Определение № 2335 от 07.05.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2446/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ – Животозастраховане“ ЕАД, гр. София, срещу въззивно решение № 1091 от 04.11.2024 г. по в. гр. д. № 795/2024 г. на Софийския апелативен съд, с оплаквания за недопустимост и неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 2 и т. 3 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил решение № 6587 от 20.12.2023 г. по гр. д. № 11953/2021 г. на Софийския градски съд, с което са отхвърлени предявените от касатора против Столична община и „М М СТРОЙ 2003“ ООД искове по чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено, че Столична община не е собственик на поземлен имот с идентификатор 68134.1611.4855, с площ от 18 457 кв. м; поземлен имот с идентификатор 68134.1611.4922, с площ от 11 506 кв. м; поземлен имот с идентификатор 68134.1611.4948, с площ от 964 кв. м; поземлен имот с идентификатор 68134.1611.355, с площ от 806 кв. м; поземлен имот с идентификатор 68134.1611.4799, с площ от 970 кв. м, и поземлен имот с идентификатор 68134.1611.4815, с площ от 1293 кв. м, съгласно КККР на гр. София, одобрени със заповед РД-18- 38/10.07.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК, както и че „М М СТРОЙ 2003“ ООД не е собственик на поземлен имот с идентификатор 68134.1611.2583, с площ от 5403 кв. м, съгласно КККР на гр. София, одобрен със заповед РД-18- 38/10.07.2012 г. на изпълнителния директор на АГКК. Със същото решение на основание чл. 124, ал. 1 ГПК е признато за установено по отношение на касатора, че „М М СТРОЙ 2003“ ООД е собственик на основание правна сделка и придобивна давност на поземлен имот с идентификатор 68134.1611.2583, с площ от 5403 кв. м, идентичен с УПИ V-2583 от кв. 121 по плана на гр. София, ж.к."Малинова долина", при посочени граници, като е отменен на основание чл. 537, ал. 2 ГПК нот. акт № 105/12.05.2005 г. в частта, касаеща посочения поземлен имот. С първоинстанционното решение е признат за неистински АДС № 04445/24.03.2005 г., издаден от Областна администрация – София, Дирекция АККРДС, досежно отразеното в т. 11 на същия, че имотът, предмет на акта – ПИ № 355, по графични данни 117 119 кв. м, м. „Малинова долина“, пл. р-н Южна градска територия 3-та част, заедно с построените в него сгради, е включен в капитала на „ДЗИ“, ЕАД, както и че оспорването на АОС, подробно описани в т. 1 – т. 15 от представените с отговора на исковата молба на Столична община писмени доказателства, не е доказано на основание чл. 193 и сл. ГПК. Въззивният съд е приел за установено, че към 24.10.1997 г., когато ДЗИ е преобразувано с разпореждане № 95 на Министерския съвет в търговско дружество „ДЗИ“ ЕАД, процесните имоти не са били в активите на преобразуваното дружество, съответно не са формирали капитала на „ДЗИ“ ЕАД. С ПМС № 887/30.07.1951 г. процесните имоти са отнети от патримониума на ДЗИ и са предадени на „Опитна пчеларска станция“ при Министерство на земеделието. Ищецът не е доказал процесните имоти да са възстановени в активите на ДЗИ през периода от 30.07.1951 г. до 24.10.1997 г. Твърденията, че определеното заплащане на стойността им от бюджета на Министерство на земеделието не е извършено, не поражда никакви вещни права за ищеца и неговия праводател, а е само основание за облигационна претенция. При преобразуването на ДЗИ в „ДЗИ“ ЕАД през 1997 г. последното е поело всички активи и пасиви на ДЗИ, съответно и сумата от 14 312 400 лв., която не е заплатена за процесните имоти след предаването им на „Опитна пчеларска станция“. Поради това ищецът не е придобил правото на собственост върху процесните имоти на посоченото основание. Доколкото това основание е посочено както в констативния нотариален акт за собственост, издаден на ищеца, така и в АДС № 04445/24.03.2005 г., то правилно първоинстанционният съд е отменил констативния нотариален акт и на основание чл. 193 ГПК е признал за неистински този АДС досежно отразеното в т. 11 на същия, че имотът, предмет на акта – поземлен имот № 355, по графични данни с площ от 117 119 кв. м, м. „Малинова долина“, пл. р-н Южна градска територия 3-та част, заедно с построените в него сгради, е включен в капитала на „ДЗИ“, ЕАД. По отношение на другия придобивен способ, на който се позовава ищецът, а именно – давностно владение, продължило повече от десет години, считано от 24.10.1997 г., съдът е приел, че от представените с исковата молба писмени доказателства, и по конкретно съдебно решение № 10387 от 21.05.2021 г. по в. гр. д. № 4310/2021 г. на Софийския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 4260 от 12.06.2019 г. по гр. д. № 12410/2014 г. на Софийския градски съд, ищецът е предявил искове с правно основание чл. 108 ЗС срещу Столична община и търговското дружество „Парк“ АДСИЦ с предмет установяването на правото на собственост и предаване на владението на поземлените имоти, предмет на настоящото дело, което искане е несъвместимо с разглеждания в настоящото производство иск. Самият ищец в исковата молба е обусловил правото си на иск с факта, че в хода на производството по иска с правно основание чл. 108 от ЗС не е предявил иск за собственост на основание давностно владение /което и не би могъл да стори, след като претендира ревандикация/. На следващо място, главният изпълнителен директор на ищцовото дружество в обясненията си, дадени по реда на чл. 176 ГПК пред първоинстанционния съд, е заявил, че „ДЗИ – Животозастраховане“ ЕАД е във владение на процесните имоти от 2014 г., с което се опровергава твърдението в исковата молба за начало на давностно владение от 24.10.1997 г. От показанията на свиделката Т. Т. /служител на район „Студентски“ от 1997 г. и съставител на актовете за имотите/ е установено, че имотите са с трайна ограда, която е отразена в самия акт. Съставянето на акта е към 2000 г., но трайната ограда е заснета още с влизане в сила на първия регулационен план на местността през 1985 г. Посещавала е периодично процесните имоти по сигнали и във връзка със съставянето на актове за общинска собственост поради изменението на устройствените планове и създаването на кадастралната карта. От нейните показания е обоснован изводът, че от районната администрация никога не са правени предписания към ищеца за поддържането на процесните имоти, тъй като от негова страна никога и по никакъв начин не е демонстрирано право на собственост и присъствие в тези имоти при правените от районната администрация проверки на място. С оглед на така събраните доказателства въззивният съд е приел, че правните действия и изявленията на ищеца пред съдилищата опровергават твърденията му в настоящето производство за упражняване от него на фактическа власт върху процесните имоти за периода от 2013 г. до 2021 г., както по отношение на анимуса, така и по отношение на корпуса. В допълнение съдът е посочил, че поставянето на табели с логото „ДЗИ“, „Частна собственост“ и др. по оградата към бул. „Климент Охридски“ не обосновава извод за упражняване и демонстриране на фактическа власт върху процесните имоти, още по-малко намерение за своене. Доколкото ищецът по първоначалния иск не е доказал, че е собственик на процесните имоти или че ако отрече правото на собственост на ответниците може да придобие права върху същите, въззивният съд е приел, че не следва да се произнася по правоизключващите му възражения по отношение на правото на собственост на ответниците. Макар този извод да кореспондира с постановките, дадени в ТР № 8/2013 г. по т. д. № 8/2012 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е посочил, че в тежест на ищеца е да докаже, че заповедта на главния архитект е издадена без да е овластен за това от Столичния градски народен съвет /СГНС/, съответно без одобрението за това овластяване от министъра на архитектурата и благоустройството, каквото било изискването на чл. 184, ал. 1 ЗТСУ /отм./. Ищецът не е направил своевременни доказателствени искания към съда да задължи ответната община да представи тези административни актове или да постави въпрос към назначената по делото съдебно-техническа да проучи, издири и представи същите или да констатира липсата им. Съгласно чл. 9, ал. 1 ЗУТ в територии без устройствени планове предназначението на поземлените имоти до влизането в сила на плановете се определя от фактическото им използване, освен ако използването противоречи на закон. В случая от показанията на свидетеля Т. Т. е установено, че процесните имоти, считано от 1997 г. /откогато същата има наблюдение върху тях/ не са ползвани от никого. Съгласно чл. 13, ал. 2 ЗОС общината владее и управлява безстопанствените имоти, съответно е задължена да състави актове за общинска собственост за същите на основание чл. 2, ал. 1, т. 7 ЗОС. Макар в съставените АЧОС да е посочено друго правно основание, апелативният съд е приел, че същите са съставени правилно и законосъобразно. По отношение на предявения от „М М СТРОЙ – 2003“ ООД против „ДЗИ-Животозастраховане“ ЕАД насрещен положителен установителен иск по чл. 124, ал. 1 ГПК съдът е приел, че искът е допустим доколкото първоначалният иск е вписан по персоналната партида на ответника „М М СТРОЙ – 2003“ ООД, но не и по персоналната партида на ищеца „ДЗИ – Животозастраховане“ ЕАД, съответно съдебното решение по настоящето производство следва да се отбележи в персоналната партида на „М М СТРОЙ – 2003“ ООД, но не и в тази на ищеца. От своя страна, ответникът по този иск се легитимира като собственик на процесния имот с констативен нотариален акт № 105/12.05.2005 г., като при отхвърлително решение по първоначалния иск същото подлежи на отбелязване по персоналната партида на ответника „М М СТРОЙ – 2003“ ООД, в която е вписана и първоначалната искова молба, но не и персоналната партида на „ДЗИ – Животозастраховане“ ЕАД. В този случай в правния мир ще съществуват два титула за собственост за процесния имот – констативния нотариален акт на ищеца и нотариалния акт за покупко-продажба на ответника. Съгласно чл. 537, ал. 2 ГПК констативният нотариален акт може да бъде отменен само след разглеждането на породения спор за материално право по реда на исковото производство. Въззивният съд е посочил, че ответникът и ищец по насрещния иск сочи да е собственик на имота на две придобивни основания – правна сделка и давностно владение, като е прието, че така предявеният иск е основателен и на двете основания. От показанията на свидетеля С. Г., който лично е посещавал имота през 2008 г. – 2010 г., е установено, че ищецът по насрещния иск е оградил и ползвал процесния имот с идентификатор 68134.1611.2583 за съхранение на строителни материали и техника, т.е. упражнявал е фактическата власт върху същия. От приетите технически експертизи и договор за предоставяне на право за временно и възмездно ползване от 05.01.2022 г., е установено, че „М М СТРОЙ – 2003“ ООД е владял имота през различни периоди. Съгласно чл. 83 ЗС който докаже, че е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното, като в настоящето производство тази презумпция не е оборена. Като основание за допускане на касационно обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът сочи, че въззивният съд се е произнесъл при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1. Допустим ли е насрещен положителен установителен иск от ответника при предявен отрицателен установителен иск срещу него с аргументи относно вписванията и отбелязванията по персоналните партиди на страните по делото; 2. Правилото на чл. 537, ал. 2 ГПК, предвиждащо отмяна на констативния нотариален акт след разглеждането на спора за материално право, обосновава ли допустимостта на насрещния положителен установителен иск при предявен отрицателен установителен иск за собственост; 3. Предпоставка за упражняване на правото по чл. 537, ал. 2 ГПК ли е предявяването на иск срещу притежаващия констативен нотариален акт, или същото може да бъде поискано и от ответника като последица от отхвърлянето на предявения срещу него иск; 4. Длъжен ли е съдът да отмени констативния нотариален акт за собственост и без да е направено искане за това, в случай че бъде установено по исков път правото на трето лице върху имота, предмет на акта; 5. Допустимо ли е съдът да промени придобивното основание на правото на собственост на ответника – община, с друго, различно от посоченото в акта за общинска собственост и неподдържано от ответника по делото; 6. Относно доказателственото значение на обясненията на страна по делото и признанието на неизгоден за страната факт и допустимо ли е съдът при преценка основателността на иска, с който е сезиран (отрицателен установителен иск за собственост), да изхожда от твърденията, представляващи основание по друг иск (иск по чл. 108 ЗС); 7. Може ли фактическата власт, като елемент от владението, да се установява чрез облигационен договор за предоставяне на ползването на имота на трето лице, сключен след предявяване на отрицателен установителен иск за собственост; 8. Относно предпоставките за влизане в действие на правилото - „който е владял в различни времена, предполага се, че е владял и в промеждутъка, ако не се докаже противното“ и дали е доказателственорелевантен факт, настъпил след предявяването на иска; 9. Как се разпределя доказателствената тежест при предявен отрицателен установителен иск, в хипотеза, при която ответникът е община или неин правоприемник и поддържа придобивно основание по чл. 2, ал. 1, т. 4 от Закона за общинската собственост (в ред. обн. ДВ, бр. 44/1996 г. - общинска собственост са незастроените парцели и имотите в селищните територии, предназначени за жилищно строителство, обществени, благоустройствени и комунални мероприятия, придобити чрез отчуждително производство); 10. Длъжен ли е въззивният съд да извърши самостоятелна преценка на всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно, както и да се произнесе по спорния предмет, отговаряйки на всички доводи и възражения на страните. Ответниците по жалбата са подали писмени отговори, в които са изразили становище, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, респ. за неоснователност на жалбата. Претендират разноски. Върховният касационен съд, състав на ІІ г. о., приема следното: Допустимостта на касационно обжалване на въззивното решение е предпоставена от разрешаването на материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал. 1 на чл. 280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл. 280, ал. 2 ГПК/. Съгласно диспозитивното начало в гражданския процес с посочването от касатора на правния въпрос като общо основание за допускането на въззивното решение до касационен контрол се определят обективните рамки, в които ВКС следва да селектира касационната жалба. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства /ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, т. 1/. Обжалваното решение не страда от пороци, водещи до неговата недопустимост в частта му по предявените отрицателни установителни искове за собственост и насрещния положителен установителен иск за собственост на основание правна сделка. Недопустимо е решението, което не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, като например липса на право на иск, което се свързва с липсата на абсолютните процесуални предпоставки или наличието на процесуални пречки за неговото предявяване, ненадлежното му упражняване. Съдебният акт е недопустим и когато съдът се е произнесъл извън пределите на диспозитивното начало и исканата защита, ако не е разгледал иска на предявеното основание, а е разгледал такъв, който не е предявен. В случая, с оглед посочените критерии съдебният акт не може да бъде оценен като вероятно недопустим в посочените по-горе части в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК. Първите четири въпроса са поставени във връзка с изложените доводи на касатора за принципна недопустимост на насрещен положителен установителен иск за собственост от ответника при предявен отрицателен установителен иск срещу него, поради което същите не обуславят допускането на касационно обжалване на въззивното решение с оглед посоченото по-горе. В допълнение следва да се посочи, че съгласно практиката на ВКС /ТР № 3/2012 г. на ОСГК и др./ отмяна на констативния нотариален акт за собственост винаги е последица от отричане правата на ответника по иска, който се легитимира като собственик на имота с акта, която не би могло да се постанови при отхвърлен установителен иск за собственост – положителен или отрицателен. Ето защо, при издаден в полза на ищеца по отрицателния установителен иск констативен нотариален акт за собственост, изводът на съда за наличие на правен интерес от предявяване на положителен установителен иск срещу него е в съответствие с установената практика. Петият поставен въпрос няма обуславящо изхода на спора значение, тъй като в случая въззивният съд е приел, че доколкото ищецът не е доказал правния си интерес от предявяването на отрицателните установителни искове за собственост, а именно нито че е собственик на процесните имоти, нито че ако отрече правото на собственост на ответниците, може да придобие права върху същите, то въпросът, дали ответната община е собственик на процесните имоти, не е обусловил решаващите изводи на съда за неоснователност на предявените срещу нея искове. Освен това според практиката на ВКС актовете за общинска собственост са констативни по своя характер и от значение за придобиване правото на собственост от общината е дали е осъществен съответният фактически състав на това право, който в случая въззивният съд е приел за установен, респ. че извършеното от общината разпореждане с имота има вещнопрехвърлително действие. Според тази практика съдът следва да приложи императивни материалноправни норми независимо дали страната се позовава на тях. Сочената от касатора казуална практика на ВКС е неотносима към настоящата хипотеза и противоречие с нея не е налице. Следващите три поставени въпроса са по съществото на спора и изискват преценка на доказателствата и фактите по делото, което не може да се извърши в производството по предварителна селекция на касационната жалба. Ето защо и тези въпроси не могат да предпоставят допустимостта на касационното обжалване на въззивното решение. Деветият поставен въпрос е общотеоретично формулиран и не предполага даването на конкретен принципен отговор, нито кореспондира на данните по делото, поради което също не може да обуслови допустимостта на касационното обжалване. Наред с това сочената в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК съдебна практика е неотносима към настоящото дело. Последният поставен въпрос, който е от значение за всяко гражданско дело, е решен в съответствие със сочената от касатора практика на ВКС. Съгласно приетото по т. 2 от ТР № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС и т. 19 от ТР № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и в казуалната практика на ВКС, след обсъждане на правнорелевантните факти, доводите и възраженията на страните, въззивният съд трябва да направи заключение за основателността или неоснователността на исковата претенция и въз основа на него да сравни крайния резултат по спора с този на първостепенния съд, като съответно потвърди, отмени или измени първоинстанционното решение. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните, а обстоятелството, че касаторът не е съгласен с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излага аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Разрешаването на обуславящите изхода на спора правни въпроси в съответствие с практиката на ВКС, която няма основание да бъде променяна, изключва приложното поле на релевираното основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, във връзка с което не са изложени никакви доводи за наличието на визираните в т. 4 на ТР № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС предпоставки, които по отношение на поставените въпроси не съществуват. С оглед изложеното касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска в частта му по предявените отрицателни установителни искове за собственост и насрещния положителен установителен иск за собственост на основание правна сделка. Решението следва да се допусне до касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 2, пр. 2 ГПК в частта му, с която „М М СТРОЙ 2003“ ООД е признато за собственик на посочения по-горе имот на основание придобивна давност, за проверка неговата допустимост. С оглед изложеното на касатора следва да се укаже необходимостта от представяне на доказателства за внесена държавна такса за разглеждане на касационната жалба в размер на 517,54 евро съгласно чл. 18, ал. 2, т. 2 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК по сметка на ВКС. При този изход на делото и на основание чл. 78, ал. 8 ГПК касаторът следва да заплати на Столична община сумата 60 евро, представляваща разноски за юрисконсултско възнаграждение в настоящото производство. По изложените съображения Върховният касационен съд, ІІ г. о.,