Определение № 597 от 09.02.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1732/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба вх.№5708/13.02.2025г. на М. П., чрез адв. Ю., срещу решение №1575/23.12.2024г. по в.гр.д. №887/2024г. на Пловдивския окръжен съд, потвърждаващо първоинстанционното решение, в частта, с която касаторката е осъдена на основание чл.109 ЗС да осигури свободен достъп на В. М. през съществуващата входна врата в поземлен имот с идентификатор *, на адрес [населено място], [улица], през която се преминава, за да се стигне до сграда с идентификатор *, в която ищецът притежава самостоятелен обект с идентификатор *, всички по КККР на [населено място]; да премахне втората врата, преграждаща достъпа до вътрешността на поземлен имот с идентификатор *, в който се намира сградата с идентификатор № *и която врата препятства достъпа до прилежащия терен към сградата, и да премахне оставените около сградата и вътре в етажната собственост притежавани от нея движими вещи, препятстващи възможността да се обслужва сградата с идентификатор № *и общите й части. Според жалбоподателката въззивното решение в обжалваната му част е неправилно поради нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила, и поради необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е обсъдил в пълнота показанията на св. Г., установяващи, че на процесуалния представител на ищеца са предоставени ключове и дистанционно за входната врата в поземления имот, за да може ищецът да се снабди с дубликат. Изложени са съображения, че въззивният съд погрешно е приложил Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, както и, че липсва индивидуализация на движимите вещи, които ответницата е осъдена да премахне. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поддържа наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване по следните формулирани въпроси:

1. "Допустимо ли е да се приемат доказани по делото факти, без да се обсъдят в тяхната съвкупност всички събрани гласни и писмени доказателства, касаещи тези факти?";

2. "С оглед разпоредбата на чл. 64 ЗС допустимо ли е да се приеме, че с оглед поддържане на фасадата на сградата правото на собственост на собственик на дворно място трябва да бъде ограничено, като се допусне непрекъснато и постоянно ползване на двора от собствениците на обекти в сградата, ако на същите е осигурен достъп до входа на жилищната сграда?";

3. "Следва ли да се приеме, че нормите за прилежаща площ, установени с Наредба №7/22.12.2003г. обозначават квадратурата, която собственици на обекти в постройката могат да ползват непрекъснато и постоянно, при равни права със собственика на земята или понятието "прилежаща площ" означава площ, на която не могат да се извършват действия, които затрудняват достъпа до сградата, ремонта и обслужването на същата?";

4. "Допустимо ли е въззивният съд при произнасянето си по иска по чл. 109 ЗС да мотивира решението си за премахване на врата, поставена от собственика на поземления имот в дворното място, с необходимостта от осигуряване на прилежаща площ съгласно Наредба №7/22.12.2003 г., без да е предявен иск по чл. 64 ЗС?".

По тези четири въпроса се поддържа, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВС и ВКС, обективирана в ППВС №1/13.07.1953г., решение №538/09.07.2010г. по гр.д. №519/2009г. на ВКС и решение №60132/20.01.2022г. по гр.д. №1125/2021г. на ВКС, а по третия-и, че е от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото.

В изложението се поддържа и основанието на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК - очевидна неправилност на решението.

В срока по чл.287, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна В. И. М..

Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

Във връзка с предпоставките за допускане на касационно обжалване, съдът съобрази следното:

По предявения иск с правно основание чл.109 ЗС, въззивният съд е приел за установено, че ищецът В. М. е собственик на самостоятелен обект в сграда с идентификатор *, представляващ апартамент №*, находящ се в сграда на адрес: [населено място], [улица], ет.*, а ответницата - собственик на поземлен имот с идентификатор *по КККР, в който е построена сградата, както и на самостоятелен обект в същата, с идентификатор *, представляващ апартамент №*. От кредитираната съдебно-техническа експертиза е установено, че в процесния поземлен имот е разположена сграда с идентификатор ***, и две гаражни клетки, които не са предмет на настоящото производство, а от приложената скица е видно, че по линията "А и Б" е поставена първата врата /вход от улицата към поземления имот/, а по линията "Г и В" се намира втората врата, поставена след входа към жилищата сграда и водеща към вътрешността на поземления имот. От заключението се установява още, че първата врата се управлява дистанционно и осигурява достъпа до жилищната сграда и входа, а втората врата възпрепятства достъпа до прилежащата площ, която е необходима за обслужване на сградата.

Въззивният съд е посочил, че свидетелят М. С. често минава покрай имота, и е забелязал, че малко след входната врата, навътре в имота е изградена и втора врата, както и, че около сградата и вътре в нея има оставени множество непотребни вещи и боклуци. От показанията на свидетелката Е. К. е установил, че достъпът до поземления имот откъм улицата е ограничен посредством плъзгаща се врата с електронно управление, както и, че в имота има поставена и втора ограда, успоредна на входната врата към имота, като единият край на оградата опира на жилищната сградата, а другият -на съседния имот. Според свидетелката, в оградата е поставена метална врата, която дава достъп до вътрешността на двора. Според свидетеля К. Г., собственик на долния партерен етаж от същата жилищна сграда, когато се е налагало да ползва входа на сградата откъм поземления имот е имал проблеми, тъй като вратата се отваряла много трудно и само посредством дистанционно. Свидетелят дълго време не притежавал такова дистанционно и се налагало да търси съдействието на ответницата, за да му бъде осигурен достъп до сградата. Свидетелят никога не е търсил достъп през втората поставена в имота врата и не знае дали се преминава свободно през нея. Около и вътре в сградата са оставени множество ненужни вещи, които според свидетеля са на ответницата, и те затрудняват достъпа до сградата.

При така изяснената фактическа обстановка, въззивният съд е изложил, че тъй като ищецът е собственик на самостоятелен обект в процесната жилищна сграда, то той има право да стопанисва и управлява всички общи части на сградата, както и да има достъп до тях, като е отбелязал, че такива са: двора, основите, външните стени, вътрешните разделителни стени между отделните части, вътрешните носещи стени, колоните, трегерите, плочите, гредоредите, стълбите, площадките, покривите, стените между таванските и избените помещения на отделните собственици, комините, външните входни врати на сградата и вратите към общи тавански и избени помещения, главните линии и всички видове инсталации и централните им уредби, асансьорите, водосточните тръби, жилището на портиера и всичко друго, което по естеството си или по предназначение служи за общо ползване.

Въззивният съд е посочил, че според чл.64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката съобразно нейното предназначение. Приел е за относимо Приложение №1 към чл.21 от Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, с което се установява минимално отстояние от 3 линейни метра от ограждащите стени, което следва да се счита за прилежащ терен, необходим за обслужването на сградата. Предвид това и след като нормативното изискване за отстоянието е поне 3 линейни метра, въззивният съд е достигнал до извода, че в случая не може да съществува преградна конструкция с врата, която да е закрепена между фасадата на сградата и съседния поземлен имот, поради което и така поставената втора врата следва да бъде премахната.

Въззивният съд е намерил за основателно и искането за осигуряване на свободен достъп до жилищната сграда. Посочил е, че ищецът като собственик на самостоятелен обект в жилищната сграда не може да бъде ограничаван да достига свободно до него, а създаденият от ответницата режим на преминаване при входната врата е обстоятелство, което пречи на ищеца да упражнява в пълен обем собственическите си права, поради което ответницата следва да предостави свободен достъп на ищеца до неговия имот.

Въззивният съд е счел за основателно и искането за премахване на оставените около сградата и вътре в нея движими вещи, тъй като същите представляват препятствие за обслужване на сградата, поради което е осъдил ответницата да ги премахне, доколкото от показанията на свидетелите е приел за установено, че са нейна собственост.

Поради съвпадане на правните изводи, първоинстанционното решение е потвърдено.

При така изложените мотиви на въззивната инстанция, за да прецени наличието на основания за допускане на касационно обжалване на решението, настоящият състав съобрази следното:

Допускането до такова е предпоставено от разрешаването на правен въпрос /материалноправен или процесуалноправен/, който е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора и по отношение на който, са осъществени допълнителни предпоставки от кръга на визираните в ал.1 на чл.280 ГПК, както и при вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност на въззивното решение /чл.280, ал.2 ГПК/. Съгласно дадените в т.1 на ТР №1/19.02.2010г. по тълк. д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, задължение на касатора е да формулира обуславящия изхода на спора правен въпрос, който определя рамките, в които ВКС следва да селектира касационната жалба с оглед допускането й до касационно разглеждане. Този въпрос следва да се изведе от предмета на спора и трябва да е от значение за решаващата воля на съда, но не и за правилността на съдебното решение, за възприемането на фактическата обстановка или за обсъждане на събраните доказателства. В производството по чл.288 ГПК касационният съд се произнася дали сочения от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали тези изводи са законосъобразни. В съответствие с диспозитивното начало в гражданския процес, ВКС може единствено да конкретизира и уточни поставения от касатора правен въпрос, но не може да го извежда от съдържанието на изложението, респ. от касационната жалба.

По повдигнатия първи въпрос относно задължението на съда да обсъди всички събрани по делото доказателства и да формира правните си изводи въз основа на съвкупната им преценка, не се констатира противоречие между обжалваното решение и посочената в изложението практика на ВКС. Напротив, въззивният съд е постановил своето решение при точното приложение на закона и съобразно трайно установената съдебна практика, като е посочил върху кои доказателства се основава приетата за установена фактическа обстановка. Обсъдени са релевантните за спора обстоятелства, като са взети предвид и валидно заявените твърдения, доводи и възражения на страните. В съответствие с чл.12 ГПК и чл.235, ал.2 ГПК, съдът е обсъдил доказателствата и заявените от страните доводи, релевантни за спорното право. Достатъчно е съдът да изложи съображения именно за релевантните факти, а това как точно ще се обоснове е в зависимост от конкретните факти по делото и доводите на страните. От съществено значение във фазата по селектиране на жалбите е преценката дали са спазени изискванията на чл.12 и чл.235, ал.2 и ал. 3 ГПК /което в случая е налице/, като несъгласието на касаторите с фактическите и правни заключения на съда не е основание за допускане на касационно обжалване.

По поставените втори и трети въпрос въззивният съд не е развил решаващи изводи, довели до уважаване на иска, поради което по тях не се обосновава допускане на касационен контрол. Въззивният съд не е обсъждал дали с оглед поддържане на фасадата на сградата правото на собственост на собственика на дворно място трябва да бъде ограничено като бъде допуснато непрекъснато и постоянно ползване на двора от собствениците на обекти в сградата, поради което поставеният въпрос не може да обоснове допустимостта на касационното обжалване. Независимо от изложеното, следва да се отбележи, че в практиката на ВКС е дадено тълкуване, че съгласно чл. 64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята, само доколкото това е необходимо за използване на постройката според нейното предназначение, освен ако в акта, с който му е отстъпено правото, е постановено друго. Ако в акта, с който е отстъпено правото по чл. 63 ЗС не е постановено друго, правото на собственика на постройката /респ. на обект в постройка, съществуващ при условията на суперфициарна собственост/, се ограничава само до правомощията, установени с чл. 64 ЗС - ползване на такава част от мястото, върху което е построена сградата, която му осигурява нормален достъп до сградата, включително до входа й и за поддържането й в нормално и годно за ползване състояние, а в решение №153/7.10.2010г. по гр. д. №847/2009г., II г. о. - че носителя на правото на строеж може не само да притежава собствеността на постройката, но и да ползва самостоятелно необходимия за поддържането и експлоатацията й терен /прилежаща площ/, като Законът за устройство на територията създава ред, по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради - чл.22, ал. 7 ЗУТ препраща за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба №7 от 2003 за правила и нормативи за устройство на отделните видови територии и устройствени зони, която наредба се прилага при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост на земята и постройките върху нея. Методиката по приложение № 1 към чл. 21 от наредбата изисква собственикът на сграда, респ. обект в сграда да има достъп до външните стени на сградата, следователно в случаите на суперфициарна собственост собственикът на обект в сградата има право на достъп до външните стени на сградата като обща част и до съоръженията по тези външни стени. Следва да се отбележи също, че по настоящото дело не се твърди, нито се установява част от мястото да се ползва от ответницата в качеството ѝ на собственик на целия двор за собствени нужди, различни от обслужването на сградата /например зеленчукова или цветна градина, зона за отдих, места за паркиране/, и като се вземи предвид сравнително малката незастроена площ на същото – 180.30 кв., то не се констатира разрешението на съда да е в противоречие с практиката по приложението на чл.64 ЗС.

В същия смисъл е и цитираното от жалбоподателката решение № 538/09.07.2010г. по гр. д. №519/2009г. на ВКС, с което се приема, че според правилото на чл.64 ЗС собственикът на постройката може да се ползва от земята само доколкото това е необходимо за използването на постройката съобразно нейното предназначение. Целта на разпоредбата е при разделна собственост на земята и постройките върху нея да бъде максимално защитена възможността за ползване на земята от нейния собственик. Използването на земята от суперфициарния собственик не може да е безпределно, а следва да се простира единствено в рамките на необходимото ограничаване на правото на собственика на земята да я използва. Затова законът определя, че ползването на чуждия имот е допустимо в обема на необходимото за ползването на сградата пространство. ЗУТ създава ред по който да се определят прилежащите площи към съществуващите сгради и съдържа препращане за определянето на размера на прилежащите площи към съществуващите сгради към Наредба № 7/22.12.2003 година за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони. Според смисъла, вложен в ЗУТ, прилежащата площ към сградите следва да се приеме за площ, необходима за обслужването на съответната сграда, а изричното посочване на закона, че тези правила касаят и съществуващи сгради, води до извода за приложимост на нормите на Наредба №7 от 2003г. и при определяне на площите, за които правото на ползване на собственика на земята следва да бъде ограничено при разделна собственост между земята и постройките върху нея. Т.е. не се констатира разрешението на въззивния съд да е в противоречие с това решение.

Не е налице основание за допускане на касационно обжалване при условията на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по четвъртия поставен въпрос доколкото не се констатира въззивното решение да е постановено в противоречие с практиката на ВКС. В цитираното от жалбоподателката решение №60132/20.01.2022г. по гр. д. №1125/2021г. на ВКС, I г. о. е прието, че разпоредбата на чл.64 ЗС регламентира правата на суперфициарния собственик върху частта от имота, необходима му за използване на постройката според нейното предназначение. В случаите, при които суперфициарният собственик защитава правото си да ползва част от дворното място срещу неоснователни действия или бездействия на собственика на терена чрез иск по чл.109 ЗС, то при преценка на основателността на този иск съдът следва задължително да установи каква е прилежащата площ, необходима за ползване на сградата. За тази цел съдът следва да назначи съдебно-техническа експертиза, като за размера на прилежащите площи се прилагат разпоредбите на Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони.

В този смисъл е и решение №50066/01.06.2023г. по гр. д. № 3296/2022 г. на ВКС, І г.о., в което е прието, че разпоредбата на чл. 64 ЗС е императивна и по нея съдът се произнася преюдициално, когато е сезиран с иск по чл. 109 ЗС за премахване на пречките, които собственикът на земята създава на собственика на постройката за достъп до нея, и решение №33/26.02.2015г. по гр. д. №6221/2014г. на ВКС, според което в случаите когато суперфициарен собственик защитава правото си да ползва част от дворното място срещу неоснователни действия или бездействия на собственика на терена чрез иск по чл.109 ЗС, при преценка основателността на иска съдът следва задължително да установи каква е прилежащата площ, необходима за достъп и обслужване на сградата.

Обжалваното въззивно решение е постановено в пълно съответствие с цитираните съдебни катове. След обстоен анализ на събраните по делото доказателства, в т.ч. на заключението на приетата в първоинстанционното производство СТЕ, както и съобразявайки нормата на чл.64 ЗС и Приложение №1 към чл. 21 от Наредба №7 от 2003г. за правила и нормативи за устройство на отделните видове територии и устройствени зони, въззивният състав е достигнал до извода, че в случая не може да съществува преградна конструкция с врата, която да е закрепена между фасадата на сградата и съседния поземлен имот, поради което така поставената втора врата следва да бъде премахната. Съобразено е изложеното от вещото лице в о.с.з, проведено на 30.05.2023г., а именно, че прилежащата площ по Наредба 7/2003г. за тази сграда е 5 линейни метра, които в случая не могат да се осигурят, а за осигуряване на миниума от 3 линейни метра следва да се премахне втората врата, която възпрепятства достъпа до прилежащата площ, необходима за обслужване на сградата. Доколкото решаващите правни изводи на въззивния съд не са в отклонение от приложимата практика на ВКС, то не се установява соченото основание за допускане на касационно обжалване по този правен въпрос.

Не се установява и решението да е очевидно неправилно по смисъла на чл.280, ал.2, предл. трето ГПК. Следва да се отбележи, че очевидната неправилност е такъв порок на решението, който може да бъде констатиран без извършване на характерната за същинския касационен контрол проверка за наличие на отменителни основания за неправилност по чл. 281, т. 3 ГПК, каквато се извършва само при допускане до касационно обжалване на въззивното решение. В случая обжалваното решение не страда от пороци с такава тежест. Въззивният съд е изложил мотиви, в които подробно е обсъдил доказателствата по отделно и в тяхната цялост, без да нарушава правилата на логическото мислене, и изводите за установените по делото факти се явяват обосновани. Изложените от касаторката съображения представляват субективни оплаквания, които според личното ѝ разбиране имат значение за изхода на делото и съдът е следвало да вземе предвид при постановяване на акта си, но същите не мотивират наличието на очевидна неправилност. Предвид изложеното не се налага извод за допускане на касационно обжалване на основание на чл.280, ал.2, предл. 3 ГПК.

Не се установява и наличието на друго от основанията по чл.280, ал.2 ГПК за допускане на касационното обжалване. Няма вероятност решението да е нищожно - да е постановено от незаконен състав, извън общата компетентност на гражданския съд, или отразената в акта правораздавателна воля на съда да е неразбираема; същото е в изискуемата писмена форма и е подписано. Не е налице и вероятност същото да е недопустимо, тъй като е постановено от функционално компетентен съд, по редовна, подадена в срок, жалба, от страна с правен интерес, срещу подлежащ на инстанционен контрол акт съдебен акт.

В обобщение - не са налице основания за допускане на касационното обжалване.

Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение