Определение № 1525 от 21.05.2025 г. на ВКС по т. д. № 1996/2024 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба от „Професионален футболен клуб- Локомотив Пловдив- 1926“ АД, чрез адв.М.Т. против решение №169/24.04.2024г., постановено по в.т.д. №25/2024г. по описа на Апелативен съд- Пловдив, с което след отмяна на решение №260050 от 11.02.2021г., постановено по т.д. №383/2019г. по описа на Окръжен съд - Пловдив, в частта, с която е отхвърлен искът, предявен от „Пири Гарден“ ЕООД срещу касатора, за заплащане на сума в размер на 25 927.20 лева, представляваща цена на предоставена от „Пири Лодж“ ЕООД на ответника услуга - подготвителен футболен летен лагер през 2014 година, вземането за която е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.06.2017г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2019г. до окончателното й заплащане и в частта, с която е отхвърлен акцесорният иск за заплащане на сумата от 2 722.36 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата от 25 927.20 лева за периода от 03.05.2018г. до 15.05.2019г. включително; като на ответника е присъдена сумата 2 200 лева- разноски в първоинстанционното производство, е осъден „Професионален футболен клуб- Локомотив Пловдив- 1926“ АД да заплати на „Пири Гарден“ ЕООД сумата от 25 927.20 лева, представляваща цената на предоставена от „Пири Лодж“ ЕООД на ответника услуга - подготвителен футболен летен лагер през 2014 година, вземането за която е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.06.2017г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2019г. до окончателното й заплащане; сумата от 2 722.36 лева, представляваща обезщетение за забавено плащане в размер на законната лихва върху главницата от 25 927.20 лева за периода от 03.05.2018г. до 15.05.2019г. включително, като съдът се е произнесъл и по отговорността на страните за разноски. Касаторът намира, че обжалваното решение е неправилно, постановено в нарушение на закона и необосновано. Твърди, че въззивният съд е допуснал процесуално нарушение като служебно и в нарушение на принципа на диспозитивното начало е назначил експертиза, без да има оплаквания във въззивната жалба, обосноваващи събирането на това доказателство. Излага доводи, че изводът на въззивния съд за възникване на договорно правоотношение между страните, респ. за дължимостта на претендираната сума, е необоснован, тъй като издадената фактура за това вземане не е осчетоводена, а свидетелските показания не са убедителни, а по част от фактите са противоречиви. Моли да бъде отменено въззивното решение в обжалваната част и да бъдат отхвърлени изцяло предявените искове. Претендира разноски. Допускането на касационното обжалване се основава на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК. Касационният жалбоподател поддържа, че съдът се е произнесъл по следните правни въпроси, обусловили изхода на спора: 1. „Относно доказателствената сила на неосчетоводени фактури и фактури, за които липсват записи в счетоводните книги на ищеца“- с твърдение за противоречие с решение №46 от 06.04.2017г. по гр.д. №60140/2016г. на ВКС. 2/ „Когато съдът прилага разпоредбата на чл.326, ал.2 от ТЗ, следва ли да бъде изследвана от съда правна или фактическа връзка между мястото, където се твърди, че е предоставена услугата и ищцовото дружество? Следва ли да бъдат представени договори за наем, документи за собственост, от които да е видно, че конкретно място за настаняване, през процесния период от време е било управлявано, стопанисвано за търговска дейност от субекта, който претендира предоставяне на услуга в конкретно това място?“; 3. „Когато съдът прилага разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ, следва ли другите съществени елементи на договора да бъдат безспорно доказани?“; 4. „При липса на доказателства за осчетоводяване на фактура за конкретно вземане и липса на подписан договор- с размер на вземането – над 5 000 лева, допустимо ли е съществуването на тона вземане да бъде доказано със свидетелски показания?“; 5. „Допустимо ли е назначаване на експертиза в закрито съдебно заседание, без да се даде възможност на страните да изразят становище относно задачите?“ - с твърдение, че въпросите от втори до пети са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Сочи се противоречие на въззивното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.3/, но не се поставя конкретен правен въпрос. Излагат се доводи за очевидна неправилност на въззивното решение поради необоснованост на изводите на съда. Ответникът „Пири Гарден“ ЕООД, чрез адв.Д. оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице основания за допускане на решението до касационен контрол. Счита, че обжалваното решение е правилно- законосъобразно и обосновано, съобразено със съдебната практика, поради което следва да бъде потвърдено. Претендира разноски. Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение, като взе предвид данните по делото и доводите на страните, приема следното: Касационната жалба, с оглед изискванията за редовност, е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационен контрол на обжалваното решение. Въззивното решение е постановено по реда на чл.294 ГПК- след връщане на делото от ВКС с указания за събиране на гласни доказателства за посочените от ищеца факти /времето и характера на извършената услуга „подготвителен футболен лагер“; периодите на извършване на услугата, трайни ли са били отношенията между страните; в какво се е състояла услугата и т.н./, включително е указано, че цената /на услугата/ би могла да се определи според времето на сключване на договора по правилото на чл.326, ал.2 ТЗ, включително и при ползване на заключение на вещо лице. За да отмени частично първоинстанционното решение за отхвърляне на исковете за плащане на цена предоставена услуга- подготвителен футболен лагер в хотелски комплекс и лихви за забава и да уважи исковете за сумата 25 927.20 лева, представляваща цена на предоставена от „Пири Лодж“ ЕООД на ответника услуга - подготвителен футболен летен лагер през 2014 година, вземането за която е прехвърлено на ищеца с договор за цесия от 23.06.2017г., ведно със законната лихва, считано от 16.05.2019г. до окончателното й заплащане и сумата от 2 722.36 лева, представляваща обезщетение за забава в размер на законната лихва за периода от 03.05.2018г. до 15.05.2019г., въззивният съд приема, че е доказано договорно правоотношение между ответното дружество и цедента „Пири Лодж“ ЕООД за предоставяне на услуга подготвителен футболен летен лагер през 2014 година, предоставянето на договорената услуга, както и прехвърлянето на вземането за цена с договор за цесия на ищцовото дружество. Съдът отграничава като основен спорен въпрос съществуването на договорно правоотношение, респективно на претендираното вземане за цена на услуга, предвид безспорното обстоятелство, че между страните няма подписан писмен договор. След анализ на доказателствата, включително издадените от „Пири Лодж“ ЕООД фактура №71/03.07.2014г. за процесните услуги /едностранно подписана от издателя/ и фактура за предоставените услуги за предходната година /за която няма спор, че е платена от ищеца/, списък на футболистите и треньорите на ФК „Локомотив Пловдив“, които се намират на подготвителен футболен лагер в хотелски комплекс „Пири“, Б. през 2014г., подписан от старши треньора на клуба, както и събраните в изпълнение на указанията на ВКС при новото разглеждане на делото гласни доказателства и ССЕ, решаващият съдебен състав приема, че се установява съществуването в периода 2000г.-2017г. на трайни търговски отношения между ответника и собствениците на хотелски комплекс „Пири“, свързани с организация и провеждане на летни подготвителни лагери на футболистите в комплекса, като се определя пакетна цена за предоставяните услуги / включваща хотелско настаняване, храна, терени за тренировка, контролни срещи/. Приема за доказано, че футболният отбор на ответното дружество е бил на лагер в комплекс „Пири“ 13 дни - през периода от 16.06.2014г. до 02.07.2014г., с прекъсване / почивка/ от 27.06.2014г. до 30.06.2014г. Въпреки констатацията, че ответникът едва при повторното разглеждане на делото пред въззивната инстанция въвежда доводи за липса на категорични доказателства за мястото, на което са провеждани футболните лагери, въззивният съд ги обсъжда и намира, че са неоснователни. Подчертава, че в района на [населено място] има един хотелски комплекс с наименование „Пири“, който се намира между [населено място] и [населено място], поради което посочването от свидетелите на двете населени места като местонахождение на хотела, е без значение. По отношение на броя футболисти, участвали в лагера, съдът възприема показанията на свидетеля В. /старши треньор на отбора и участник в лагера/ за 30 души, като се аргументира, че тези показания съответстват на показанията на св. В., както и на представения поименен списък на участниците в лагера с включени 29 имена и забележка, че могат да се присъединят и други футболисти. Решаващият състав, като приема, че няма писмени доказателства за постигнатото между страните съгласие за пакетната цена на футболния лагер за 2014г., като свидетелски показания по въпроса са недопустими съгласно чл.164, ал.1, т.3 ГПК, стига до извод, че за определяне на цената на предоставената услуга в рамките на трайните търговски отношения между страните, която е установена по съдържание, продължителност и брой участници, следва да се приложи разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ. Съгласно тази разпоредба, ако цената не е определена и не е уговорено как ще бъде определена, се смята, че страните са се съгласили с цената, която обикновено се плаща по време на сключването на продажбата за същия вид стока при подобни обстоятелства. Съдът акцентира, че тази възможност е посочена изрично и в отменителното решение на ВКС, наред с възможността да бъде прието по делото заключение на вещо лице, което да установи каква е цената, която обикновено се плаща за такава услуга. С оглед заключението на приетата по делото съдебно-икономическа експертиза за обичаен размер на цената на пакетната услуга за еднодневен престой на един футболист по време на футболен лагер от 66.48 лева, въззивният състав приема, че за 13 дневен престой на 30 футболисти на ответника на футболния летен лагер през 2014г. се дължи сумата 25 927.20 лева. Предвид изложеното, искът за главница е основателен за сумата 25 927.20 лева, а за разликата до претендираните 57 400 лева е неоснователен. Апелативният състав намира за неоснователно възражението за изтекла петгодишна давност по чл.110 ЗЗД за дължимата сума за главница, като излага доводи, че футболният лагер е проведен през периода от 16.06.2014г. до 02.07.2014г., т.е. най-ранният момент, от който е започнала да тече погасителната давност за заплащането на тази услуга, е 03.07.2014г. Искът е предявен на 16.05.2019г. - преди изтичане на петгодишния давностен срок. Съдът намира за частично основателна и претенцията за мораторни лихви. Счита, че с оглед връчването на поканата за плащане от цесионера на ответника на 25.04.2018г. и дадения едноседмичен срок за изпълнение и при липса на доказателства за настъпване на забава на ответника в по-ранен момент, следва да се приеме, че лихви за забава в размер на законната лихва се дължат върху главницата от 25 927.20 лева за периода от 03.05.2018г. до датата, предхождаща подаването на исковата молба – 15.05.2019г. в размер на 2 722.36 лева. Допускането на касационно обжалване съгласно чл.280, ал.1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода по конкретното дело и по отношение на който е налице някое от основанията по чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. Съгласно дадените в т.1 на Тълкувателно решение №1/19.02.2010г. по т.д. №1/2009г. на ОСГТК на ВКС разяснения, в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивната инстанция по конкретното дело. Правният въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от касатора. Първият формулиран от касатора въпрос не отговаря на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не е съобразен с изложените от въззивния съд мотиви и не е обусловил решаващите му изводи. Същият е поставен с оглед защитната теза на ответника за липса на договор между страните за предоставяне на описаната в исковата молба услуга, намерила отражение и в оплакванията в жалбата за незаконосъобразни и необосновани изводи на въззивния съд за съществуване на вземане за цена на процесната услуга въз основа на неподписана и неосчетоводена от ответника фактура. Настоящият съдебен състав намира, че видно от мотивите на обжалваното решение, въззивният съд след анализ на всички събрани по делото доказателства /писмени и гласни/ е приел, че между страните са съществували трайни търговски отношения по предоставяне на услуга- организация и провеждане на летни подготвителни лагери на футболисти на ответното дружество в комплекс „Пири“, [населено място] срещу договаряна за всяка година пакетна цена, които са съществували продължителен период от време, включващ и процесната 2014г. Изводите на съда са резултат от съвкупната преценка на всички доказателства, включително издадена фактура за предоставената услуга за предходна година /2013г./, платена от ответника; списък на футболистите на ФК „Локомотив Пловдив“, намиращи се на подготвителен футболен лагер в хотелски комплекс „Пири“, Б. през 2014г., подписан от старши треньора на отбора към този момент; непротиворечивите свидетелски показания за провеждани ежегодно от ФК „Локомотив Пловдив“ летни футболни лагери в комплекс „Пири“ в периода от 2000г. до 2017г., вкл. и през процесната 2014г. Предвид изложеното твърдението на касатора, съдържащо се и в поставения правен въпрос, не е съобразено с мотивите на въззивния съд, не е обусловило решаващите му изводи относно съществуването на договорно правоотношение между страните. По отношение на твърденията за противоречие на въззивното решение с ТР №1/2013г. на ОСГТК на ВКС /т.3/, доколкото не е формулиран правен въпрос, а се излагат само оплаквания за допуснати от съда процесуални нарушения, същите не следва да се обсъждат. Доводите за допуснати съдопроизводствени нарушения са основание за касационно обжалване на решението по чл.281, т.3 ГПК, но не представляват основания за допускане на въззивното решение до касационен контрол по чл.280, ал.1 ГПК. Вторият и третият от поставените правни въпроси не отговарят на общия критерий по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като не са съобразени с изложените от въззивния съд мотиви. Решаващият съдебен състав изобщо не е обсъждал „правна или фактическа връзка между мястото, където се твърди, че е предоставена услугата и ищцовото дружество“, респективно не е излагал мотиви относно релевантността на тези обстоятелства при приложението на чл.326, ал.2 ТЗ. За да приеме, че в настоящата хипотеза е приложима разпоредбата на чл.326, ал.2 ТЗ за определяне на цената на предоставената услуга, въззивният съд, на първо място, съобразява указанията на ВКС по реда на чл.294, ал.1 ГПК за възможността при доказване на трайни търговски отношения между страните да приложи чл.326, ал.2 ТЗ и да назначи ССЕ за установяване на обичайната цена за подобен вид услуги, а на второ място, приема с оглед събраните доказателства, че се доказват както трайни търговски отношения между ответника и цедента /праводател на ищеца/, така и предоставената в рамките тези отношения услуга, т.е. нейното съдържание, продължителност и брой участници. Несъгласието на касатора с изводите на съда не представлява основание за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Последните два процесуалноправни въпроса, поставени с оглед оплакванията на касатора за допуснати процесуални нарушения от въззивния съд при допускането и събирането на доказателства /свидетелски показания и ССЕ/, не могат да обосноват допускане на въззивното решение до касационно обжалване, тъй като не са съобразени с процесуалните действия на съда. Въззивният съд не е допуснал, нито е ценил свидетелски показания за установяване на съществуване на вземане с размер над 5 000 лева, каквото твърдение е инкорпорирано в поставения въпрос. При новото разглеждане на делото след отменителното решение на ВКС и съобразно съдържащите се в него указания, въззивният съд е допуснал гласни доказателства и е назначил ССЕ за определяне на обичайната цена на услугата. Решаващият състав е счел, че в решението на ВКС е прието по обвързващ въззивния съд начин, че ограничението по чл.164, ал.1, т.3 ГПК в случая е неприложимо и че свидетелските показания са допустими за установяване на съществуването на трайни търговски отношения, както и за изпълнението на договор за предоставяне на услуги относно времето, характера и периода на извършената услуга. Съобразил е, че в решението на касационната инстанция изрично е посочено, че при доказаност на фактите относно извършването на услугата в рамките на трайни търговски отношения, въз основа на гласните доказателства, преценени съвместно с останалите ангажирани доказателствени средства, съдът може да определи цената по правилото на чл.326, ал.2 ТЗ и да назначи ССЕ. Настоящият съдебен състав счита, че въззивният съд е изпълнил указанията на касационната инстанция, които са задължителни съгласно чл.294, ал.1 ГПК, като е допуснал разпит на свидетели за доказване на горепосочените факти и обстоятелства, а не на сключването на договор или съществуването на вземане над 5 000 лева. По отношение на назначената и приета ССЕ следва да се отбележи, че същата е допусната от въззивния съд с определение в закрито заседание, но заключението е прието в открито съдебно заседание, в присъствието на процесуалните представители на страните, които са имали възможност да вземат становище както по допустимостта и релевантността на поставените задачи, така и по отношение на самото заключение. Настоящият състав намира, че по отношение на поставените въпроси не е обосновано и приложението на допълнителната предпоставка за допускане на решението до касационен контрол по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК. Не са изложени никакви доводи относно значимостта на въпросите за точното прилагане на закона и за развитието на правото. С оглед изложеното, настоящият състав намира, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК за допускане на касационен контрол на обжалваното въззивно решение. Касационно обжалване не може да се допусне на поддържаното от касатора- ответник по иска основание по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК – очевидна неправилност на обжалваното въззивно решение. За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.2 пр.3 ГПК, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда без реална необходимост от анализ или обсъждане на доводи за наличието или липсата на нарушения на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, когато законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл; когато делото е решено въз основа на несъществуваща или на отменена правна норма, както и когато е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка или необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1 – т.3 ГПК. В настоящия случай решението на въззивния съд не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изложените от касатора доводи представляват оплаквания за допуснати процесуални нарушения, материална незаконосъобразност на решението, както и за необоснованост по смисъла на чл.281, т.3 ГПК, които могат да се обсъждат само след допускане на съдебния акт до касационен контрол при наличие на основанията на чл.280, ал.1 ГПК. Тези оплаквания, съвпадащи с изложените и в самата касационна жалба, изискват анализ на доказателствата и обсъждане на доводите и възраженията на страните, което изключва хипотезата на очевидна неправилност. С оглед изхода на спора ответникът в касационното производство има право на разноски, но такива не следва да се присъждат, тъй като не са представени доказателства за договорено и платено адвокатско възнаграждение. Воден от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховният касационен съд