Определение № 3479 от 02.07.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2429/2025 г.

Производството е по чл. 274, ал. 3, т. 1 от ГПК. Образувано е по частна жалба на Р. С. А., подадена чрез процесуален представител адв. М. Д. против определение № 1754 от 08.04.2025г. постановено по ч.гр.д. № 687/2025г. по описа на Окръжен съд – Варна, с което е потвърдено определение № 1606 от 04.02.2025г. постановено по гр.д. № 8704/2024г. по описа на Районен съд – Варна. С последния съдебен акт Районен съд – Варна на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК върнал исковата молба на Р. С. А. и прекратил образуваното въз основа на нея исково производство по гр.д. № 8704/2024г. по описа му. Частният жалбоподател поддържа доводи за неправилност на обжалваното определение поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост, поради което отправя искане обжалваното определение да се допусне до касационно обжалване, да се отмени и делото да се върне за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. В изложение към частната жалба твърди, че въззивният съд се е произнесъл по релевантни правни въпроси от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, както следва: 1/ Счита ли се за редовно връчено Арбитражно решение по дело, по което няма доказателства за връчването на страната – потребител? 2/ Счита ли се за съществено процесуално нарушение отказът на съдията да спре делото при висящи преюдициални дела? 3/ Счита ли се за съществено процесуално нарушение отказ на доказателствено искане за представяне от ЧСИ на изпълнително дело? 4/ Чия е доказателствената тежест за доказване кога е настъпила перемпцията по изпълнителното дело? 5/ Има ли въззивният съд правомощия по Глава 21 от ГПК да отменя прекратителни определения на първоинстанционния съд и да реши спора по същество? Частният жалбоподател се позовава и на очевидна неправилност на определението. Ответник по делото не е бил конституиран, поради което процедурата по чл. 276, ал. 1 от ГПК не е изпълнена. Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение, след като прецени релевираните доводи и данните по делото, приема следното: Частната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 275, ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирана страна – ищец по делото, с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговаря на съдържателните изисквания на чл. 275, ал. 2 вр. чл. 260 и чл. 261 от ГПК. На 10.07.2024г. Р. С. А. е предявила против „Кредит инкасо инвестмънт.БГ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК] установителен иск за оспорване на вземането с правно основание чл. 439, ал. 1 от ГПК за приемане за установено в отношенията между страните, че ищцата, в качеството й на длъжник по изп.д. № 1840/2019г. по описа на ЧСИ № 984, с район на действие този на ВОС не дължи на ответника – взискател по изпълнението сумата от 11 652.77 лева, предмет на производството по принудително изпълнение поради погасяване на правото на принудително изпълнение по давност в периода от издаване на изпълнителния лист през 2010г. до образуване на изпълнителното дело през 2019г. В исковата молба ищцата навела допълнителни твърдения, че е узнала за образуваното изпълнително производство на 04.07.2024г. от получено писмо от НОИ във връзка с наложен запор. Посочила, че срещу нея, без да е уведомена се е водило арбитражно дело № 495/2009г. на арбитър Б. Г. и издадено арбитражно решение № 496/14.05.2009г., което не й е било съобщено. С това решение ищцата била осъдена да заплати на „Профи Кредит България“ ЕООД парични суми на основание нищожен договор за потребителски кредит и въз основа на него е издаден изпълнителният лист, послужил като основание за образуване на изпълнителното дело. Заявила също, че е предявила иск за прогласяване нищожността на описаното арбитражно решение пред ВКС, както и частна жалба за отмяна на разпореждане на СГС за издаване на изпълнителен лист пред САС. Отправила искане производството по исковата й молба да бъде спряно до приключване на инициираните от нея две производства, доколкото техния изход ще обуслови интереса й от установителния иск. В случай че нищожността на арбитражното решение не бъде установена със съдебно решение, както и не бъде обезсилен издаденият въз основа на това решение изпълнителен лист, заявила, че предявява иск за приемане за установено, че не дължи претендираните от ответника суми по принудително изпълнение поради това, че вземането на ответника е погасено по давност за времето от 2010-2019г. ВРС оставил исковата молба без движение с разпореждане от 12.07.2024г. С уточняваща молба от 07.08.2024г. ищцата отстранила указаните нередовности на исковата молба като посочила ответника; цена на иска; фактически твърдения за обстоятелствата, на които основава иска, както и в какво се състои искането й. С различни разпореждания, Районен съд – Варна оставил исковата молба без движение още три пъти, постъпили уточнения с идентични твърдения. С определение от 04.02.2025г. ВРС върнал исковата молба на Р. А. на основание чл. 129, ал. 3 от ГПК с извод, че указаните нередовности на исковата не са отстранени. За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел, че въпреки многобройните уточнителни молби, включително и тази от 03.01.2025г., не са отстранени в цялост констатираните от съда нередовности на исковата молба: липсва формулиране на надлежен петитум на предявената претенция; не е ясно какъв е правния интерес от предявяване на иск за установяване нищожност на договора, предвид наличието на влязло в сила решение и предвид излагане за твърдения за недължимост на вземане по издадено изпълнително основание поради изтичане на давността за принудително събиране на вземането; не е ясно защо се формулира петитум за недължимост на сумите – предмет на изпълнителното основание - поради настъпила перемпция предвид липсата на изложени фактически твърдения в тази насока; не е ясно какъв е размера на сумите - предмет на изпълнителното основание; петитума на частната жалба - предмет на въззивното производство – не почива на нито една норма на ГПК. Изтъкнал, че въззивният съд няма правомощия по реда на Глава двадесет и първа от ГПК да отменя прекратителните определения на първоинстанционния съд /ако ги намери за незаконосъобразни/ и да реши спора по същество. Заключил, че ищцата не е изпълнила дадените указания за отстраняване нередовностите на исковата молба, поради което достигнал до извод, че определението за прекратяване на производството по делото е законосъобразно, в който смисъл е постановил и акта си. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотеза на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК и на т. 3 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Обжалваното въззивно определение не страда от явни пороци обосноваващи очевидната му неправилност – не е налице прилагане на закона в неговия обратен смисъл, нито е налице прилагане на отменена, неотносима или позоваване на несъществуваща правна норма. Не са нарушени основни принципи на гражданския процес. Не е налице и очевидна необоснованост на акта, изразяваща се в явно несъответствие на извод относно правното значение на факт в разрез с правилата на формалната логика, опита и науката. Доводите на частния жалбоподател, с които се обосновава очевидна неправилност се основават на теза, относима към оплакване за допуснато съществено нарушение на съдопроизводствените правила като основание за неправилност на обжалваното определение. Следователно самостоятелно основание за достъп до касационно обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК, не се доказва по делото. Извън случаите на чл. 280, ал. 2 от ГПК допускането до касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3 вр. чл. 280, ал. 1 от ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за делото и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 от ГПК. Първите четири въпроса поставени в изложението не са намерили отговор в обжалваното определение на ВОС, не са разрешени от въззивния съд, нито са обусловили правната воля на съда и изхода на производството по частната жалба. Тези въпроси не покриват изискванията на уреденото в чл. 280, ал. 1 от ГПК общо основание за достъп до касация и по тях приложното поле на касационното обжалване е изключено. Обуславящ решаващата правна воля на съда и изхода на делото е процесуалноправният въпрос има ли въззивният съд правомощия по Глава 21 от ГПК да отменя прекратителни определения на първоинстанционния съд и да реши спора по същество? Въпросът е включен в предмета на произнасяне в обжалваното определение и разрешението му е обусловило решаващите правни изводи на въззивния съд. Т.е. налице е общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 от ГПК за достъп до касационен контрол. Въпросът за обхвата на дейността на въззивния съд, в производството по обжалване на определения и разпореждания на първоинстанционния съд е разрешен в практиката на ВКС по задължителен за всички съдилища начин с ТР № 6 от 15.01.2019г. по тълк.д. № 6/2017г. на ОСГТК на ВКС. В него е дадено тълкуването, че производството по обжалване на постановените в гражданския процес определения и разпореждания е уредено като самостоятелно, отделно от производствата по въззивно и касационно обжалване на съдебните решения. Този подход е обусловен от различията в подлежащите на проверка съдебни актове. С решението съдът се произнася по спорното материално право, а съгласно чл. 252 от ГПК определения и разпореждания се постановяват, когато съдът се произнася по въпроси, с които не се решава спорът по същество, а се извършва преценка за приложението на процесуални норми, които по правило са императивни. Разяснено е, че съдържанието на процесуалното правоотношение е регламентирано от императивни правни норми, за приложението на които съдът следи служебно в изпълнение на задължението си по чл. 5 от ГПК и чл. 7, ал. 1 от ГПК. Страните не могат да влияят на съдържанието на процесуалните права и задължения. Поради това те нямат и възможност чрез съдържанието на подадените от тях жалби да ограничават осъществяваната от функционално компетентната инстанция проверка при разрешаване на процесуален спор. Отсъствието на указание в какво се състои порочността на обжалваното определение не е основание частната жалба да бъде оставена без движение и да бъде върната. Същата е редовна и по нея съдът дължи произнасяне при условията на чл. 278, ал. 2 от ГПК, като сам решава въпроса по жалбата и може да събира доказателства, ако прецени това за необходимо. Възможността делото да бъде попълвано с нови факти и доказателства пред въззивната инстанция без ограничения е основен белег на пълното /същинско/ въззивно обжалване, позволяващо да бъдат коригирани не само грешките, допуснати от първоинстанционния съд, но и тези, допуснати от страните. По този начин в уредбата на обжалването на определения и разпореждания законодателят е дал превес на принципа за установяване на обективната истина /чл. 10 от ГПК/ пред изискването за процесуална дисциплина и свързаното с него концентрационно начало. Ето защо подадената бланкетна частна жалба не само е редовна, но чрез нея страната може ефективно да защити правото си, а ако в частната жалба са изложени конкретни оплаквания срещу обжалваното определение, те имат значение единствено да ориентират съда за становището на страната. И в двата случая съдът служебно проверява всички правно релевантни факти, сам преценява доказателствата, събрани от първата инстанция, тези представени с частната жалба и отговора, както и събраните от него, въз основа на което разрешава въпросите, включени в предмета на производството. По този начин съдът изпълнява своето задължение да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните, обективирана посредством оплакванията за незаконосъобразност. Същото разрешение следва да се приложи и по отношение на отправените от страните искания – тяхното значение единствено следва да ориентира съда за искането на страната, като липсата на прецизен и юридически издържан петитум не освобождава въззивния съд от задължението му да осигури прилагането на процесуалния закон в рамките на правомощията му, ограничени от предмета на производството. Съдът е този, който квалифицира твърденията и исканията на страните. В тази дейност съдът не е обвързан от тяхната буквална формулировка, а квалифицира отправени искания с оглед съвкупна преценка на поддържаните оплаквания и преследвана цел. Страната не е длъжна да познава правомощията на съда, включени в предмета на конкретното производство и да формулира съответна на тях прецизна формулировка на оплакванията и исканията си. Ако изискването на закона беше частната жалба да съдържа искане, което да е съответно на правомощията на въззивния съд в рамките на предмета на конкретното производството, формулировката на чл. 260, т. 4 от ГПК, към която препраща 275, ал. 2 от ГПК би била различна, както и липсата на съответно на правомощията на съда искане би било уредено като основание за връщане на частната жалба. Такава уредба в ГПК не съществува, поради което следва да се приеме, че искането на частния жалбоподател не обвързва въззивния съд, който е длъжен да осигури прилагането на процесуалния закон, която дейност не е обусловена от волята на страните. Волята на страните не влияе на съдържанието на процесуалните права и задължения, нито на задълженията на въззивния съд, които са уредени в закона и произтичат от предмета на конкретното производство. Ако се приеме, че правомощията на съда са обусловени от волята на страната, то правомощията на всеки въззивен съд в производство по реда на Глава 21 от ГПК биха били различни в зависимост от точната формулировка на искането на частния жалбоподател в жалбата му, което лишава от смисъл установената императивна и приложима за всички производства по обжалване на определения уредба на ГПК. В конкретния случай формулираното в частната жалба на Р. А. срещу преграждащото определение на ВРС искане е било отмяна и решаване на спора по същество. В отговор на това искане в обжалваното определение ВОС изложил мотиви, че този петитум не почива на нито една норма в ГПК, като отбелязал, че въззивният съд няма правомощия по реда на Глава 21 от ГПК да отменя прекратителни определения на първоинстанционния съд и да решава спора по същество. Тези правни изводи на окръжния съд са в пряко противоречие със залегналите в мотивите на цитираното Тълкувателно разрешение разяснения и тълкуване на закона и изложените от настоящия състав съображения. Така установеното противоречие със задължителната практика на ВКС покрива специалната предпоставка за допускане до касационно обжалване на въззивното определение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. На това основание касационното обжалване следва да бъде допуснато, а на релевантния правен въпрос има ли въззивният съд правомощия по глава 21 от ГПК да отменя прекратителни определения на първоинстанционния съд и да реши спора по същество, следва да се даде следния кратък отговор: Правомощията на въззивния съд в производство по обжалване на определения по Глава 21 от ГПК следват от функционалната компетентност на въззивната инстанция за проверка при разрешаване на процесуален спор, която не е ограничена от съдържанието на подадените от страните жалби, нито от волята на страните зависи съдържанието на процесуалните им права и задължения и правомощията на въззивния съд в предмета на това производство. Разгледана по същество частната жалба е основателна. В нарушение на процесуалния закон – чл. 127, ал. 1 и чл. 129, ал. 3 от ГПК са правните изводи на въззивният съд, че ищцата не е отстранила указаните нередовности на исковата молба – липса на надлежен петитум; необоснован правен интерес от предявяване на иск за установяване нищожност на договора, предвид излагане за твърдения за недължимост на вземане по издадено изпълнително основание поради изтичане на давността за принудително събиране на вземането; неясен петитум за недължимост на сумите по изпълнението поради настъпила перемпция; непосочен размера на сумите по изпълнителния лист. Указаните на ищцата нередовности на исковата молба още с първото разпореждане на ВРС са били отстранени с депозираната по делото уточняваща молба, повторени от ищцата в поредица уточнения в изпълнение на многократно дадени указания по реда на чл. 129, ал. 2 от ГПК, които са били некоректни. В подадена молба от 07.08.2024г. ищцата уточнила, че предявява установителен иск срещу ответника „Кредит инкасо инвестмънт.БГ“ ЕАД, ЕИК[ЕИК]; посочила цена на иска – 11652.77 лева; навела фактически твърдения, че в качеството си на длъжник по изп.д. № 1840/2019г. по описа на ЧСИ № 984, с район на действие този на ВОС счита, че не дължи на ответника – взискател по изпълнението сумата от 11 652.77 лева, описана в ПДИ, поради погасяване на вземането по давност в периода от издаване на изпълнителния лист през 2010г. до образуване на изпълнителното дело през 2019г. Отправила искане да се установи недължимост на сумата по отношение на ответника. Така наведените твърдения и отправено искане са поправили нередовностите на исковата молба и съдът е следвало да предприеме извършване на следващите се процесуални действия по разглеждане и решаване на спора. Дадените от първата инстанция четирикратно указания за посочване на ЕГН на ответника; за обосноваване на искането за спиране на делото; за посочване на конкретните суми по изпълнителния лист по пера и как точно е формирана цената на иска; да посочи кога е извършено последното изпълнително действие, от което счита че е започнала да тече давността и да наведе твърдения кога тя е изтекла; да обоснове правен интерес от заявената недължимост на сумите предвид нищожност на договора за кредит и неравноправност на клаузите му; да уточни дали претендира установяване на недължимост поради погасяване на правото за принудително събиране по давност или поради настъпила перемпция; в случай, че предявява няколко иска да посочи поредността на предявяването им са били ненужни, поради което неизпълнението им не може да обоснове последицата по чл. 129, ал. 3 от ГПК – връщане на исковата молба. Твърденията за нищожност на договора за кредит и за невалидност на издадения изпълнителен лист са наведени от ищцата във връзка с допълнителните й твърдения, че е узнала за образуваното изпълнително производство на 04.07.2024г.; във връзка с това е инициирала производства пред ВКС за прогласяване нищожността на арбитражно решение № 495 от 14.05.2009г. по арб.д. № 495/2009г. на арбитър Б. Г., както е подала частна жалба срещу Разпореждане № 550/18.01.2010г. по гр.д. № 20/2010г. на СГС за издаване на изпълнителен лист въз основа на това арбитражно решение. Тези производства – съответно по т.д. № 2156/2024г. по описа на ВКС, II ТО и в.ч.т.д. № 40/2025г. на САС са приключили понастоящем, като производството по иска с правно основание чл. 47, ал. 2 от ЗМТА е прекратено като недопустимо, а частната жалба срещу разпореждането на СГС за издаване на изпълнителен лист – оставена без уважение. Ето защо тези твърдения не обосновават обстоятелствената част на исковата молба и нямат отношение към нейната редовност. В заключение въззивното определение е неправилно поради допуснато съществено нарушение на процесуалните правила, уреждащи правомощията на въззивната инстанция в производството по обжалване на определения по Глава 21 от ГПК и дължимата от съда проверка на исковата молба. Като неправилно обжалваното определение следва да се отмени и делото да се върне на Районен съд – Варна за продължаване на съдопроизводствените действия по разглеждането му. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Гражданска колегия, състав на Трето отделение