Определение № 656 от 01.12.2020 г. на ВКС по т. д. № 1142/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на ФОНД „НАУЧНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ “, със седалище [населено място] против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2506/15.11.2019 г., по в.т.д.№ 3696/19 г., в частта, с която е потвърдено първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 656 от 08.04.2019 г., по т.д.№ 3189/2017 г. за отхвърляне на предявените от касатора, като ищец, срещу СДРУЖЕНИЕ “ПОЛИТОЛОГИЧЕН ЦЕНТЪР“ и СДРУЖЕНИЕ “АСОЦИАЦИЯ НА ДОКТОРАНТИТЕ В БЪЛГАРИЯ “ обективно и пасивно субективно съединени искове по чл.86, ал.1 ЗЗД за сумите: 94 544.77 лв., обезщетение за забава върху сумата 185 868.80 лв., дадена на отпаднало основание и подлежаща на връщане и 55009.28 лв., обезщетение за забава върху сумата 108 133.20 лв. – дадена на отпаднало основание и подлежаща на връщате по реда на чл.55, ал.1 ЗЗД, както и в частта за възложените в тежест на касатора деловодни разноски, съобразно отхвърлената част на исковите претенции. В останалата част въззивното решение на Софийски апелативен съд е влязло в сила и не е предмет на предприетото касационно обжалване. С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост на извода на въззивния съд за липса на получена от всеки от ответниците покана за връщане на дадените на отпаднало основание суми, преди датата на исковата молба, както и за допуснато нарушение на закона при преценка момента на изискуемост на задължението за заплащане на лихва за съответното вземане, предмет на главните искове, основани на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД – чл.84, ал.2 във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД. Поддържа се още, че при постановяване на обжалвания съдебен акт, в частта му, предмет на касационната жалба, въззивният съд е допуснал и съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е изпълнил задължението си по чл.146, ал.2 ГПК и не е осигурил, в изпълнение на принципа за законност, правилното приложение на императивна правна норма, независимо дали във въззивната жалба е липсвало оплакване за нарушаването й. Позовавайки се на твърдяните породи касаторът иска отмяна на въззивния съдебен акт в обжалваната му част и решаване на възникналия правен спор по същество от касационната инстанция. В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът се позовава на предпоставките на чл.280, ал.1, т.1 ГПК по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното и процесуално право, които доуточнени от състава на касационната инстанция в съответствие с разясненията в т.1 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, са: 1.)„ От кой момент се дължи лихвата за забава в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД?“ и 2.) Допустимо ли е да настъпят неблагоприятни последици за страна в процеса, в резултат на недоказването на правно релевантен факт, който не е оспорен от другата страна, а съдът не е дал указания за кои от твърдяните от тях факти не са посочили доказателства ?“ Като израз на визираното противоречие с практиката на ВКС по първия от поставените въпроси са цитирани:определение № 502 от 06.08.2009 г., по т.д.№ 183/2009 г. на ВКС; решение № 8744 от 20.06.2011 г-., по адм.д.№ 13678/2010 г.; решение по чл.290 ГПК № 309 от 04.06.2014 г., по гр.д.№ 1354/2012 г.на ВКС За илюстрация на селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК по отношение на въпрос № 2 е посочена задължителна практика на ВКС – ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, както и решение по чл.290 ГПК № 47 от 21.07.2016 г., по т.д.№ 828/2015 г. на ІІ т.о., израз на непротиворечивата казуална практика на касационната инстанция. Ответниците по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК не изразяват становища. Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира: Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е подадена в преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт и е процесуално допустима. За да отхвърли обективно и пасивно субективно съединените искове претенции по чл.86, ал.1 ЗЗД решаващият състав на Софийски апелативен съд е приел, че ищецът не е доказал, при условията на пълно и главно доказване, да е налице забава на всеки един от ответниците към определен твърдян от него момент, предхождащ датата на исковата молба. При обосноваване на горния правен извод въззивният съд се е позовал на ангажираните по делото доказателства, съобразно въведената с чл.154, ал.1 ГПК доказателствена тежест, които подробно е анализирал. Счел е, че макар нито един от ответниците да не е оспорил писмото - покана, адресирано от ищеца до всеки от тях, с изх.№ 63 /1 от 07.07.2012 г., нито да е отречен факта на получаването му, то липсата на твърдяна с исковата молба и съответно установена в хода на процеса конкретна дата на която същото им е било връчено, изключва това да е посочената в него и от този момент да настъпят последиците на длъжниковата забава. Изразено е разбирането, че в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД, при която сумите, предмет на заявените от ищцовото ЮЛ главни искови претенции са дължими, когато липсва определен ден за изпълнение, приложение намира общата норма на чл.84, ал.2 ЗЗД -длъжникът изпада в забава след поканата, отправена му от кредитора. Затова и с оглед конкретните приети за доказани факти по делото, Софийски апелативен съд е счел, че изискуемостта на задължението за обезщетение, претендирано на основание чл.86, ал.1 ЗЗД, е от датата на исковата молба. Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание да се приеме, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да се остави без уважение. Съгласно задължителните постановки по т. 1 от ТР № 1/19.02.10 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният и/или процесуалноправен въпрос, като общо основание, с което се аргументира достъпа до касационен контрол, трябва да е включен в предмета на конкретното дело и да е обусловил неговия краен изход, но не и да е от значение за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Проверката на същите, относима към правилността на обжалваното решение, е предмет на същинския инстанционен контрол, осъществяван от ВКС едва в производството по разглеждане на касационната жалба по същество. В случая първият от поставените от касатора въпроси удовлетворява посочените в задължителната съдебна практика критерии и обосновава общата главна предпоставка за допускане на касационно обжалване. Неоснователно по отношение на същия е поддържаното допълнително селективно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Не съществува спор в съдебната практика, че в хипотезите на неоснователното обогатяване, като източник на възникване на парично задължение, моментът на изпълнението му не е определен, поради което длъжникът изпада в забава от датата на поканата от страна на кредитора, съгласно общото правило на чл. 84, ал. 2 ГПК и от този момент се дължи обезщетението по чл.86, ал.1 ЗЗД, съизмеримо със законната лихва, макар и вземането да е станало изискуемо от деня, в който е отпаднало основанието( т.7 от ППВС №1/79 г.). Следователно, както е прието в трайно непротиворечивата казуална практика на ВКС, израз на която са служебно известните на настоящия съдебен състав решения: № 933 от 04.11.2004 г., по т.д.№ 60/2004 г. на ІІ т.о.; № 155 от 15.01.2015 г., по гр.д.№ 3518/2014 г. на ІІ г.о. и др., за успешната реализация на претенцията по чл. 86, ал.1 ЗЗД, когато не е уговорен срок за изпълнение, е необходимо покана и едва от момента на получаването й длъжникът изпада в забавата за дължимите лихви. При липса на писмена покана, лихвата се дължи от деня, в който искът е предявен. Що се касае до цитираното от касатора решение по чл.290 ГПК № 309 от 04.06.2014 г., по гр.д.№ 183/2009 г. на ІV г.о., то същото е неотносимо и не следва да бъде обсъждано. Даденото с него разрешение е по приложението на чл.84, ал.3 ЗЗД и изпадане на длъжника в забава в хипотезата на непозволено увреждане, каквато не е разгледаната от Софийски апелативен съд. С оглед задължителните постановки в т.2 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, според които в съдебната практика, източник на противоречие по см. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не се включват постановените по реда на чл.288 ГПК определения на ВКС, нито решенията на административните съдилища,вкл.ВАС, не следва да бъдат обсъждани в контекста на твърдяното допълнително селективно основание цитираните с касационната жалба съдебни актове: определение № 502 от 06.08.2009 г., по т.д.№ 183/2009 г. на ІІ т.о. на ВКС и решение № 8744 от 20.06.2011 г., по адм. дело № 13678/2010 г. на ВАС. Въпрос № 2 от изложението на касатора по чл.284, ал.3, т.1 ГПК не притежава характеристиката на правен по см. на разясненията в т.1 на ТР №1/19.02.201 г. на ОСГТК на ВКС. Въведен с оглед становище на страната за процесуална незаконосъобразност на обжалваното въззивно решение, т.е. извън решаващите мотиви на въззивния съд, с него не се формира общо основание по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Липсата на общо основание по чл. 280, ал. 1 ГПК е само по себе си, достатъчно съображение за недопускане на касационен контрол, без да се разглеждат сочените допълнителни селективни основания, както е прието и в т.1 на ТР №1/19.02.20201 г. на ОСГТК на ВКС. Само за пълнота на изложеното следва да се посочи, че доколкото във въззивната жалба на настоящия касатор, като въззивник, подадена срещу първоинстанционното решение, не е въведено оплакване за допуснато от първостепенния съд нарушение на във вр. с приложението на чл.154 ГПК, нито във вр. с доклада по делото по чл.146 ГПК, относим към акцесорния иск по чл.86, ал.1 ЗЗД, то за въззивният съд, който не следи служебно за допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по отношение на доклада по делото и разпределянето на доказателствената тежест, не е съществувало задължение, както е изрично разяснено и в т.2 на ТР №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, да указва на ищеца да ангажирането на относимите за този иск доказателства, каквито е пропуснал да представи в първоинстанционното производство, поради непълнота или неточност на доклада на първоинстанционния съд. Отделен в тази вр. е въпросът, че самият ищец, настоящ касатор, в обстоятелствената част на исковата молба не е въвел твърдение, че е отправил покана до ответниците за връщане на даденото им по договора от 21.11.2012 г., поради отпадане на основанието за получаване, която да е била надлежно връчена от всеки един от тях на конкретна дата. Застъпената от него теза, поддържана в хода на процеса, вкл. и във въззивната жалба е, „че в хипотезата на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД не е необходима покана от страна на кредитора за връщане на заплатеното от него, тъй като императивната норма на закона постановява, че при развален договор, всяка страна по него е длъжна да върне онова, което е получила, без да е необходимо да се отправя покана до нея. В този см. и обезщетението за забава се изчислява от датата на постановяване на административния акт.“ Поради това дори и с изготвения по делото от СГС доклад, да не е указано на ищеца да ангажира относими към иска по чл.86, ал.1 ЗЗД доказателства, които да са свързани поставяне на ответниците в забава, съобразно правилото на чл. 84, ал.2 ЗЗД, какъвто факт последният въобще не е твърдял, не е в отклонение от възприетото в задължителната и казуална практика на ВКС по приложението на чл.146 ГПК, цитирана и с касационната жалба. Ответниците по касационната жалба не са претендирали деловодни разноски за производството по чл.288 ГПК, които да са извършили реално, поради което при този изход на делото и процесуалното правило на чл.78, ал.3, във вр. с ал.1 ГПК съставът на касационната инстанция не присъжда такива. Мотивиран от гореизложеното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС