изпълнителния лист от 18.06.2003 г. След прекъсването на давността, на 11.07.2018 г. е започнала да тече нова погасителна давност за вземанията по изпълнителния лист, която впоследствие била многократно прекъсвана с направените от новоконституираните взискатели искания за прилагане на конкретни изпълнителни способи и предприетите същински изпълнителни действия от съдебния изпълнител. В заключение съдът направил извод, че петгодишната погасителна давност за вземанията установени с влязло в сила съдебно решение (чл.117, ал.2 от ЗЗД) не е изтекла в периодите между действията прекъсващи давността, поради което намерил предявения иск за неоснователен. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, по следните правни въпроси: 1/ Какви са последиците на настъпилата перемпция по изпълнително дело, валидни ли са последващи изпълнителни действия по него и прекъсват ли те погасителната давност за вземането?; 2/ При настъпила перемпция по изпълнително дело и обезсилването на извършените изпълнителни действия по него, от кой най-ранен момент започва да тече погасителната давност за вземането? и 3/ Погасителната давност прекъсва ли се от изпълнително действие, извършено по изпълнително дело, по което е настъпила перемпцията? Твърди противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС в решение №371/29.10.2015г. по гр.д.№1385/2012г. на ІV г.о.; решение №42/26.02.2016г. по гр.д.№1812/2015г. на ІV г.о., ТР №2/26.06.2015г. на ОСГТК на ВКС. Поставените въпроси са свързани с началния момент, от който започва да тече погасителната давност и за прекъсването ѝ при настъпила перемпция по изпълнително дело. Отговор на същите е даден в решенията по тълк. дело №2/2023г. на ОСГТК, тълк. дело №3/2020г. на ОСГТК на ВКС и тълк. дело №2/2013г. на ОСГТК на ВКС, както и в установената практика на ВКС (решение № 448/04.07.2024г. по гр.д.№3976/2022г. на ВКС, ІV г.о.) в които е прието, че: „При действието на ППBC № 3/18.11.1980 г. искането на взискателя за извършване на изпълнителни действия поставя началото на изпълнителния процес и прекъсва давността, когато изпълнително дело е образувано. При изпълнителни дела, вече прекратени към 26.06.2015 г., вкл. по право, независимо дали съдебният изпълнител е постановил нарочно постановление за това, срокът на новата давност по чл. 117, ал. 1 ЗЗД следва да се брои от момента на прекратяването им, а не от момента на последното по време предприето в хода на перемираното дело изпълнително действие. Това е така, защото до прекратяване на изпълнителното дело, докато то е висящо, не е текла погасителна давност, до обявяване на ТР № 2 от 26.06.15 г. на ОСГТК на ВКС. За висящи изпълнителни дела след 26.06.2015 г. давността се прекъсва от всяко изпълнително действие, извършено по изпълнителното дело след посочената дата, като следва да се уточни, че водещо значение има искането на кредитора – взискател, което дори и да не се осъществи чрез изпълнително действие в рамките на искания изпълнителен способ, води до прекъсване на давността, ако непредприемането му се отдава на причини, независещи от кредитора, вкл. бездействие на съдия-изпълнителя. Както е изяснено в ТР № 2/2013 г на ОСГТК на ВКС, обявено на 26.06.2015 г., няма значение дали прилагането на изпълнителното действие е поискано от взискателя или е предприето по инициатива на частния съдебен изпълнител по възлагане от взискателя. Молбата за проучване на имуществото на длъжника не прекъсва сама по себе си давността, съгласно мотивите в т. 10 от цитираното тълкувателно решение, но съединена с искането за налагане на запори и възбрани върху имуществените права, които съдебният изпълнител е намерил при това проучване, молбата е редовна - чл. 426, ал. 4 във вр. с чл. 426, ал. 2, изр. 2 и ал. 1 ГПК, и прекъсва давността.“. Прието е още, че при прекратяване на изпълнителното производство по право, дори съдия - изпълнителят да не е постановил изричен акт за това, ново писмено искане за извършване на изпълнителни действия, постъпило по делото, отправено от кредитора, поставя началото на ново процесуално правоотношение – изпълнено е условието за определеност на дължимата защита и съдействие по чл. 6, ал. 2 ГПК. От тази датата се счита отново за висящо изпълнителното производство. В конкретния случай, въззивното решение е постановено в съответствие с посочените разрешения. При постановяването му въззивният съд е приел, че погасителната давност за процесните вземания не е текла в периода от 26.04.2007г. до 26.06.2015 г. (по време на висящото изпълнително производство). Същата е започнала да тече от 26.06.2015 г., когато с т.10 от ТР №2/26.06.2015 г. по т.д.№2/2013 г. на ОСГТК на ВКС е обявено за изгубило сила ППВС №3/1980 г. Приел, че след тази дата погасителната давност е прекъсната с направените от взискателя редовни искания за предприемане на изпълнителни действия (на 11.05.2018г. и на 11.07.2018г.), доколкото непредприемането им е по причини, независещи от кредитора. В съответствие с посочените разрешения е и извода на въззивния съд, че обстоятелството дали са настъпили законовите предпоставки за прекратяване на изпълнителното производство по реда на чл.433, ал.1, т.8 от ГПК е ирелевантно за прекъсване на давността, предвид своевременно постъпилите искания за предприемане на изпълнителни действия от взискателя, от които дати изпълнителното производство се е считало висящо. С оглед на това, не е налице соченото в изложението основание за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 от ГПК. Не е налице основание за допускане на обжалването и в хипотезите на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 от ГПК. В изложението, както и в касационната жалба, не са посочени никакви твърдения обосноваващи значението на обстоятелствата, във връзка с които се претендира допускане на обжалването, за точното прилагане на закона и за развитие на правото, както и за противоречие на въззивното решение с актове на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз (чл.280, ал.1, т.2 от ГПК). Бланкетното посочване на предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК хипотези, не е достатъчно да обоснове извод за допускане на касационното обжалване, а необосноваността на решението е касационно основание по чл.281 от ГПК, но не и такова за допускане на обжалването по чл.280, ал.1 от ГПК. В заключение, касационното обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателя основания за това по чл. 280, ал. 1, т.1, т.2 и т.3 от ГПК, нито е налице друго основание за служебно допускане на обжалването от касационната инстанция по чл.280, ал.2 от ГПК. На основание чл.78 от ГПК касаторът З. К. Д. следва да бъде осъден да заплати на Н. С. П. и Д. Д. П. сумата от 5 130лв., представляващи разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция. По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение,