Определение № 1565 от 02.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4975/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Районен център за трансфузионна хематология - П., чрез адв. Г. против решение № 291/13.07.2023 г. по в.гр.д. № 327/2023 г. на Окръжен съд Плевен, с което като е потвърдено решение № 175 от 10.02.2023 г., постановено от Районен съд Плевен по гр.д. № 6609/2022 г., са уважени предявените от А. К. Ц. срещу касатора искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ – за признаване на уволнението за незаконно и за отмяна на заповед № РД-15.1010/07.12.2022 г. на министъра на здравеопазването за прекратяване на трудовото й правоотношение на основание чл.19а, ал.2 вр. чл.19, ал.4, т.4 ЗА, за възстановяване на заеманата преди уволнението длъжност „директор“ на Районен център за трансфузионна хематология - П. и за заплащане на обезщетение за незаконно уволнение в размер на 2494,53 лв. за периода от 08.12.2022 г. до 06.02.2023 г., ведно със законната лихва от 15.12.2022 г. до окончателното изплащане. Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторът обжалва въззивното решение като поддържа неправилност поради нарушение на материалния закон – чл.19, ал.4, т.4 ЗА, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила – чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК и необоснованост – основания по чл.281, т.3 ГПК. Твърди се, че въззивният съд неправилно е приел, че директорът на центъра не е орган по чл.19, ал.4, т.4 ЗА, тъй като нямал правомощия за издаване на индивидуални административни актове, като се поддържа, че това правомощие не е задължително условие за да се приеме, че дадена длъжност е свързана с осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Поддържа се, че това обстоятелство не е нито обуславящо, нито определящо за дефинирането на ръководителя на Центъра като едноличен изпълнителен орган на държавната институция. На следващо място се твърди, че въззивният съд не е обсъдил всички възражения и доводи на ответника, заявени във въззивната му жалба и по-конкретно не е обсъдил и анализирал, разписаните в Националните здравни стратегии за 2014-2020 и 2021-2030 г. политики и мерки в здравеопазването, касаещи дейността по трансфузионна хематология и правомощията, делегирани на директора на центъра и заложени в длъжностната характеристика за заемане на длъжността „директор“ на РЦТХ. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се поставят в хипотезата на чл.280, ал.1, т.1 ГПК следните въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да се произнесе по всички възражения, доводи и оплаквания по въззивната жалба, в тяхната пълнота, като изложи собствени мотиви по тях, при съблюдаване очертаните с въззивната жалба предели на производството и след като обсъди събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, като изложи съображения за доказателствената им стойност; 2/ Може ли въззивният съд да не възпроизведе в мотивите на акта, направените в жалбата доводи или възражения, които са системно и трайно застъпвани във въззивното и в първоинстанционното производство, в логиката на чл.12 и чл.235, ал.2 ГПК и 3/ Следва ли при формиране на своите фактически и правни изводи съдът да следва правилата на логиката, а допуснатите от съда грешки при формиране вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на логически, опитни и научни правила и дали непроизнасянето на въззивния съд по направените в жалбата възражения за неправилност на приети от първата инстанция фактически положения, водят до грешка при формиране на вътрешното убеждение на въззивния съд поради нарушаване на правилата на логиката. По първите два въпроса допълнителният критерий е обоснован с доводи, че въззивният съд е процедирал в нарушение на задължителните указания, дадени в Постановления №№ 1/13.07.1953 г., 7/27.12.1965 г. и 1/10.11.1985 г. на Пленума на ВС и задължителната практика на ВКС – ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК- т.19, както и на изрично посочена в изложението казуална практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. По третия въпрос се поддържа, че въззивното решение е постановено в противоречие с т.2 на ТР №1/9.12.2013 г. на ОСГТК, ТР №1/04.01.2001 г. на ОСГК - т.12 и решение № 50255 от 17.01.2023 г. по гр.д. № 649/2022 г. на III г.о. В хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК са поставени следните материалноправни въпроси: 1/ Лицата, заемащи длъжността „директор на РЦТХ“, попадат ли в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията и могат ли техните правоотношения да се прекратят при условията на чл.19а, ал.2 от същия закон и 2/ Задължително условие ли е за дефинирането на лицата, заемащи длъжността „директор на РЦТХ“ като едноличен изпълнителен орган на държавна институция, делегирането на правомощия по издаването на индивидуални административни актове по чл.19, ал.8 ЗА или определящи са функциите по подпомагане на дейността на министъра на здравеопазването по осъществяване на националната здравна политика в областта на трансфузионната хематология, а издаването на ИАА по чл.19, ал.8 ЗА е само правна възможност. И по двата въпроса е изложена обосновка, че по така повдигнатите въпроси липсва съдебна практика на ВКС, в т.ч. постановена по реда на чл.290 ГПК. На последно място се твърди, че е налице основанието на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е постановено при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика в резултат на непроизнасяне по нито едно от релевираните във въззивната жалба оплаквания и необсъждане на събраните по делото доказателства. Насрещната страна – А. К. Ц., чрез адв. Д., е депозирала отговор на касационната жалба, в който. За да потвърди решението на първата инстанция, с което предявените искове по чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ са уважени, въззивният съд е приел от фактическа и правна страна следното: след участие в конкурс за длъжността „директор“ на Районен център за трансфузионна хематология – П., ищцата е сключила трудов договор с министъра на здравеопазването на 26.02.2021 г., който договор е бил прекратен от работодателя на 08.04.2021 г. на основание чл.71, ал.1 КТ; с влязло в сила решение на Районен съд Плевен от 12.10.2021 г., постановено по гр.д. № 2901/2021 г., е обявена за недействителна клаузата, отразена в т.8 от трудовия договор с ищцата, с която е уговорен изпитателен срок в полза на работодателя, отменена е заповедта на министъра на здравеопазването за прекратяване на трудовия договор и ищцата е възстановена на заеманата от нея преди уволнението длъжност; на 28.07.2022 г., въз основа на съдебното решение, е сключено допълнително споразумение към трудовия й договор; със заповед № РД-15-1010/07.12.2022 г. на министъра на здравеопазването отново е прекратено трудовото правоотношение с ищцата, на основание чл.19а, ал.2, във вр. чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията; ищцата е оспорила уволнението с доводи, че посоченото в заповедта на министъра на здравеопазването основание е неприложимо, тъй като директорите на РЦТХ не са ръководители на държавни институции по смисъла на чл.19, ал.4, т..4 ЗА, както и че работодателят не е действал добросъвестно в съответствие с чл.8, ал.1 КТ. При тези данни въззивният съд е приел, че основния спорен въпрос между страните е дали длъжността „директор“ на Районен център за трансфузионна хематология – П., попада в приложното поле на чл.19, ал.4, т.4 ЗА и съответно приложима ли е в случая нормата на чл.19а, ал.2 ЗА. Съобразявайки чл.5 от Постановление на МС № 212 от 6.10.2000 г., според което съществуващите центрове по транфузионна хематология се определят като центрове за трансфузионна хематология по чл.5, ал.1 от Закона за лечебните заведения, както и Правилника за устройството и дейността на центровете за трансфузионна хематология /обн. ДВ, бр. 89 от 31.10.2000 г., съгласно който центровете са юридически лица на бюджетна издръжка за специфичните си функции със седалища и териториален обхват на дейност, съдът е приел, че РЦТХ –П. е лечебно заведение по чл.5, ал.1 ЗЛЗ, създадено от държавата и е юридическо лице на бюджетна издръжка. В нормите на чл.19, ал.1 и ал.2 ЗА са посочени централните и териториалните органи на изпълнителната власт, като с ал.4, т.4 е предвидено, че органи на изпълнителната власт са и ръководителите на държавни институции, създадени със закон или с постановление на МС, които имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт. При анализ на дейностите, посочени в чл.12 от устройствения правилник, които осъществяват центровете за трансфузионна хематология - основно в областта на кръводаряването, като включват наред с това методично ръководство, консултативна и контролна дейност по отношение на лечебните заведения в съответния териториален обхват на дейност на центъра, както и предвидените в чл.14 от правилника функции за длъжността „директор“, които са свързани единствено с организацията на дейността на центъра, въззивният съд е достигнал до извод, че директорът на центъра не изпълнява функции по осъществяването на изпълнителната власт. При съобразяване на трайната съдебна практика на ВКС, съдът е посочил, че изпълнението на функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 ЗА означава осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат, като ирелевантно за приложимостта й е обстоятелството дали става въпрос за орган на централно управление или за териториален орган на власт, тъй като разпоредбата не разграничава вида на органите. Като допълнителен аргумент е посочено, че съществена характеристика на органите по чл.4 на чл.19 ЗА е правомощието им да издават индивидуални административни актове съгласно чл.19, ал.9 ЗА, с каквито правомощия не разполагат директорите на РЦТХ. При тези съображения, съдът е приел, че директорът на РЦТХ – П. не е орган на изпълнителната власт и не може да бъде освободен от заеманата от него длъжност на основание чл.19а, ал.2 ЗА. При така изложените от въззивния съд решаващи мотиви по спора, повдигнатите от касатора въпроси в хипотезите на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, не обуславят допускане на касационно обжалване, като съображенията за това са следните: Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл.280, ал.1 ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т.е. да е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства – т.1 от ТР № 1/19.02.2010 г. по т.д. № 1/2010 г. на ОСГТК и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Не обуславят допускане на касационно обжалване повдигнатите процесуалноправни въпроси за задълженията на въззивния съд, които произтичат от нормите на чл.12, чл.235, ал.2 и чл.236, ал.2 ГПК, тъй като по отношение на тях не е налице допълнителната предпоставка на чл.280, ал.1, т.1 ГПК. На първо място следва да се посочи, че част от сочената практика на ВС - ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/65 г. и ППВС № 1/1985 г., която е формирана при действието на отменения ГПК от 1952 г. – в периода, уреждащ второинстанционното производство като контролно-отменително, а не като въззивно, не е актуална и е неприложима към ГПК от 2007 г., който урежда второинстанционното производство като въззивно при т.нар. „непълен въззив“. Правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на делото са подробно разяснени в т.1, т.2 и т.3 от ТР № 1 от 09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т.19 от Тълкувателно решение № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС, както и в обилна практика на ВКС, постановена по реда на чл.290 ГПК. Според тази практика въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. Процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на доводите и възраженията, изложени във въззивната жалба и отговора, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. Следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. С първия въпрос, повдигнат в хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК се пита дали лицата, заемащи длъжността „директор на РЦТХ“, попадат в обхвата на органите на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 от Закона за администрацията и могат ли техните правоотношения да се прекратят при условията на чл.19а, ал.2 от същия закон. Това питане е обусловено от доводите на касатора за неправилност на дадения, след извършен анализ на нормативните актове и на конкретно събраните по делото доказателства от въззивния съд, отрицателен отговор и така зададен няма характер на правен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като отговорът му предполага проверка от касационната инстанция на правилността на обжалваното решение, съответно преценка и анализ на събраните по делото доказателства, което обаче не може да се извърши в производството по чл.288 ГПК. Правният въпрос от значение за изхода на делото, който може да се конкретизира и уточни от настоящия състав на ВКС от обстоятелствената част на изложението в приложението към касационната жалба е кои са законовите критерии при определяне кои ръководители на държавните институции са еднолични органи на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 ЗА. По този въпрос обаче, противно на твърденията на касатора е налице трайна и непротиворечива съдебна практика на ВКС, в която се приема, че посочените от закона критерии при определяне на държавните институции, чиито ръководители са органи на изпълнителната власт, се отнасят до начина на възникване на съответните държавни институции и до функционалното им предназначение, а именно да са създадени със закон или постановление на МС и да имат функции във връзка с осъществяването на изпълнителната власт, което означава осъществяване на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. / в този смисъл са решение по гр.д. № 4123/2014 г. на IV г.о., решение по гр.д. № 3433/2016 г. на III г.о. на ВКС/. В конкретния случай решаващите изводи на въззивния съд са съобразени с тази практика, която се споделя и от настоящия състав на ВКС, като е прието, че в конкретния случай не е налице втория законов критерий, посочен в чл.19, ал.4, т.4 ЗА, за да се приеме че директорите на РЦТХ са еднолични органи на изпълнителната власт. Ето защо, по този въпрос не е налице сочения допълнителен критерий на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. За пълнота на изложението следва да се посочи, че анализът на относимата към спора нормативната уредба – Закона за здравето, раздел втори „Органи на управление на националната система за здравеопазване“, чл.25 и чл.35 от Закона за лечебните заведения, чл.5, ал.1 и ал.2 от Постановление на МС № 212 от 6.10.2000 г., Правилника за устройството и дейността на центровете за трансфузионна хематология /обн. ДВ, бр. 89 от 31.10.2000 г./, както и представената по делото длъжностна характеристика за длъжността „директор“ в РЦТХ – П., налага извод, че органи на изпълнителната власт в сферата на здравеопазването са министърът на здравеопазването и неговите заместници, чиито правомощия са подробно разписани в Устройствения правилник на Министерство на здравеопазването, изпълнителните директори на Изпълнителна агенция по лекарствата и на Изпълнителна агенция „Медицински надзор“, директорът на Център за асистирана репродукция, директорите на Регионалните здравни инспекции, които наред с Главния държавен инспектор и Националния център по радиобиология и радиационна защита, осъществяват държавния здравен контрол съгласно чл. 7 и чл.11 от Закона за здравето, и чиито директори категорично попадат в нормата на чл. 19, ал.4, т.4 ЗА, но не и директорите на Регионалните центрове по трансфузионна хематология, които представляват лечебни заведения, в които лекари с помощта на друг персонал вземат кръв и кръвни съставки; диагностицират, преработват, съхраняват, осигуряват кръв и кръвни съставки; произвеждат, съхраняват и осигуряват кръвни биопрепарати и осъществяват дейности по трансфузионен надзор съгласно изискванията на ЗЛЛ и Закона за кръвта, кръводаряването и кръвопреливането. Вторият въпрос се свежда до въпроса задължително условие ли е за дефинирането на лицата, заемащи длъжност, като едноличен изпълнителен орган на държавна институция, делегирането на правомощия по издаването на индивидуални административни актове по чл.19, ал.9 ЗА в ред. ДВ, бр.57/2016 г. или издаването на такива актове е само правна възможност, като по него не е налице решаващо произнасяне на въззивния съд, т.е. въпросът не покрива общата предпоставка на чл. 280, ал.1 ГПК. Решаващият извод на съда е, че директорът на центъра не изпълнява функции по осъществяването на изпълнителната власт по смисъла на чл.19, ал.4, т.4 ЗА, разбирана като осъществяването на изпълнително-разпоредителна дейност като част от държавния апарат. Като допълнителен аргумент в подкрепа на този извод съдът е изложил и факта, че директорът няма и правомощието по чл.19, ал.9 ЗА. При липса на общата предпоставка на чл.280, ал.1 ГПК, не следва да се обсъжда сочения допълнителен селективен критерий. При този изход на спора, на насрещната страна по касационната жалба следва да се присъдят сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение за касационната инстанция, които са в размер на 3000, 00 лв., видно от представения договор за правна защита от 16.10.2023 г. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд,