Определение № 9 от 05.01.2026 г. на ВКС по гр. д. № 235/2025 г.

Производството е по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба, подадена от А. А. А. и В. А. П., чрез адвокат В. С., срещу решение № 6054 от 06.11.2024 г. по в.гр.д.№ 13355/2023 г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение № 13227 от 27.07.2023 г. по гр.д.№ 58148/2021 г. на Софийски районен съд в частта, с която е отхвърлен искът по чл. 34 ЗС, за допускане на съдебна делба на апартамент № *, на етаж *, във вход *, блок *, находящ се в [населено място], район „К.“, състоящ се от две стаи, хол, кухня и други сервизни помещения, с площ от 95.12 кв.м., заедно с 4.13% идеални части от общите части на сградата, нанесен като самостоятелен обект на собственост в сграда с идентификатор ***по КККР на [населено място], между В. И. З., В. А. П. и А. А. А.. Поддържа се наличие на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по поставени материалноправни въпроси.

Подаден е отговор на касационната жалба от В. И. З., чрез адвокат Б. Г., в който са изложени съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за неоснователност на касационната жалба.

Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение, при извършване на преценка за наличие на основания по чл. 280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, съобрази следното:

Първоинстанционното производство е образувано по искова молба, подадена от В. И. З., малолетен, действащ чрез своята майка и законен представител П. Н. Б., срещу В. А. П. и А. А. А., с която е предявен иск за делба на недвижим имот в [населено място], район „Н.“, Столична община.

В срока по чл. 341, ал. 2 от ГПК ответниците В. А. П. и А. А. А. са поискали да бъде включен в предмета на делбеното производство и процесният апартамент. Заявили са, че апартаментът е дарен от наследодателя К. Т. Д. и съпругата му Н. Й. Д. на Ц. К. З., чийто наследник е И. З. З. – наследодател на ищеца В. И. З.. Направили са и възражение по чл. 30, ал. 1 ЗН за намаляване на дарственото разпореждане и възстановяване на запазените им части от наследството на К. Т. Д..

По делото не е спорно обстоятелството, че процесният апартамент е бил собственост на К. Т. Д. и Н. Й. Д.. С договор за дарение, обективиран в нотариален акт № 57 от 1. 02. 1975 г., том 5, дело № 878/1975 г., К. Т. Д. и Н. Й. Д. са дарили на дъщеря си Ц. К. З. процесния апартамент.

Надарената Ц. З. е починала на 21.02.1990 г. и е оставила за единствен наследник по закон сина си И. З. З., починал 2016 г. и оставил за единствен наследник сина си В. И. З., ищец.

К. Т. Д. е починал на 11.10.1990 г. и е оставил за свои наследници по закон следните лица: 1/. И. З. З. – внук, по право на заместване на Ц. К. З., починала на 21.02.1990 г, преди общия наследодател негова дъщеря; 2/. Л. К. А. – дъщеря, починала 2014 г. и оставила за наследници децата си В. А. П. и А. А. А., както и съпруга си А. К. А., починал 2021 г. и оставил за наследници двете си дъщери, посочени по-горе.

От правна страна въззивният съд е приел, че правото на възстановяване на запазена част е имуществено право, представляващо призната и гарантирана от закона възможност на наследника с право на запазена част да поиска от съда да бъдат намалени завещателните и дарствени разпореждания на наследодателя в полза на други лица до размер, с който напълно се удовлетворява неговата запазена част от наследството. В конкретния случай субективното потестативно право за намаляване на дарственото разпореждане е заявено под формата на възражение, имащо преюдициално значение по предявения иск за делба на процесното жилище. Правото да се иска намаление на завещателно разпореждане или дарение има имуществен характер и може да се предяви и от наследниците на лицето, чиято запазена част е накърнена, но не може да бъде упражнено от други приобретатели на наследствени права, освен ако не им е прехвърлено изрично (ППВС 7-73). Прието е, че ответниците, в качеството им на наследници на Л. А., са легитимирани да искат възстановяване на запазената част от наследството, оставено от К. Д.

Прието е, че съгласно разпоредбата на чл. 30, ал. 2 ЗН, когато наследникът, чиято запазена част е накърнена, упражнява това право (за намаляване на завещателно или дарствено разпореждане) спрямо лица, които не са наследници по закон, необходимо е той да е приел наследството по опис. В случая, към откриване на наследството на К. Т. Д. – 11.10.1990 г. призовани към наследяване с оглед степента на родство са внукът му И. З. – по право на заместване на починалата преди наследодателя-дарител негова дъщеря Ц. З., и Л. А. – дъщеря на общия наследодател и наследодателка на съделителите А. А. и В. П., поради което упражняването на правото по чл. 30, ал. 1 от ЗН на Л. А. не е предпоставено от приемане на наследството по опис от нейна страна.

Споделен е изводът на първоинстанционния съд за основателност на релевираното възражение за погасяване по давност на искането по чл. 30 от ЗН. Съгласно т. 3, б. “г” на ППВС № 7/1973 г. искът за намаляване на завещания и дарения за възстановяване на запазената част се погасява с общата петгодишна погасителна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, когато заветникът упражни своите права по завещанието. Прието е, че при липса на специален срок следва да се приложи общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД. Развити са съображения, че поначало всички вземания и права се погасяват по давност с изтичане на определен срок, освен ако в закона е предвидено друго. В закона не е посочено дали искът за възстановяване на запазена част се погасява по давност. Според чл. 34, ал 3 ЗС искът за делба не се погасява по давност. Тази разпоредба се отнася само до исковете за делба, но не и за исковете по чл. 30, ал. 1 ЗН. Поради това и при липса на специален срок, искът за намаляване на завещания и на дарения се погасява с общата петгодишна давност по чл. 110 ЗЗД.

В случая наследството на К. Т. Д. е открито на 11.10.1990 г., откогато е започнал да тече петгодишният давностен срок за упражняване на правото да се иска възстановяване на запазената част на наследниците чрез намаляване на извършеното от наследодателя дарение. Възражението по чл. 30 от ЗН е релевирано на 17.05.2022 г., към който момент правото да се иска възстановяване на запазената част от наследството на К. Д. е било погасено по давност.

С оглед неоснователността на възражението по чл. 30 от ЗН, неоснователен се явява и обусловеният от това възражение иск за делба на процесния жилищен имот. По отношение на този имот липсва съсобственост. Имотът е изключителна собственост на ищеца, който го е придобил по наследство от И. З. З., който към смъртта си е бил собственик на жилището на основание наследяване на Ц. К. З. и договор за дарение.

В изложение към касационната жалба се поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните въпроси, уточнени от настоящия състав, съгласно указанията, дадени с ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС:

1. Погасява ли се по давност правото по чл. 30 ЗН, след като правото на делба не се погасява по давност.

2. Относно последиците в правния мир от ЗСГ.

Не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане до касационно обжалване на въззивното решение по първия поставен въпрос. Съгласно т. 4 на ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ВКС, ОСГТК, основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането на поставения правен въпрос от ВКС ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а също и когато се налага тълкуване на неясни, непълни и противоречиви закони, с цел създаване на съдебна практика по тях или осъвременяването й. В практиката на ВС и ВКС, както и в правната теория се приема, че по давност се погасяват всички субективни права освен тези, за които законът е предвидил друго. В случая, това друго е предвидено, например, за потестативното право на делба - чл.34, ал.3 ЗС, за правото на собственост - съгласно чл.99 ЗС същото се изгубва, ако друг го придобие или ако собственикът се откаже от него, т.е. то не се погасява по давност. Няма колебание в практиката на ВКС, че правото по чл. 30 ЗН да се иска намаляване на завещателно разпореждане или дарение за възстановяване на запазена част е самостоятелно право, отделно от правото да се иска делба на съсобствена вещ, и за него не се прилага разпоредбата на чл. 34, а л.3 ЗС (решение № 385 от 18.04.2012 г. по гр.д.№ 1538/2010 г. на ВКС, І г.о.) Правото по чл. 30 ЗН се погасява с общата петгодишна давност, която за даренията започва да тече от откриване на наследството, а за завещанията – от момента, в който заветникът упражни своите права по завещанието. В този смисъл са: ППВС № 7/73 г., т.3 “г”, решение № 385 от 18.04.2012г. по гр.д.№ 1538/2010 г. на ВКС, І г.о., решение № 25 от 09.03.2021 г. по гр.д.№ 2008/2020 г. на ВКС, І г.о., решение № 858 от 28.10.1999 г. на ВКС по гр. д. № 187/99 г., I г. о., решение № 868 от 20.07.2011 г. по гр.д.№ 1685/2009 г. на ВКС, І г.о., решение № 1042 от 19.12.2008 г. по гр. д. № 3599/2007 г. на ВКС, I г. о.,,, решение № 106 от 08.01.2015г. по гр.д.№ 2654/2014 г. на ВКС, ІІ г.о. Липсва необходимост от промяна на така формираната практика, поради което обсъждането на въпроса не би допринесло за точното прилагане на закона и за развитието на правото.

Вторият въпрос от изложението не представлява общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК, което би могло да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение, тъй като е неотносим към спорния предмет, не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд и наред с това е формулиран твърде общо.

С оглед изхода на делото касаторите А. А. А. и В. А. П. ще следва да бъдат осъдени да заплатят на ответника по касационната жалба – съделителя В. И. З. сумата 2000 лв. разноски за адвокатско възнаграждение за настоящата инстанция.

По изложените по-горе съображения Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение