Определение № 669 от 09.03.2026 г. на ВКС по т. д. № 2507/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на ответника Застрахователна компания “ОЛИМПИК” АД, Република К., чрез клона “Застрахователна компания Олимпик - клон България” КЧТ, срещу решение № 10010/25.06.2025 г. по в.гр.д. № 3043/2018 г. по описа на Апелативен съд – София, с което е потвърдено решение № 1307/28.02.2018 г. по гр.д. № 9947/2016 г. на Софийски градски съд в обжалваната част за осъждане на ответника да заплати на ищеца Ц. Е. Ц. сумата 33 600 лева, представляваща обезщетение за претърпени неимуществени вреди от ПТП, настъпило на 15.01.2014 г., ведно със законната лихва, считано от 15.01.2014 г. до окончателното й изплащане. Първоинстанционното решение в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата над уважения до претендирания размер от 50 000 лева, не е обжалвано от ищеца и е влязло в сила.

С касационната жалба се атакува въззивното решение с оплаквания за неговата неправилност поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост - касационни основания по чл. 281, т. 3, предл. 1, 2 и 3 ГПК. Изложени са оплаквания, че въззивният съд не е обсъдил наведените с въззивната жалба на ответника доводи за липса на противоправно поведение от страна на застрахования водач. Поддържа се, че съдът не е взел предвид, че видимостта на водача към самокатастрофилия лек автомобил марка “Опел” е била ограничена, като към момента, в който той е имал техническа възможност да възприеме препятствията на пътното платно (лек автомобил и пешеходци), същите вече са се намирали в опасната му зона за спиране. Изразява се несъгласие с приетия обем на съпричиняване от страна на пострадалия от 30%, с твърдения, че съдът не е съобразил проявената от него груба небрежност при оставането му на заледеното пътно платно без липса на сигнализиращ светлоотразителен триъгълник при ограничена видимост. Оспорва се като прекомерно завишен определеният по чл. 52 ЗЗД размер на обезщетението за претърпените от ищеца неимуществени вреди. Иска се отмяна на въззивното решение в обжалваната осъдителна част и отхвърляне изцяло на ищцовата претенция.

От касатора се релевират доводи за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК по следните въпроси:

1. “Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички изложени във въззивната жалба доводи за неправилност на обжалвания акт?”.

2. “Какви са критериите и как следва да се прилага разпоредбата на чл. 51, ал. 2 ЗЗД за наличие на съпричиняване на вредите от пострадалия, съразмерността на причиняването на вредоносния резултат и начина на определяне на степента му?”.

3. “Как следва да се прилага принципът за справедливост, въведен с разпоредбата на чл. 52 ЗЗД, при определяне на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от увреденото в резултат на ПТП лице, в хипотезата на предявен пряк иск срещу застрахователя и следва ли определеното от съда обезщетение да съответства на установените по делото факти?”.

4. “Може ли при определяне на размера на справедливо обезщетение съдът само декларативно да изброи кои критерии е приложил, без да е обсъдил и преценил обективно съществуващите и установени по делото обстоятелства и значението им при определяне на обезщетението за неимуществени вреди?”.

5. “Длъжен ли е въззивният съд да приложи общите и специфични за всеки отделен случай критерии при определяне на обезщетението за неимуществени вреди и да посочи как точно приложението на всеки критерий е обусловило преценката му за конкретно определения размер на обезщетението?”.

6. “Длъжен ли е съдът при определяне размера на обезщетението да извърши задълбочено изследване на общите и на специфичните за конкретния спор правнорелевантни факти и обстоятелства, обуславящи вредите, характера и тежестта на търпените болки и страдания?”.

По първия въпрос се релевира противоречие със задължителната практика на касационната инстанция – Тълкувателно решение по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и постоянната такава, обективирана в решение № 93/27.11.2020 г. по т.д. № 2023/2019 г. на ВКС, I т.о., решение № 157/11.02.2016 г. по т.д. № 3638/2014 г. на ВКС, решение № 42 по т.д. № 799/2011 г. на ВКС и др. По второто питане се сочи отклонение на обжалвания съдебен акт от трайната практика на ВКС - решение № 301/21.12.2018 г. по т.д. № 2503/2017 г. на ВКС, II т.о., решение № 240/15.01.2019 г. по т.д. № 518/2018 г. на ВКС, I т.о., както и на постановеното по реда на чл. 288 ГПК определение № 607/05.11.2019 г. по т.д. № 589/2019 г. на ВКС, II т.о. По третия въпрос се твърди несъответствие на решението със задължителната практика на касацията - ППВС № 4/1968 г., както и константната такава - решение № 108/30.06.2017 г. по т.д. № 60323/2016 г. на ВКС, решение № 112/21.06.2017 г. по т.д. № 60334/2016 г. на ВКС и др. По четвъртия, петия и шестия въпрос се счита, че са разрешени от въззивния съд в противоречие с ППВС № 4/1968 г., Tълкувателно решение № 1/21.06.2018 г. по тълк. дело № 1/2016 г. на ОСНГТК на ВКС, решение № 93/23.06.2011 г. по т.д. № 566/2010 г. на ВКС, II т.о., решение № 158/28.12.2011 г. по т.д. № 157/2011 г. на ВКС, I т.о., решение № 88/09.07.2012г. по т.д. № 1015/2011 г. на ВКС, II т.о., др.

В срока по чл. 287, ал. 1 ГПК от ответника по касация Ц. Е. Ц. е подаден отговор, в който се оспорва основателността на касационната жалба.

Не е постъпил отговор от третите лица – помагачи на ответника ДЗИ “Общо застраховане” ЕАД, [населено място], и Агенция “Пътна инфраструктура”, [населено място].

Настоящият състав на Първо търговско отделение на ВКС, след преценка на изложените доводи и данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл. 288 ГПК, намира следното:

Касационната жалба е допустима – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационен контрол съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК.

Първоинстанционното производство е било образувано по предявен от Ц. Е. Ц. против ответника Застрахователна компания “Олимпик” АД, Република К., чрез клона “Застрахователна компания Олимпик - клон България” КЧТ, иск по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди вследствие на ПТП, настъпило на 15.01.2014 г., ведно със законната лихва от 15.01.2014 г. до окончателното изплащане.

Срещу първоинстанционното решение в частта, с която искът е частично уважен за сумата от 33 600 лева, е постъпила въззивна жалба от застрахователя. Апелативният съд, като е приел, че първата инстанция детайлно е анализирала събраните доказателства и е формирала своите мотиви, е препратил към тях на основание чл. 272 ГПК, като за пълнота на изложението е посочил основните правнозначими факти. Намерил е за установено от събраните по делото доказателства, че на 15.01.2014 г., около 10:30 часа, ищецът Ц. Е. Ц. е пътувал от [населено място] към [населено място], област М., в лек автомобил “Опел”, управляван от К. И. Ц.. Пътят бил заледен на места и когато автомобилът навлязъл в десен за него завой, поради по-високата от критичната скорост на движение, загубил устойчивост и се ударил в дясната мантинела. Пътуващите в лекия автомобил излезли от него, но не го обозначили с предупредителен триъгълник или по друг подходящ начин. Ищецът останал на пътното платно, вляво от лекия автомобил “Опел”. В същото време и в същата посока се движил лек автомобил “Мерцедес”, управляван от Б. И. Д., който забелязал спрелия лек автомобил “Опел”, направил опит да го заобиколи, но поради несъобразената с пътните условия скорост загубил устойчивост и се насочил първоначално към левия банкет, а след това надясно, ударил се в мантинелата и лекия автомобил “Опел”, а след това ударил и ищеца.

Съдебният състав на САС е приел, че в резултат на удара ищецът е получил следните травматични увреждания: контузия на главата със сътресение на мозъка, довело до краткотрайно помрачаване на съзнанието в първите минути след инцидента и липса на спомен, както и разместено счупване на двете кости на дясната подбедрица между средната и дистална трета. Счупеният му крак бил поставен на директна екстензия, като впоследствие се наложило оперативно наместване на счупването с вътрешна фиксация. За големия пищял била използвана заключваща плака, която е поставена по миниинванзивен начин от медиално, а за малкопищялната кост е използвана една трета семитубуларна плака и винтове. След изписването му от болницата лечението му продължило амбулаторно, като в първите четири месеца използвал патерици, без да стъпва на крака си, а след това – между четвъртия и седмия месец, натоварвал частично счупения крак отново с помощта на патерици. Една година след ПТП ищецът бил повторно опериран за отстраняване на металните импланти от крака.

При така установената фактическа обстановка въззивният съд е извел от правна страна, че искът по чл. 226, ал. 1 КЗ /отм./ е доказан по основание. В случая е налице валидно застрахователно правоотношение между причинителя и застрахователното дружество по застраховка “Гражданска отговорност” на автомобилистите, поради което последното е длъжно да покрие в границите на определената по договора застрахователна сума отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди.

Във връзка с установения механизъм на ПТП апелативният съд е приел възражението на застрахователя за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия за основателно. Посочил е, че причините за настъпване на ПТП се дължат на поведението на двамата водачи на леките автомобили. От своя страна ищецът Ц., в нарушение на разпоредбата на чл. 108, ал. 1 ЗДвП, се е намирал на пътното платно, като последният имал възможност да възприеме движещия се лек автомобил “Мерцедес” на разстояние 80 метра от мястото на удара и да напусне очертанията на платно. След преценка на данните по делото въззивният съд е определил приноса за настъпване на вредоносния резултат в съотношение 70% за водача на лекия автомобил “Мерцедес” и 30% за пострадалия.

Въззивният състав е споделил извода на първата инстанция за справедлив размер на обезщетението за неимуществени вреди в размер на 48 000 лева, като го е счел за съобразен с критериите за справедливост, установени в ППВС № 4/1968 г., и с конкретните данни по делото относно възрастта на пострадалия, причинените от ПТП телесни увреждания, продължителността на периода, в който болките и страданията са били по-интензивни, продължителността на общия лечебен и възстановителен период, обществено-икономическите условия в страната и лимита на застрахователните обезщетения към датата на произшествието. Вземайки предвид определения принос от страна на ищеца по чл. 51, ал. 2 ЗЗД - 30%, въззивният съд е намерил за основателен предявения иск за обезвреда на неимуществените вреди за сумата от 33 600 лева.

По тези мотиви е потвърдил първоинстанционното решение в обжалваната уважителна част.

Настоящият състав намира, че не се обосновава допуск до касация.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се претендира допускане на факултативна касационна проверка по чл. 280, ал. 1 ГПК, която е обусловена от произнасяне от въззивната инстанция по материалноправен или процесуалноправен въпрос, значим за изхода на спора и отговарящ на някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК.

Поставените от касатора въпроси са релевантни, тъй като са включени в предмета на спора и са обусловили правните изводи на въззивния състав, поради което същите отговарят на общия селективен критерий по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Първият въпрос, касаещ правомощията на въззивната инстанция при разглеждане и решаване на спора по делото, е процесуалноправен. Отговор на същия е даден в задължителната практика на касацията - Тълкувателно решение от 09.12.2013г. по тълк.дело № 1/2013г. на ОСГТК на ВКС, т. 19 от Тълкувателно решение от 04.01.2001 г. по гр.д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, както и константна такава, обективирана в цитираните от касатора решения и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (решение № 263/24.06.2015 г. по т.д. № 3734/2013 г. на ВКС, І т.о., решение № 180/11.01.2016 г. по т.д. № 1618/2014 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 142/30.03.2020 г. по т.д. № 2970/2018 г. на ВКС, І т.о., решение № 50026/26.06.2023 г. по т.д. № 2705/2021 г. на ВКС, ІI т.о., решение № 50075/21.02.2024 г. по т.д. № 843/2022 г. на ВКС, ІI т.о., и др.). Приема се, че непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на втората инстанция е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата, и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. Въззивният съд е длъжен да изложи собствени фактически и правни изводи, като подложи на самостоятелна преценка поотделно и в съвкупност събраните доказателства за релевантните за спора факти, както и да обсъди защитните тези на страните, съобразно оплакванията в жалбата и отговора на същата.

В разглеждания случай апелативният съд, в съответствие с константната практика на ВКС и съгласно правомощията си по чл. 269 ГПК, е обсъдил относимите доказателства, установил е релевантните факти и е направил собствени фактически и правни изводи по съществото на спора, съобразявайки определените с въззивната жалба предели на въззивното производство. Преценил е причините за настъпване на ПТП, както и приноса на делинквента и този на пострадалия за настъпване на вредоносния резултат (70% и съответно 30%). Несъвпадането на правните изводи на решаващия състав с тезата на въззивника не е равнозначно на необсъждане на доказателствата и доводите на страните. При това положение по формулирания процесуалноправен въпрос не се обосновава наличие на поддържаната от касатора допълнителна предпоставка по чл.280, ал. 1, т. 1 ГПК за осъществяване на касационна проверка.

Второто питане относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е материалноправно. В мотивите на т. 7 от Тълкувателно решение № 1/23.12.2015 г. по тълк.д. № 1/2014 г. на ОСТК на ВКС са дадени разяснения, че приносът на увредения - обективен елемент от съпричиняването, може да се изрази в действие или бездействие, но всякога поведението му трябва да е противоправно и да води до настъпване на вредоносния резултат, като го обуславя в някаква степен. Наличието и степента на съпричиняване се преценява във всеки конкретен случай, но не може да доведе до пълен отказ от обезвреда. Съгласно т. 7 от ППВС № 17/1963 г., от значение е наличието на причинна връзка между поведението на пострадалия и настъпилия вредоносен резултат, а не на вина. В цитираната от касатора практика на ВКС, както и в служебно известните на настоящия състав съдебни актове (решение № 15/19.02.2020 г. по т.д. № 146/2019 г. на ВКС, II т.о., решение № 97/06.07.2009 г. по т.д. № 745/2008 г. на ВКС, II т.о., решение № 33/04.04.2012 г. по т.д. № 172/2011 г. на ВКС, II т.о., решение № 67/15.05.2014 г. по т.д. № 1873/2013 г. на ВКС, I т.о., и др.), е доразвита задължителната практика на касацията, че при въведено от ответната страна възражение за съпричиняване приносът на пострадалия подлежи на пълно и главно доказване, като приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обусловено от наличието на доказани в процеса действия или бездействия на същия, с които той обективно е създал предпоставки или възможност за настъпване на увреждането.

В случая въззивният съд при разглеждане на възражението на ответника застраховател по чл. 51, ал. 2 ЗЗД е обсъдил конкретните факти и обстоятелства по делото, установени от събраните по делото доказателства, и след анализ на поведението на делинквента и това на пострадалия е приел принос на последния за настъпване на вредоносния резултат и степен на съпричиняване в обем от 30%. При тези данни не се обосновава твърдяното несъответствие на въззивното решение с формираната практика на касационната инстанция относно приложението на чл. 51, ал. 2 ЗЗД, поради което по така поставеното второ питане отсъства допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационен контрол.

Поставените от страната трети, четвърти, пети и шести въпрос могат да се обобщят като материалноправно питане относно приложението на критериите за определяне размера на справедливото обезщетение по чл. 52 ЗЗД. Относно приложението на горепосочената разпоредба е формирана в задължителна практика на касационната инстанция - Постановление № 4/1968 г. на Пленума на ВС, доразвита с постоянна такава, обективирана в цитираните от касатора решения по чл. 290 ГПК, както и в множество служебно известни на настоящия състав съдебни актове (така в решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 47/01.06.2022 г. по т.д. № 550/2021 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 151/12.11.2013 г. по т.д. № 486/2012 г. по описа на ВКС, II т.о., решение № 50082/17.10.2023 г. по т.д. № 1231/2022 г. на ВКС, I т.о., решение № 90/28.03.2025 г. по т.д. № 2010/2024 г. на ВКС, I т.о.). Приема се, че понятието “справедливост” по смисъла на цитираната разпоредба не е абстрактно, а е свързано с преценка на редица конкретни обективни обстоятелства, които се вземат предвид от съда при определяне на справедливия размер на обезщетението за неимуществени вреди. Такива при телесните увреждания могат да бъдат характерът и тежестта на травмата, интензитетът и продължителността на претърпените болки и страдания, прогнозите за отшумяването им, евентуално допълнително влошаване на здравословното състояние на пострадалия, неговите индивидуални и субективни изживявания, причинените морални страдания, осакатявания, белези и др., като от значение е и възрастта на пострадалия, общественото му положение, обстоятелствата, при които е извършен деликтът, начинът на извършването му, др. Следва да се отчита и икономическото състояние в страната към момента на настъпване на увреждането, ориентир за което са и установените лимити на отговорност на застрахователя. В решение от 08.01.2019 г. по гр.д. № 3921/2017 г. на ВКС, IV г.о., решение № 50033/25.07.2023 г. по т.д. № 299/2022 г. на ВКС, II т.о., решение № 381/20.06.2024 г. по гр.д. № 3462/2023 г. на ВКС, III г.о., е прието, че справедливостта изисква още сходно разрешаване на аналогични случаи, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на неимуществени вреди от един и същи вид, поради което следва да се съобразява съдебната практика в сходни хипотези.

В случая въззивната инстанция при определяне на размера на справедливото обезщетение не се е отклонила от така формираната практика на касационната инстанция, като с оглед възприетите критерии е преценила конкретните факти по делото. Оплакванията на касатора относно така извършената преценка за справедливия размер на обезвредата е въпрос по правилността на съдебното решение, който не може да бъде обсъждан в селективната фаза на касационното производство по реда на чл. 288 ГПК. Поради горното и по въпросите, свързани с приложението на чл. 52 ЗЗД, не се обосновава достъп до касационна проверка в поддържаната от касатора хипотеза по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК.

За пълнота на изложението следва да се отбележи, че цитираното от касатора определение по чл. 288 ГПК не може да обоснове достъп до касация, тъй като с него не се разрешава правен спор по същество.

По тези съображения следва да бъде отказано допускане на касационен контрол на решението на Апелативен съд – София.

Ответникът по касация, който има право на разноски, претендира такива за адвокатско възнаграждение, но не представя доказателства за извършването им, поради което не му се присъждат.

Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение,