Определение № 158 от 16.04.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4082/2020 г.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. С. А. против решение № 318 от 23.09.2020 г. по гр.д.№ 519/2020 г. на Окръжен съд-Сливен, с което е потвърдено решение № 625/06.07.2020г. по гр.д. № 199/2019 г. на РС- Сливен, с което е признато за установено на основание чл. 23 ал. 1 СК по отношение на касатора, че апартамент, с площ 59,25 кв.м., състоящ се от две стаи, кухня и сервизно помещение, ведно с избено помещение № 7 с площ 2, 62 кв.зм. и 2, 06% ид.ч. от общите части на сградата, съставляващ самостоятелен обект с идентификатор № ... по КК на Сливен от 2006г., с адрес на ПИ [населено място],[жк], вх. ..., ет. ... ап. ..., в сграда с идент. № ...., разположена в ПИ с идент. № .... е индивидуална собственост на К. Г. И. и ответникът е осъден да заплати разноските на ищцата и държавна такса по сметка на съда. В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението тъй като е неправилен извода на съда, че само между ищцата и родителите й е имало договор за дарение, осъществен чрез фактическо предаване на сумата, използвана за закупуване на процесния апартамент, че тази сума е дарена само на нея поради това, че й е предадена, когато ответника не е присъствал, а и не я е упълномощил да получи дарение от негово име. Касаторът счита, че съдът е следвало да обсъди основанието за дарението, което се покрива с мотива, а той е да се закупи с дадените пари апартамент за семейството. В изложението по чл. 284, ал.3 т.1 ГПК се навеждат основанията по чл. 280, ал., т.1 и т.3, ГПК по въпроса: ако мотивът за извършване на дарението е бил да бъдат надарени и двамата съпрузи, необходимо ли е било да присъстват и двамата при реалното предаване на паричната сума и в случай, че присъства само един от тях, необходимо ли е да се установява представителство по пълномощие. По този въпрос се твърди липса на практика, но касаторът счита, че решението е постановено в противоречие с Р № 352/24.06.2009 г. по гр.д.№ 1812/2008 г. и Р № 355/2011г. по гр.д.№ 430/2011г. Ответницата по касация К. Г. И. оспорва жалбата и допускането до касация, тъй като по делото е установено от гласните доказатества каква е била волята на родителите и въззивното решение не противоречи на цитираните решения, в какъвто смисъл е съдебната практика. Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима. Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното: Страните са бивши съпрузи, чийто граждански брак е сключен на 15.03.1989 г. и е прекратен с развод на 09.07.2019 г. През времетраенето на брака, с договор от 29.03.1991 г. е купен процесния апартамент за сумата 12787 лв. Становищата на страните са идентични относно това, че родителите на бившата съпруга са й дали за апартамента 13 000 лв., с които той е купен. Единственият спорен въпрос е дали са имали намерение да дарят двамата предвид това, че сумта е дадена за закупуване на апартамент или само за дъщеря им. Безспорно е установено от разпита на всички свидетели, че родителите са дали на дъщеря си сумата 20000 лв., от които 13000 за да плати апартамента, а със 7 000 лв. е купен автомобил за съпруга си, тъй като тя не е шофьор, а се е налагало често да ходят при родителите й, за да им помагат. РС е приел, че дарението е било от родителите с намерение да надарят дъщеря си, че сумата е била лично за нея и е трансформирана при покупката на апартамента в право на собственост върху него, поради което е уважен иска за пълна трансформация. Въззивният съд приел за неоснователен доводът на А. във въззивната жалба, че е необоснован и неправилн извода на съда, че сумата е дарена само на ищцата, а не общо на двамата съпрузи. Въззивният съд се е позовал на свидетелските показания на лелята на ищцата Т. Г. и на дъщеря й Е. К., която не е в степен на родство с ответника, които е приел за достатъчно достоверни, обективни и последователни, почиващи на непосредствени впечатления и които по аналогичен начин установяват предаването в брой на сума от 20 000 лв. от страна на бащата на ищцата лично на нея. Показанията на останалите свидетели са приети за ненадеждни относно същото обстоятелство, тъй като те възпроизвеждат опосредена информация, а не лично възпрети факти, изказват свои предположения. От правна страна, съдът е приел, че са доказани елементите на договор за дарение на движими вещи – пари, сключен между бащата на ищцата и ищцата чрез предаването им. Изходено е от това, че договорът за дарение е едностранен, но е двустранна сделка,за сключването на която е необходимо съгласие и на двете страни. Договорът се счита сключен с предаване на паричната сума, но трябва да се изрази воля и от двете страни. Тъй като касаторът не е присъствал при предаване на парите и няма данни бившата съпруга да е действала като негов пълномощник и приемането на парите лично от страна на ищцата и ясно изразеното намерение за надаряване на своята дъщеря от страна на бащата на ищцата, са мотивирали въззивния съд да приема, че сумата е дарена само на нея, поради което тя е станала нейна лична собственост по смисъла на чл. 20 ал. 1 от СК/85 /отм./ Изплащането на апартамента с тази сума, за което не се спори е основание да се приеме пълна трансформация на лични средства в придобиване на процесния апартамент и определяне на статута му като лично имущество. Изложените правни изводи от въззивната инстанция са в съответствие със съдебната практика - решение № 222 от 24.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 982/2010 г., I г. о., решение № 84 от 26.04.2016 г. на ВКС по гр. д. № 4903/2015 г., I г. о. Приема се, че при решаване на въпроса на кого е дарена определена парична сума следва да бъде отчетено между кои лица е бил сключен договорът за дарение. Ако този договор е сключен между единия съпруг и неговите родители, тоест изразено е съгласие само този съпруг да бъде надарен, респ. само той е изразил воля да приеме дарението, не може да се приеме, че по силата на този договор права върху подареното придобива и другия съпруг, който не е страна по договора за дарение - чл. 22, ал. 1 от СК. Ако договорът за дарение е сключен с двамата съпрузи, тоест ако е изразена воля за надаряване на семейството, то дарената сума е съпружеска имуществена общност и не може да е основание за приемане на трансформация на лични средства при придобиването на семейното жилище. Обстоятелството между кои лица е бил сключен договорът за дарение /тоест каква е била волята на дарителите - да надарят собственото си дете или семейството/ на основание чл. 154, ал. 1 от ГПК подлежи на доказване от страната, която черпи права от този факт - съпругът, който твърди, че паричните средства са дарени само на него, следва да докаже това свое твърдение, а този, който твърди, че паричните средства са дарени на семейството, също да докаже това. Не може съдът да решава в чия полза е било направено дарението на парични средства само въз основа на обичайно съществуващото намерение на родителите да надаряват само собствените си деца, тоест само въз основа на една житейска, но не и законова презумпция. Приетото от въззивният съд е в съответствие с тази съдебна практика. От свидетелските показания, които съдът е кредитирал се установява, че родителите и конкретно бащата е изявил воля да дари дъщеря си, за да си купи жилище. Не е изразен мотив за дарение на двамата. Съдът е извел извода за дарение на средствата само на дъщерята, изхождайки от конкретните обстоятелства, установени по спора, а не от законова или житейска презумпция. Цитираната съдебна практика, с която въззивня съд сее съобразил, отговаря на поставения от касатора въпрос. В хода на производството, касаторът не е твърдял, че съпругата му е действала като негов пълномощник, респективно не е ангажирал доказателства в подобен смисъл, поради което в частта за пълномощното, въпросът не влияе на крайния изход от спора. Цитираните решения са посочили за кого е доказателствената тежест да докаже дарение в своя полза, а такова не се презюмира както в полза на единия съпруг, така и в полза на двамата съпрузи. Не е налице и допълнителното основание за допускане до касация. Посочените от касатора решение № 352/24.06.2009 г. по гр.д.№ 1812/2008 г., решение № 355/2011г. по гр.д.№ 430/2011г. са в същия смисъл, в който мотиви е изложил въззивния съд. И в тях е посочено, че дарственото намерение, възприемано като намерение да се прояви щедрост, не се презюмира, но се извлича от външни белези, от житейските факти довели до сключването на договора за дарение, до отношенията между дарител и надарен и др., които страните установяват в хода на съдебното производство. Дадено е и тълкуване, че ако другият съпруг твърди, че е подарено и нему, негова е доказателствената тежест - решение № 727 от 23.11.2010 г. по гр. д. № 978/2010 г. IV г. о. В случая съдът, за да формира посочения извод е изходил именно от установените факти по делото от събраните гласни доказателства. Затова въззивното решение не е постановено в противоречие с цитираната съдебна практика, а наличието на такава е основание да не се допуска касационно обжалване и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК. Съобразно този резултат, на ответницата по касация следва да се присъдят претендираните от нея деловодни разноски за настояща инстанция в размер на 850 лв., доказани с договора за правна помощ. По изложените съображения не се допуска касационно обжалване, поради което Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение