Определение № 1786 от 11.04.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3871/2023 г.

Производството е по чл. 288 от ГПК. Образувано е по касационна жалба на Прокуратурата на Република България срещу решение № 774/08.06.2023г., постановено по в.гр.д. № 719/2023г. по описа на Софийски апелативен съд в частта, с която предявеният иск е уважен за сумата от 40 000 лева. В жалбата се излагат оплаквания и доводи за неправилност на обжалваното решение, поради допуснато нарушение на принципа за справедливост, регламентиран в чл. 52 от ЗЗД и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 от ГПК. Отправено е искане обжалваното решение да бъде отменено частично като се намали размера на обезщетението до сума съответна на действително претърпените неимуществените вреди от ищеца и на принципа на справедливостта. В писмен отговор на касационната жалба ответникът по касация И. Г. П., чрез процесуален представител адв. Я. Д., изразява становище, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Оспорва касационната жалба като неоснователна. Поддържа, че въззивното решение е постановено в съответствие с доказателствата по делото и при правилно прилагане на материалния и процесуален закон. Постъпила е и насрещна жалба от И. Г. П., чрез процесуален представител адв. Я. Д. срещу решение № 774/08.06.2023г., постановено по в.гр.д. № 719/2023г. по описа на Софийски апелативен съд, в частта, с която предявеният иск е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лева. Отговор на насрещната касационна жалба не е депозиран от Прокуратурата на Република България. Касационната и насрещната касационна жалби са процесуално допустими – подадена е в срока по чл. 283 и чл. 287, ал. 2 вр. ал. 1 от ГПК, от процесуално легитимирани страни – ответник и ищец по делото с правен интерес от обжалване срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт и отговарят на съдържателните изисквания на чл. 284 и чл. 287, ал. 2, изр. 2 вр. чл. 284 от ГПК. Към всяка от жалбите е приложено и изложение по чл. 280, ал. 1 от ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, Трето гражданско отделение, намира следното: С обжалваното въззивно решение е потвърдено първоинстанционно решение от 16.12.2022г. по гр.д. № 2680/2022г. по описа на СГС, в частта, с която на основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ по предявения от И. Г. П. с ЕГН [ЕГН] иск е осъдена Прокуратурата на Република България да заплати на ищеца сумата от 40 000 лева, представляваща обезщетение за неимуществени вреди, понесени в причинно-следствена връзка от неоснователно повдигнато му от ответника обвинение за извършено престъпление по чл. 253 от НК по ДП № 64/2014г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 5563/2012г. на СГП, ведно със законната лихва върху сумата считано от 29.03.2021г., като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 100 000 лева. За да постанови този резултат съдът е приел за установени следните факти: с постановление от 23.07.2018г. по ДП 64/2014г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 5563/2012г. на СГП, предявено на ищеца на 24.07.2018г., И. Г. П. бил привлечен като обвиняем за престъпление по чл. 253, ал. 4, пр. 2 вр. ал. 2 вр. ал. 3, т. 1 и т. 3 вр. ал. 1 от НК. Със същото постановление му била наложена мярка за неотклонение „подписка“, която била отменена на 23.01.2020г. на основание чл. 234, ал. 8 от НПК. След изпращането му по подсъдност на Специализираната прокуратура било образувано под ДП № 106/2019г., пр.пр. 1147/2019г. по описа на Специализираната прокуратура. Обвинението било прецизирано с постановление за привличане на обвиняем и вземане на мярка за неотклонение от 07.06.2019г. С постановление от 14.08.2020г. по пр.пр. № 1147/2019г. на Специализираната прокуратура воденото срещу ищеца и другите двама обвиняеми ДП № 106/2016г. по описа на СО при СП било прекратено по отношение повдигнатите обвинения по чл. 321, ал. 6 от НК и делото било върнато на Софийска градска прокуратура за продължаване на разследването по първоначално повдигнатите обвинения. С постановление от 23.10.2020г., влязло в сила на 29.03.2021г. по пр.пр. № 5563/2012г. по описа на Софийската градска прокуратура ДП № 64/2014г. по описа на СО-СГП, пр.пр. № 5563/2012г. на СГП било прекратено на основание чл. 243, ал. 1, т. 1, вр. чл. 24, ал. 1, пр. 2 от НПК, поради липса на данни за извършени престъпления. Срещу ищеца било повдигнато и друго обвинение по чл. 283а, т. 1 вр. чл. 282, ал. 2 вр. ал. 1 вр. чл. 20, ал. 4, вр. ал. 1 от НК през месец октомври 2018г. С Присъда влязла в сила на 3.06.2021г. по НОХД № 3076/2018г. на СпНС бил признат за невиновен по повдигнатото му обвинение. Искът му за обезщетение за вреди от това неоснователно обвинение бил предмет на гр.д. № 2679/22г. по описа на СГС. От правна страна въззивният съд обосновал, че при безспорност на фактите по развилото се наказателно производство и установените от събраните по делото писмени и гласни доказателства обезщетението за неимуществени вреди от наказателно преследване по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ следва да се определи в размер на 40 000 лева. При определянето му съобразил че производството срещу ищеца продължило 2 години, 8 месеца и 6 дни, а разследването срещу него е било за тежко умишлено престъпление, приключило в разумен срок, при взета мярка за неотклонение за времето, неограничаваща съществено правата му. От друга страна отчел личността на ищеца – публична, с широка известност във всички пластове на обществото имащи отношение към медии, политика и предприемачество; широкото медийно отразяване на образуването на производството срещу него, като с поведението си ответната страна е предопределила отношението на медиите към същото; изпитаните от ищеца вследствие на всичко това неудобство и създаване на отрицателни нагласи у неговите бизнес партньори; чувства на срам и безпокойство през целия процес, както в отношенията му със семейството – деца, съпруга, роднини, така и към приятелския кръг и с бизнес партньорите в различните му дейности; прякото му рефлектиране върху търговската дейност, която е упражнявал; отчел също влошаване на здравословното състояние на ищеца /повишено кръвно налягане/. Отделно отчел, че ищецът, като публична личност е търпял по-високи по степен вреди от факта, че медиите са разгласили воденото срещу него производство, като именно информацията за воденото производство срещу ищеца е създала недоверие срещу него у неговите бизнес-партньори. При определяне размера на дължимото обезщетение, отчел и вредите, които са настъпили паралелно за ищеца от воденото срещу него друго наказателно производство, което е продължило и в съдебна фаза, като обосновал редуциране на обезщетението по настоящото дело. Като краен резултат извел, че определеният размер на обезщетението е съответен на съдебната практика, както и на социално-икономическта обстановка в страната към момента на настъпването на вредите, както и че не са налице доказателства за обстоятелства обуславящи определяне на по-висок размер на обезщетението. Касаторът Прокуратурата на Република България обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на решението с практиката на ВС и на ВКС по следните правни въпроси: 1/ За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, което следва да се извърши от съда след задължителна преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства – за точното прилагане на принципа на справедливостта по чл. 52 от ЗЗД. По поставения въпрос според касатора решението на САС противоречи на т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; на т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК, както и на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК на ВКС поради липса на мотиви за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и понесените вреди. 2/ За определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди, претърпени от пострадалото лице и как се прилага обществения критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 от ЗЗД, към която норма препраща разпоредбата на чл. 4 от ЗОДОВ. Този въпрос се сочи, че е разрешен от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС, установена по чл. 290 от ГПК обективирана в Р № 15 от 04.02.2020г. по гр.д. № 1510/2019г. на ВКС, III ГО; Р № 159 от 09.10.2019г. по гр.д. № 89/2019г. на ВКС, III ГО; Р № 50209 от 02.11.2022г. по гр.д. № 811/2022г. на ВКС, IV ГО; Р № 60239 от 02.11.2021г. по гр.д. № 520/2021г. на ВКС, IV ГО. Ответникът по касация И. Г. П. от своя страна в изложение към насрещната касационна жалба обосновава наличие на предпоставки за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК – поради противоречие на решението с практиката на ВС и на ВКС. Без да формулира конкретен процесуалноправен въпрос, твърди, че апелативният съд не е направил задължителна преценка на всички конкретни, обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа за справедливостта, както и че материалноправният въпрос от значение за изхода на делото е този за съдържанието на понятието „справедливост“, изведено в принцип при определяне размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД, по който сочи противоречие на въззивното решение с цитираната съдебна практика - т. II от ППВС № 4/23.12.1968г.; Р № 344/24.11.2014г. по гр.д. № 2378/2014г. на ВКС, IV ГО и Р № 184 от 05.10.2016г. по гр.д. № 1168/2016г. на ВКС, III ГО. За да се произнесе по твърдението за наличие на приложно поле на касационния контрол в хипотезата по т. 1 на чл. 280, ал. 1 от ГПК, съдът съобрази следното: Поставените от двете страни въпроси /отговарящи на критериите на т. 1 от задължителните за съдилищата в Републиката постановки на ТР № 1/19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС по тълк. дело № 1/2009г./, се свеждат до един – въпросът по приложението на чл. 52 от ЗЗД, а именно относно критериите за определяне от съда на размера на обезщетението за неимуществени вреди, след задължителна преценка на всички установени по делото релевантни, обективно съществуващи конкретни обстоятелства, както и тяхното значение за точното определяне на принципа за справедливост, при предявен иск за обезщетение за репариране на такива вреди, като настъпили в резултат на незаконно обвинение. Във връзка с поставените от двете страни въпроси следва да се има предвид, че обезщетението за неимуществени вреди се определя глобално по справедливост /арг. от чл. 52 от ЗЗД и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005г. по т.д. № 3/2004г. на ОСГК на ВКС/. В цитираната от касаторите практика - т. ІІ от Постановление № 4 от 23.12.1968г. на Пленума на ВС са определени критериите за понятието "справедливост". Постановено е, че то не е абстрактно, свързано е с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се вземат предвид от съда при определяне на размера на обезщетението, а в мотивите към решенията на съдилищата трябва да се посочат, както релевантните конкретни обстоятелства, така и значението им за присъдения размер. Такива обстоятелства са вида, характера, интензитета и продължителността на увреждането на ищеца; вида на взетата мярка за неотклонение, както и по какъв начин всичко това се е отразило на ищеца – има ли влошаване на здравословното му състояние и в каква степен и от какъв вид е то, конкретните преживявания на ищеца, и изобщо – цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота му – семейство, приятели, професия, обществен отзвук, включително предизвикан от оповестяване на повдигнатото обвинение чрез медиите и пр. Обезщетението за неимуществени вреди от конкретния деликт се определя глобално – за всички претърпени неимуществени вреди от този деликт. В този смисъл, неимуществените вреди са конкретно определими и глобално присъденото парично обезщетение за тях следва да съответства на необходимостта за преодоляването им в тяхната цялост, следва да е достатъчно по размер за репарирането им – в съответствие с общоприетия критерий за справедливост и с оглед особеностите на конкретния случай, като същевременно обезщетението не следва да надвишава този достатъчен и справедлив размер, необходим за обезщетяването на конкретно претърпените неимуществени вреди, които могат, и поначало са различни във всеки отделен случай, тъй като част от изброените критерии и обстоятелства, релевантни за определяне размера на дължимото обезщетение, могат да са подобни или дори някои от тях – еднакви при съпоставка на отделни случаи, но изключително рядко те могат да са идентични изцяло. В разглеждания случай, въззивният съд е изпълнил задължението си да обсъди обстоятелствата, на които се основава претенцията, вкл. възраженията на страните, взел е предвид всички релевантни факти и обстоятелства и ги е изложил при обосноваване на изводите си във връзка с присъдения размер на обезщетението. При определянето му е съобразил продължителността на наказателното производство; взетата най-лека мярка за неотклонение; тежестта на престъплението, в което е бил обвинен ищеца; интензитета на преживените от него негативни емоционални преживявания; личността и социалния статус на ищеца, както и цялостното отражение на предприетото срещу него наказателно преследване върху живота, върху психиката, социалния и деловия му живот и осъществявана търговска дейност; обществения отзвук на всичко това /т.е. обсъдени са както обстоятелствата, които обосновават по-голям размер на полагащото се обезщетение, така и тези, които мотивират намаляването му/, като обезщетението е в съответствие и с икономическите условия. Въззивният съд е взел предвид правно релевантните обстоятелства, приети за установени по делото и е приложил критериите за справедливост по чл. 52 от ЗЗД, в съответствие с константната съдебна практика, включително задължителната такава, както и формираната по реда на чл. 290 от ГПК. Предвид съобразяването на въззивното решение при определяне размера на процесното обезщетение за неимуществени вреди и взетите предвид от съда правно релевантни за това факти, с така установената константна задължителна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД вр. чл. 4 от ЗОДОВ, следва извод, че в случая няма основание за допускане на касационното обжалване – по наведените, както от ищеца, така и от ответника правни въпроси относно критериите и понятието за справедливост по чл. 52 от ЗЗД при определяне на обезщетението за претърпените неимуществени вреди и относно преценката в тази връзка на конкретните, обективно съществуващи обстоятелства, установени по делото. В тази връзка следва да се отбележи и че в посочените от страните решения са възприети идентични принципни положения по поставения правен въпрос, и в съответствие с тях и съгласно чл. 52 от ЗЗД са определени конкретни обезщетения за неимуществени вреди от деликти по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ, но при случаи и при обстоятелства, които са съществено различни помежду си и в сравнение с този по настоящото дело, поради което също не е налице противоречиво решаване на изведения правен въпрос. От друга страна, сочената от Прокуратурата на РБ съдебна практика във връзка с довод за неизложени мотиви в решението на въззивния съд за наличието на причинно-следствена връзка между незаконното обвинение и понесените вреди е неотносима, доколкото във въззивната жалба оплакване в този смисъл не е било обективирано и въззивният съд е действал в обхвата на правомощията си по чл. 269, изр. 2 от ГПК. В този смисъл не е налице и специалният критерий за допустимост на касационното обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. В заключение, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска, тъй като не са налице сочените от жалбоподателите основания за това по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Мотивиран от изложеното, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение