Определение № 86 от 12.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2152/2024 г.

Производството по делото е по реда чл. 274, ал. 3 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 от ГПК като е образувано по повод на частна касационна жалба с вх. № 310 180/15.04.2024 година, подадена от М. С. С., против определение № 818/28.03.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 342/2024 година. С обжалваното определение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил както първоинстанционното определение № 884/24.11.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023година в частта му, с която са оставени без разглеждане предявените с искова молба с вх. № 37 832/20.04.2023 година и уточнени с молба с вх. № 52 625/02.06.2023 година от С. против Прокуратурата на Република България и Софийски градски съд, като правоприемник на Специализирания наказателен съд, искове за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 3, чл. 4 и чл. 5, §§ 3 и 4 и чл. 9, във връзка с чл.18 от ЕКЗПЧОС, във връзка с чл. 4 от Протокол № 1 към ЕКЗПЧОС във връзка с чл. 56 от ЕКЗПЧОС и решение от 08.06.2021 година на ЕСПЧ по делото „С. срещу България“, жалба вх. № 16 282/2020 година в частта им за неимуществените вреди, претърпени вследствие на незаконното лишаване от свобода до 07.04.2020 година и производството по делото е прекратено в тази му част, така и първоинстанционното определение № 941/18.12.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, с което е оставен без разглеждане предявения с искова молба с вх. № 37 832/20.04.2023 година и уточнен с молба с вх. № 52 625/02.06.2023 година от М. С. С. против Софийски градски съд иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ като производството по делото е прекратено в тази му част. В частната касационна жалба са изложени твърдения за това, че обжалваното определение е постановено в нарушение на закона и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което е довело и до неговата необоснованост. Поискано е същото и потвърдените с него първоинстанционни определения да бъдат отменени и делото да бъде върнато на първоинстанционния Софийски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, предпоставки за допускане на исканото касационно обжалване. Ответникът по частната касационна жалба Софийски градски съд е подал отговор на същата с вх. № 13 961/23.05.2024 година, с който е изразил становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определение № 818/28.03.2024 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по ч. гр. д. № 342/2024 година и такова не трябва да се допуска, а ако това бъде направено то жалбата се оспорва като неоснователна и се иска оставянето й без уважение като оспорваното с нея определение бъде потвърдено. Втория ответник по частната касационна жалба Прокуратурата на Република България не е подала отговор на същата, като не е изразила становище по допустимостта и основателността й. М. С. С. е бил уведомен за обжалваното определение на 08.04.2024 година, а подадената от него против същото частна касационна жалба е в вх. № 10 180/15.04.2024 година. Поради тона същата е подадена в предвидения от чл. чл. 275, ал. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: Съставът на Софийския апелативен съд е приел, че производството по гр. д.№ 4677/2023 година по описа на Софийски градски съд било образувано по искова молба от М. С. С. срещу Софийски градски съд, в качеството му на правоприемник на Специализирания наказателен съд, Прокуратурата на Република България и ГД „Изпълнение на наказанията“ [населено място], с която били предявени искови претенции с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, във връзка с чл. 5, § 1 и §§ 2-4 и други от КЗПЧОС, съставена в Рим на 04.11.1950 година за обезщетение за неимуществени вреди от задържането му под стража в размер на 28 000 000 лева, при солидарност на ответниците, претърпени по д. п. 130/2018 година на Следствения отдел на Специализирана прокуратура и н. о. х. д. № 4015/2019 година на Специализирания наказателен съд, заедно със законната лихва върху сумата от датата на предявяване на иска до окончателното плащане на сумата. Било посочено, че на 05.09.2018 година С. бил арестуван при акция на Специализираната прокуратура, като на 06.09.2018 година бил привлечен като обвиняем с постановление за привличане по д. п. № 130/2018 година по описа на Следствения отдел на Специализираната прокуратура, с твърдение за участието му в организирана престъпна група за данъчни измами, пране на пари и нелегално производство на цигари. От 06.09.2018 година до 01.02.2021 година бил с мярка за неотклонение „задържане под стража“, а от 01.02.2021 година до 30.06.2021 година с мярка „домашен арест“. На 21.10.2018 година С. претърпял инсулт с хемипареза; през октомври 2019 година бил диагностициран с рак на простатата, придружен с болков синдром; на 24.07.2019 година се наложило да му предпишат транквиланти поради влошено емоционално състояние; на 26.01.2020 година му била поставена диагноза „депресия“; на 09.04.2021 година бил установен токсичен хепатит, впоследствие с доказан токсичен агент живак петкратно над допустимата норма; на 26.04.2021 година били установени тежки дентални проблеми. Изложени били твърдения, че на С. не била предоставена своевременна медицинска помощ и консумативи, бил поставен при лоши битови условия, не била възможна конфиденциална комуникация с адвоката му, подходящи условия в проведените съдебни заседания. Съдът правил обидни коментари по отношение на неговите родителски качества, отказал да му измени мярката за неотклонение в по-лека, нарушени били неговите религиозни права чрез отказ на разрешение да посещава литургии, невъзможност да проведе изборна кампания за народен представител, контакти с близките му, не му бил осигурен справедлив процес. Посочено било, че с решение по дело „С. срещу България“ на четвърто отделение на ЕСПЧ, постановено по жалба № 1682/2020 година, Страсбург, било установено, че била налице хипотезата на чл. 5, § 3 от ЕКЗПЧОС-„Разумност на задържането под стража“, и била нарушена посочената разпоредба, като било отбелязано, че оплакването за нарушение по чл. 5, § 4 от Конвенцията не подлежало на разглеждане; както и че липсвало основание за произнасяне отделно по спазването на чл. 18, във връзка с вр. с чл. 5 от Конвенцията и била отхвърлена претенцията за справедливо обезщетение. С уточнителна молба с вх. № 52 625/2.06.2023 година С. бил уточнил, че претендира да се постанови решение, с което да се осъдят ответниците при условията на солидарност да му заплатят сумата от 28 000 000.00 лева за обезщетение за причинените му неимуществени вреди, заедно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба до окончателното изплащане на обезщетението. С обжалваното определение № 884/24.11.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д.№ 759/2023 година, били оставени без разглеждане предявените с исковата молба с вх. № 37 832/20.04.2023 година и уточнени с молба с вх. № 52 625/2.06.2023 година искове на М. С. С. против Държавата, чрез ГД „Изпълнение на наказанията“ [населено място] за обезщетение по ЗОДОВ и за законната лихва върху обезщетението и бил изпратил за разглеждане исковете по подсъдност на Административен съд-София град и бил прекратил производството в тази му част. Оставени били без разглеждане исковете на М. С. С., против Прокуратурата на Република България и Софийски градски съд, като правоприемник на Специализирания наказателен съд, за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ за обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от задържането му под стража до 07.04.2020г в размер на 28 000 000.00 лева, като производството в тази му част било прекратено. С разпореждане № 1368/04.12.2023 година първоинстанционният съд бил дал указания на С. да уточни предявените искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ като е поискал ищеца да уточни претенцията си за всяко от посочените от него нарушения в рамките на общия размер на предявения иск. С определение № 917/07.12.2023г първоинстанционният съд бил приел, че е сезиран с иск, с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ, предявен от М. С. С., против Прокуратурата на Република България и Софийски градски съд при условията на солидарност. С обжалваното определение № 941/18.12.2023 година постановено по делото, първоинстанционният съд бил оставил без разглеждане предявеният с искова молба с вх. № 37832/20.04.2023 година от М. С. С. против Софийски градски съд иск за обезщетение по чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ и бил прекратил производството по делото в тази му част. Във връзка с горното съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по частна жалба с вх. № 10 305/14.12.2023 година срещу определение № 884/24.11.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023 година. Прието е, че пред ЕСПЧ било образувано дело „С. срещу България“ по жалба с вх. № 16282/2020 година, за нарушения на ЕКПЧ по твърдения, че в наказателно производство срещу С. било постановено предварителното задържане, което било с прекомерна продължителност, и съгласно чл. 5, § 4 от Конвенцията не бил осъществен ефективен съдебен контрол относно законността и необходимостта от задържането му и целта на същото била различна от посочените в разпоредбата. С решението било прието, че било налице нарушение на чл. 5, § 3 от Конвенцията, както и че нямало основание за разглеждане на оплакването, повдигнато по чл. 5, § 4 от Конвенцията, за това дали били спазени гаранциите в рамките на производствата за разглеждане на исканията за изменение на мярката за неотклонение, а също така че нямало основание за отделно произнасяне по спазването на чл. 18, във връзка с чл. 5 от Конвенцията за наличие на скрита цел, като претенцията за справедливо обезщетение била отхвърлена. В § 44 от мотивите на решението било посочено, че страните не били постигнали приятелско споразумение и процесуалният представител на С. е бил поканен да представи от името на представлявания становище и претенциите на последния по отношение на справедливото обезщетение, като му било указано, че ако не бъдели представени в определения за целта срок, отделението на Съда щяло отхвърли цялата или част от молбата за справедливо обезщетение, дори и ако страната-жалбоподател била посочила своите претенции на това основание на предходен етап от производството. В § 45 било посочено, че процесуалният представител бил посочил, че вече бил формулирал претенция за обезщетение, в писмото за сключване на приятелско споразумение, но ЕСПЧ приемал, че молбите били подадени извън срока, определен за тази цел в спорната фаза на производството. С. искал ЕСПЧ да му присъди сумите, посочени в предложението за сключване на приятелско споразумение, което било комуникирано в рамките на безспорната фаза на процедурата, а след това посочено в писмото, което защитникът му бил изпратил на 28.01.2021година, след изтичане на срока, определен за подаване на искане за справедливо удовлетворение. Той не обяснявал какво му било попречило да спази срока в спорната фаза и не представял аргументи, които да били в състояние да обосноват приобщаването към преписката по изключение на така подаденото искане, за разглеждане от ЕСПЧ. В решението се приемало, че правителството възразявало срещу разглеждането по същество на искането за справедливо удовлетворение предвид, че същото било депозирано след изтичане на определения от ЕСПЧ срок и поради факта, че жалбоподателят не бил поискал удължаване на срока въз основа на уважителни причини, след като има възможност. Освен това считало за неподходящо в рамките на разглеждане на претенцията за справедливо обезщетение да се вземело предвид предложението за сключване на приятелско споразумение на жалбоподателя. ЕСПЧ отбелязвал, че в срока, определен в рамките на спорната фаза нямало подадено формално искане за справедливо обезщетение. Писмото на процесуалния представител на С., в което се посочвали сумите във връзка с исканията било изпратено едва в отговор на констатацията на ЕСПЧ, че определения за това срок бил изтекъл. Установявало се, че страните не били постигнали съгласие по въпроса дали, в другите писма на С. имало валидно формулирано искане за справедливото обезщетение. Също така ЕСПЧ припомнял, че общите принципи и установената практика за наличието на „искане“ за справедливо обезщетение били обобщени в решение Nagmetov c. Russie ([GC], № 35589/08, §§ 57-59, 30 март 2017 година). Затова било необходимо да се определи дали в конкретния случай било подадено „искане“ за справедливо обезщетение и ако да, дали същото отговаряло на приложимите формални и процесуални изисквания. Процесуалният представител на С. бил подал предложение с посочени цифрови стойности в рамките на безспорната фаза на процедурата. В писмото, което изпратила до представителя на жалбоподателя по време на спорната фаза, регистратурата на ЕСПЧ ясно била припомнила, че посочването на по-ранен етап от процедурата на претенциите на жалбоподателя за справедливо обезщетение не компенсирало пропуска да се формулира „искане“ в това отношение в становището. В светлината на общите принципи и установената практика ЕСПЧ преценявал, че формулирането на искане от страна на жалбоподателя да получи парично обезщетение, така както било изразено в рамките на предложението за сключване на приятелско споразумение, подадено до съда преди спорната фаза на процедурата пред Съда, не се приравнявало на „искане“ в смисъла на чл. 60 от правилника. Съдът преценявал за уместно да потвърди отново, че един жалбоподател и процесуалният му представител, назначен по чл. 36 от Правилника на Съда, следвало да спазват изискванията за форма и съдържание, свързани със справедливото обезщетение, които били определени в правилника, в противен случай спрямо жалбоподателя можело да настъпят негативни последици. Даден защитник действал за сметка на жалбоподателя, който го назначавал, което означавало по-конкретно, че според чл. 37 от Правилника, съобщенията и известията, изпратени до този защитник се считали за изпратени и до жалбоподателя. Смятало се, че процесуалният представител действал в интерес на жалбоподателя; действията му обичайно трябвало да се основават на указанията и исканията на жалбоподателя, като било необходимо по време на процедурата пред ЕСПЧ между тях да има сътрудничество, например по отношение на решението дали да се поиска от Съда присъждане на справедливо обезщетение за твърдяно нарушение на Конвенцията. В общия случай това означавало, че жалбоподателят трябвало да понесе негативните последици, които можели да произтекат от начина, по който процесуалният му представител управлява делото пред Съда. От това следвало, че ако представителят не бил подал „искане“ за справедливо обезщетение, ЕСПЧ като цяло нямало да присъди обезщетение. С оглед на специфичните обстоятелства по случая, ЕСПЧ не откривал никакви императивни съображения, които да налагали присъждане на справедливо обезщетение. Поради това ЕСПЧ не присъждал справедливо обезщетение. Въз основа на това се установявало, че ЕСПЧ се бил произнесъл по искане за обезщетение от С., като бил посочил, че не били налице обстоятелства, които да налагали присъждане на справедливо обезщетение., поради което било недопустимо да се разглежда отново същата искова претенция. По частна жалба с вх. № 476/16.01.2024 година срещу определение № 941/18.12.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023 година съставът на Софийския апелативен съд е приел, че с ТР № 5/15.06.2015 година, постановено по т. д. № 5/2013 година на ОСГК се приемало, че съдът бил легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди по чл. 2 ЗОДОВ (редакция преди ЗИДЗОДОВ-ДВ, бр. 38/18.05.2012 година), само в случаите по ал. 1, т .4 и т. 5 за прилагане от съда на задължително настаняване за лечение или принудителни медицински мерки, когато те бъдели отменени поради липса на законно основание и за прилагане от съда на административна мярка, когато решението му бъдело отменено като незаконосъобразно. Съдът не бил легитимиран да представлява държавата по искове за обезщетение за вреди от задържане под стража като мярка за неотклонение, когато то било отменено поради липса на законно основание. Въз основа на това следвало да се приеме, че предявеният иск срещу Софийски градски съд за вреди от наложена мярка за неотклонение бил недопустим. Въз на горното е прието, че частните жалби на С. срещу определение № 884/24.11.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023 година в обжалваната му част за прекратяване на производството за обезщетение за неимуществени вреди от незаконно лишаване от свобода до 07.04.2020 година против Прокуратурата на Република България и Софийски градски съд, и частна жалба с вх. № 476/16.01.2024 година срещу определение № 941/18.12.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023 година били неоснователни, поради което следва да се оставят без уважение. С изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК М. С. С. е поискал въззивното определение на Софийския апелативен съд да бъде допуснато до касационно обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 от ГПК, а също така и по реда на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, а именно поради очевидна неправилност. Във връзка с твърдението за наличието на обстоятелства за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. формулира въпросите за задължението на въззивната инстанция да обсъди всички възражения и обстоятелства по делото и да изложи собствени, ясни, убедителни и безпротиворечиви мотиви, базирани на собствени съждения, отразяващи решаващата дейност на въззивната инстанция, както и за това длъжен ли е съдът да изложи собствени доводи във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебния акт и да обсъди доводите и възраженията на страните по начин, по който същите да получат отговор в мотивите на решението. Твърди се, че по отношение на тези въпроси въззивното определение противоречи на установената съдебна практика, намерила израз в т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година а ОСГК на ВКС, решение № 186/07.07.2016 година, постановено по гр. д. № 1332/2015 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така и решение № 415/25.01.2012 година, постановено по гр. д. № 1332/2010 година по описа на ВКС, ГК, І г. о., решение № 191/25.03.2013 година, постановено по гр. д. № 63/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 42/05.03.2014 година, постановено по гр. д. № 5488/2014 година, решение № 283/14.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1609/2014 година, решение № 40/04.02.2015 година, постановено по гр. д. № 4297/2014 година и решение № 20/09.02.2017 година, постановено по гр. д. № 2885/2016 година, четирите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Във връзка с твърдението за наличието на обстоятелства за допускане на касационното обжалване по реда на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. поставя въпросите за това разполага ли решението на ЕСПЧ със сила на присъдено нещо; за това обвързан ли е националния съд от силата на присъдено нещо на решението на ЕСПЧ и в какви граници действа същата, а също така и формира ли се сила на присъдено нещо между решенията на ЕСПЧ и за това ако се установи, че в съдебната фаза на производството пред ЕСПЧ, не е предявено искане за справедливо обезщетение, разполага ли жалбоподателят с възможността да предяви претенцията си по съдебен ред пред националните съдилища. Твърди се, че по тези въпроси не е налице формирана съдебна практика, поради което допускането на касационното обжалване по тях би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. По отношение на поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК на С. въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК е налице установена съдебна практика, намерила израз в посочените от касатора актове на ВКС и други такива, съгласно която по силата на разпоредбата на чл. 236, ал. 2 във връзка с чл. 273 и чл. 278, ал. 4 от ГПК въззивният съд излага мотиви към определението си. По отношение на същите трябва да се има предвид посоченото в т. 19 от Тълкувателно решение № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2000 година на ОСГК на ВКС, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата като без да представлява нейно повторение, я продължава. Същата има за предмет разрешаване на спорния между страните въпрос и затова при въззивното обжалване проверката на първоинстанционното определение е страничен, а не пряк резултат от дейността на въззивния съд, която е решаваща по същество. При това, съгласно ТР № 6/15.01.2019 година, постановено по тълк. д. № 6/2017 година на ОСГТК на ВКС, при обжалването на определенията въззивният съд не е ограничен в установените с чл. 269, изр. 2 от ГПК граници, а дължи произнасяне по спорния предмет като разгледа всички твърдения и доводи на страните и извърши самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства, след което направи изводите си по съществото на спора. Затова той трябва да изготви самостоятелни мотиви, в които да отрази дейността си по решаването на спора, а едва след това да направи извод дали резултатът от решаващата му дейност, съвпада напълно или частично с този на първата инстанция. В този смисъл в мотивите към определението си въззивния съд трябва да посочи исканията и възраженията на страните, преценката на доказателствата, фактическите констатации и правните изводи на съда, каквито са изискванията на чл. 236, ал. 2 от ГПК. Тези мотиви отразяват решаващата дейност на съда и начина, по който той е формирал изразената в решението си воля по съществото на спора. Освен, че са източник на информация за осъществената от съда решаваща дейност, мотивите дават възможност да се извърши проверка за начина на формиране на волята на съда и за правилността на постановеното от него определение и са средство за защита на правата и интересите на страните производството. В раздел І, т. 3 от ППВС № 1/13.07.1953 година изрично е посочено, че всяко решение, съответно определение, трябва да бъде мотивирано, като мотивите трябва да съдържат най-кратко указание за спора, както и това какво е приел съда по отношение на фактите по този спор, като се посочи след обсъждане и преценка на кои доказателства е стигнал до този извод. Изрично е посочено, че при наличие на противоречиви доказателства съдът е задължен да изложи мотиви, за това кои приема и кои отхвърля като посочи причините за това. На последно място мотивите към съдебното определение трябва да съдържат преценката на съда за установените факти и приложението на закона към тях. Дадените с посоченото ППВС указания са доразвити в ППВС № 7/27.12.1965 година и с т. 13 от ППВС № 1/10.11.1985 година, постановките на които се прилагат съответно, при отчитане на промените в действащия към момента ГПК. Във връзка с тези указания е установена трайна съдебна практика, според която прилежащите към съдебното определение мотиви не трябва да имат декларативен характер, а трябва да са обосновани, т. е. да сочат начина, по който съдът е достигнал до крайните си изводи. За да достигне до изводите си съдът трябва да извърши няколко процесуални действия при спазване на определена последователност на същите. На първо място при постановяването на определението си съдът трябва да обсъди исканията, твърденията, възраженията и оспорванията на страните, каквото задължение има съгласно разпоредбата на чл. 12 от ГПК, като след преценка на същите и на относимите към тях доказателства да приеме определени обстоятелства за доказани или не. При извършването на тази преценка той трябва да спазва правилата на формалната логика и да обсъжда всички обстоятелства, имащи значение за спора, включително и тези настъпили след предявяването на иска (чл. 235, ал. 3 от ГПК), заедно с допустимите и относими за тях доказателства, без да игнорира някои от тях. След като приеме, които от фактите по делото са доказани, в изпълнение на задължението си по чл. 235, ал. 2 от ГПК, съдът определя приложимите за тях правни разпоредби и прилага предвидените в тях последици. Въз основа на тази своя преценка съдът постановява определението си, поради което тя трябва да бъде отразена в мотивите към него. Затова в мотивите към съдебното определение съдът е длъжен да посочи и обсъди всички доводи и възражения на страните както и представените от тях доказателства (а ако изключва някое доказателства от преценката да посочи защо), да отрази на кои от противоречивите доказателства дава вяра и на кои не с посочването на причините за това, да определи предмета на спора и относимите към него факти, както и да изложи точни и ясни мотиви защо счита определени доводи и възражения за доказани или за недоказани и въз основа на какви доказателства като това задължение е както за първоинстанционния, така и за въззивния съд. При това предвидената в разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност въззивният съд да препрати към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението му да извърши самостоятелна преценка на обстоятелствата по спора и да обсъди относимите към тях искания, твърдения, възражения и оспорвания на страните и относимите към тях доказателства, като изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционното определение, така и да обсъди всички събрани и относими към тези доводи доказателства. Констатациите в мотивите на определението на въззивния съд, че е обсъдил доводите на страните и е преценил доказателствата, като с оглед на това приема за приложимо правилото на чл. 272 от ГПК и препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи мотиви за това защо е приел, че такова препращане е възможно не представляват собствени мотиви на въззивния съд по чл. 272 от ГПК. Затова мотивите на този съд не трябва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалваното с въззивната жалба първоинстанционно определение, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. Обжалваното определение на Софийския апелативен съд е постановено в противоречие с дадените отговори на правните въпроси по отношение и на двете частни жалби, поради което следва да бъде допуснато до касационно обжалване в цялост. При това касационният съд не трябва да допуска въззивното определение до касационно обжалване по така поставените въпроси по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК доколкото същите са част от спора за допустимостта на предявения иск поради разрешаването на спора със сила на присъдено нещо. Съдът не дължи произнасяне и за това дали са налице предпоставките за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, тъй като такова вече е допуснато на друго основание. Потвърденото с обжалваното въззивно определение първоинстанционно определение № 884/24.11.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023 година се основава на това, че в решение от 08.06.2021 година на ЕСПЧ (четвърто отделение), постановено по делото С. срещу България по жалба № 16 282/2020 година, с което е констатирано нарушение на чл. 5, § 3 от КЗПЧОС, е посочено, че съдът отхвърля претенцията за справедливо обезщетение. Във основа на това както първоинстанционния, така и въззивния съд правят извода, че въпросът за дължимостта на претендираното от С. обезщетение за неимуществени вреди до 07.04.2020 година е разрешен със сила на присъдено нещо. Този извод обаче не отчита особеностите на производството пред ЕСПЧ. Основната цел на това производство е да установи дали е налице или не нарушение на някое от защитаваните от КЗПЧОС права. Дори и да установи такова задължение ЕСПЧ не е длъжен да присъди обезщетение за възстановяване на претърпените от нарушението имуществени и неимуществени вреди. Присъждането на такива вреди е регламентирано в чл. 41 от КЗПЧОС, съгласно който ако ЕСПЧ установи, че е имало нарушение на конвенцията и протоколите към нея и ако вътрешното право на високодоговарящата страна допуска само частично обезщетение за последиците от това нарушение, съдът присъжда, ако това е необходимо, справедливо удовлетворение на потърпевшата страна. От това е видно, че ЕСПЧ не е длъжен да присъди обезщетение, във всички случаи когато е констатирано нарушение на правата по КЗПЧОС, а това е уредено само като възможност, при наличието на съответните предпоставки-това да е необходимо за поправянето на последиците от нарушението и вътрешното право да предвижда възможност само за частично, а не за пълно обезщетение на вредите. При това ЕСПЧ може да приеме, че за обезщетяването на пострадалото лице е достатъчен само факта за установяване на нарушението, да отхвърли изцяло или частично искането за присъждане на справедливо обезщетение или да присъди пълния претендиран размер. Такова произнасяне обаче предполага съдът да изследва въпросите свързани с настъпилите от нарушението вреди и техния размер. Доколкото присъждането на тези вреди не е задължение на ЕСПЧ то за това съдът изисква освен установяването на факта на нарушението и надлежно искане за справедливо обезщетение, направено по реда на чл. 60 от Правилника на ЕСПЧ. Това изрично е посочено в решение от 08.06.2021 година на ЕСПЧ (четвърто отделение), постановено по делото С. срещу България по жалба № 16 282/2020 година и цитираното в него решение от 30.03.2017 година на Голямата камара на ЕСПЧ, постановено по делото Nagmetov c. Russie по жалба № 35 589/2008 година. В последното от тези решения ЕСПЧ е определил при какви обстоятелства може да присъжда справедливо обезщетение по чл. 41 от КЗПЧОС без наличието на надлежно искане за това. Същевременно е посочено, че липсата на тези обстоятелства не лишава пострадалия да получи справедливо обезщетение, но за това трябва да има надлежно искане от негова страна. Затова посочването в § 130 от решение от 08.06.2021 година на ЕСПЧ (четвърто отделение), постановено по делото С. срещу България по жалба № 16 282/2020 година, че с оглед на специфичните обстоятелства по случая ЕСПЧ не открива никакви императивни съображения, които да налагат присъждането на справедливо обезщетение не е основание да се приеме, че съдът е приел, че не се дължи справедливо обезщетение за неимуществени вреди. В този параграф ЕСПЧ се е позовал на критериите си по решение от 30.03.2017 година на Голямата камара на ЕСПЧ, постановено по делото Nagmetov c. Russie по жалба № 35 589/2008 година за присъждане на обезщетението когато не е направено надлежно искане за същото, като е приел, че същите не са налице. Не е отречено правото на С. да получи справедливо обезщетение за претърпените от него, вследствие на нарушението, неимуществени вреди, при наличието на надлежно искане за това. В случая неимуществените вреди не са присъдени именно защото липсва такова искане. ЕСПЧ не се произнася по въпросите дали С. е търпял вреди поради констатираното с решение нарушение на правата му по КЗПЧОС и какво е справедливото обезщетение за тези вреди. Затова тези въпроси не се обхващат от решение от 08.06.2021 година на ЕСПЧ (четвърто отделение), постановено по делото С. срещу България по жалба № 16 282/2020 година като обезщетение за неимуществени вреди не е присъдено само поради ненадлежно сезиране на съда. Липсата на такова надлежно сезиране обаче не може да доведе до ограничаване на възможността на пострадалото лице да получи такова в последващо производството по националното му право. Предвид на това решение от 08.06.2021 година на ЕСПЧ (четвърто отделение), постановено по делото С. срещу България по жалба № 16 282/2020 година не може да доведе до недопустимост на предявения от М. С. С. иск за обезщетение за неимуществени вреди за времето до 07.04.2020 година, както неправилно са приели съдилищата по същество. За да потвърди първоинстанционното определение № 941/18.12.2023 година на Софийския окръжен съд, ІІІ-ти първоинстанционен граждански състав, постановено по гр. д. № 759/2023 година съставът на Софийския апелативен съд се е позовал на даденото с ТР № 5/15.06.2015 година, постановено по т. д. № 5/2013 година на ОСГК тълкуване на чл. 2 от ЗОДОВ. При това обаче не е съобразено, че правната квалификация на предявените искове е задължение на съда, а не на ищеца. В случая даваните от съдилищата указания за отстраняване на нередовности на исковата молба се основават именно на посочената от С. квалификация на предявените искове, а именно чл. 2, ал. 1, т. 1 и т. 2 от ЗОДОВ. Именно по отношение на първия иск би било приложимо даденото с ТР № 5/15.06.2015 година, постановено по т. д. № 5/2013 година на ОСГК тълкуване. В случая обаче в исковата молба липсват твърдения, че взетата по отношение на С. мярка за неотклонение „задържане под стража“ е била отменена като взета без основание. Наведени са твърделия, че в един момент от наказателното производство тази мярка за неотклонение е била заменена с друга такава. Такава замяна обаче не е равнозначна на отмяна поради липса на основание за вземането на мярката. Предвид на това така изложените от С. фактически твърдения сочат на правно основание на предявения иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ. Тази разпоредба е приета със ЗИДЗОДОВ, обнародван в ДВ бр. 98/11.12.2012 година, поради което и не се обхваща от ТР № 5/15.06.2015 година, постановено по т. д. № 5/2013 година на ОСГК, което е съобразено с редакцията на чл. 2 от ЗОДОВ от преди ЗИДЗОДОВ-ДВ, бр. 38/18.05.2012 година. С оглед на това и като се вземе предвид, че нарушения по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ могат да бъдат извършвани и от съдилища, както първоинстанционният, така и въззивният съд не могат да прекратят производството по делото позовавайки се само на цитираното ТР без да изложат допълнителни мотиви в подкрепа на този си извод, което в случая не е направено. Още повече, че е налице и съдебна практика съгласно която съдилищата може да бъдат надлежни ответници по иск по чл. 2, ал. 1, т. 2 от ЗОДОВ-решение № 36/12.08.2022 година, постановено по гр. д. № 730/2021 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. Поради това прекратяването на производството в тази му част поради ненадлежен ответник е неправилно и трябва да бъде отменено. Това се отнася и до посоченото относно иск по чл. 2, ал. 1, т. 1 от ЗОДОВ, доколкото прекратяването на такова производство, квалифицирано на основание само посочена от ищеца правна квалификация, а не на посочените от него факти е неправилно. С оглед на всичко гореизложено обжалваното въззивно определение, както и потвърдените с него първоинстанционни определения трябва да бъдат отменени, а делото да се върне на първоинстанционния Софийски окръжен съд за продължаване на съдопроизводствените действия. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение