Определение № 4285 от 08.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 1589/2025 г.

Производството е по чл. 288 във вр. с чл. 280 ГПК. Образувано е по касационна жалба, подадена от А. В. А., против решение № 359 от 11.12.2024 г. по в. гр. д. № 480/2024 г. по описа на Сливенски окръжен съд, с което е потвърдено първоинстанционно решение по гр. д. № 1764/2023 г. на Сливенски районен съд за допускане до съдебна делба на апартамент в [населено място] и на двуетажна жилищна сграда и едноетажна масивна стопанска постройка, заедно с правото на строеж върху общинско място, находящи се в [населено място]. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Иска отмяна на решението. Претендира разноски По искането за допускане на въззивното решение до касационен контрол поддържа в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК специалната предпоставка, регламентирана в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, при формулиране на следните правни въпроси: 1. Как се установява наличието на субективния елемент на владението по смисъла на чл. 68 ЗС. Извършването на какви действия сочат на анимус за придобиване собствеността на имота. Избор на имот и предоставяне на средства за покупката му, извършването на ремонти със собствени средства без допитване до други лица, недопускане на други лица в имота, самостоятелно ползване и стопанисване на имота в продължение на повече от десет години, сочат ли намерение за своене. Твърди противоречие със задължителната и казуална съдебна практика на ВС и ВКС по Постановление № 6 от 27.12.1974 г. на Пленума на ВС, решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 619/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 132 от 27.05.2016 г. по гр. д. № 1121/2016 г. на ВКС, I г. о., и други; 2. След като фактическата власт е предадена на владелеца от самия формален собственик в деня на покупката на имота и с предаване на ключовете е направено признание, че имотът се предава за ползване на действителния собственик, нужно ли е владелецът впоследствие да демонстрира спрямо него намерението за своене. Поддържа се противоречие по този въпрос с решение № 2 от 12.03.2020 г. по гр. д. № 619/2019 г. на ВКС, I г. о., решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 619/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 19 от 28.01.2019 г. по гр. д. № 1298/2018 г. на ВКС, I г. о., решение № 20 от 23.07.2018 г. по гр. д. № 1377/2017 г. на ВКС, II г. о., решение № 50035 от 28.08.2023 г. по гр. д. № 1901/2022 г. на ВКС, II г. о., решение № 27 от 21.07.2021 г. по гр. д. № 4331/2019 г. на ВКС, I г. о., и други; 3. Може ли след изтичане на десетгодишния срок на спокойно, явно и необезпокоявано владение от страна на владелеца и съответно придобиване от него на правото на собственост в пълен обем, да му се противопостави действие на формалния титуляр на имота, предполагащо съзнание на собственик. Твърди противоречие по този въпрос със задължителната и казуална съдебна практика на ВКС по ТР № 4 от 17.12.2012 г. по тълк. д. № 4/2012 г. на ОСГК на ВКС, решение № 406 от 25.06.2009 г. по гр. д. № 898/2008 г. на ВКС, II г. о., решение № 168 от 14.11.2023 г. по гр. д. № 4234/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 50160 от 20.01.2023 г. по гр. д. № 504/2022 г. на ВКС, I г. о., решение № 35 от 18.08.2022 г. по гр. д. № 2880/2021 г. на ВКС, I г. о., решение № 60108 от 22.11.2021 г. по гр. д. № 3534/2020 г. на ВКС, II г. о., и други; 4. Длъжен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани доказателства по делото в тяхната съвкупност и взаимна връзка, и 5. За да се приеме, че е изпълнил задължението си, вменено му с императивните правни разпоредби на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК, достатъчно ли е съдът механично да изброи в мотивите към решението си събраните по делото доказателства, без да ги обсъди и да цени установените от всички тях факти в тяхната съвкупност. Излага, че тези процесуалноправни въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната и казуална съдебна практика на ВКС по ТР № 1 от 04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС, ТР № 1/2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, решение № 3 от 19.01.2016 г. по гр. д. № 619/2015 г. на ВКС, I г. о., решение № 127 от 05.04.2011 г. по гр. д. № 1321/2009 г. на ВКС, IV г. о., решение № 23 от 02.02.2018 г. по гр. д. № 920/2017 г. на ВКС, IV г. о., и други. Ответникът по касационната жалба В. А. Д. в законоустановения срок по чл. 287, ал. 1 ГПК е подал отговор, в който излага съображения за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и за нейната неоснователност. Претендира разноски. Върховният касационен съд, състав на Второ г. о., след като извърши преценка на наведените предпоставки за допускане до разглеждане на касационната жалба, намира следното: Касационната жалба е редовна и допустима. Подадена е от надлежна страна, чрез процесуален представител въз основа на надлежно учредена представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Производството е по съдебна делба във фазата по допускането й. С въззивното решение е потвърдено първоинстанционно решение № 652 от 11.07.2024 г. по гр. д. № 1764/2023 г. на Сливенски районен съд, с което са допуснати до съдебна делба между В. А. Д. и А. В. А. на основание чл. 69 ЗН недвижими имоти, представляващи самостоятелен обект в сграда с идентификатор ***, находящ се на адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, ап. 9, с предназначение – жилище, с посочена по документ за собственост площ от 70 кв. м, заедно с прилежащите избено помещение, таванско помещение и 2.304 % идеални части от общите части на сградата, и двуетажна жилищна сграда с идентификатор ***, с посочена по документ застроена площ от 70 кв. м. и по скица 90 кв. м, и едноетажна масивна постройка с идентификатор ***, заедно с право на строеж върху общинско място с площ 422 кв. м, представляващо поземлен имот с идентификатор ***, находящи се в [населено място] на адрес: [улица], при дялове 3/8 ид. ч. за В. Д. и 5/8 ид. ч. за А. А.. Обжалваното решение е постановено по производство, образувано по въззивна жалба на А. А. с оплаквания за неправилно приложение на материалния закон (чл. 3, б. „а“ ЗН и чл. 79 ЗС) и допуснати от първоинстанционния съд процесуални нарушения по доказателствени искания за установяване на релевираното правозащитно възражение за изтекла придобивна давност през периода 2003 – 2013 г. за имота в [населено място]. Въззивният съд, след обсъждането им със събраните по производството доказателства и въз основа на предвидената в чл. 272 ГПК процесуална възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, е приел за установено, че съделителите са наследници по закон като синове на Й. С. В., починала на 31.10.2020 г., както и че ответникът А. А. (понастоящем касатор) е наследник по закон и син на В. А. В., починал на 14.05.2020 г. и който е бил съпруг на общия на страните наследодател - Й. В.. Прието е, че В. В. и Й. В. са придобили в режим на съпружеска имуществена общност въз основа на договор за продажба на жилищен имот на жилищния фонд при Министерството на народната отбрана от 30.04.1974 г. недвижим имот в [населено място], представляващ апартамент № 9, с адрес: [населено място], [улица], вх. А, ет. 4, и договор за продажба на недвижим имот по нотариален акт № 159 от 19.11.2003 г. - недвижим имот в [населено място] (двуетажна масивна жилищна сграда заедно с масивна стопанска постройка и отстъпена право на строеж върху общинско място - УПИ * в кв. 10 по плана на града). Въззивният съд е посочил, че спорните въпроси по производството във връзка релевираните от съделителя А. А. възражения по иска за делба, респ. оплаквания във въззивната жалба са два. Първият въпрос е дали съделителят В. Д. е недостоен да наследи общия наследодател – майката на страните Й. В., тъй като през 2018 г. е упражнил домашно насилие по отношение на нейния съпруг и баща на другия съделител – В. В., а вторият – за наличие на съсобственост по отношение на имота в [населено място] поради изтекла придобивна давност в полза на А. А.. Възражението за наличието на пречка за наследяване по чл. 3, б. „а“ ЗН съдът е приел за неоснователно, доколкото в императивната разпоредба на чл. 3 ЗН изчерпателно е посочено, че за да бъде обявен за недостоен да наследи наследодателя, наследникът следва да извърши деяния, всяко от които съответства на престъпно деяние от Наказателния кодекс и следва да е установено по надлежния ред. Прието е, че съделителят В. Д. не e осъждан, не е установено деяние, което като последица да доведе до недостойнство за наследяване. За неоснователно е прието и възражението на съделителя А. А., че е придобил процесния имот, находящ се в [населено място], въз основа на изтекла в негова полза придобивна давност. Прието е, че съделителят не е изпълнил доказателствената си тежест да установи, че е осъществил владение, което да е противопоставил на собствениците на имота, а напротив от приетите по делото доказателства, включително и събрани пред въззивната инстанция свидетелски показания, е установено, че той е държал процесния имот в [населено място] и придобивна давност в негова полза не е могла да тече, респ. не е изтекла. При тези мотиви в обжалваното въззивно решение поддържаните от касатора основания по чл. 280 ГПК за допускането му до касационно обжалване не са налице. Допускането на касационното обжалване на въззивното решение се осъществява при условията на чл. 280, ал. 1 ГПК – при повдигнат от касатора правен въпрос, с предвиденото в ГПК значение, т. е. при формулиран от него материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в обжалвания съдебен акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за преценката и обсъждането на събраните по делото доказателства - т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС. Едновременно с формулиране на въпроса е необходимо касаторът да обоснове и наличието на някоя от специалните предпоставки по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 - 3 ГПК за допускане на решението до касационно обжалване. Независимо от тези предпоставки касационно обжалване се допуска и при някое от основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК - вероятна нищожност, недопустимост или очевидна неправилност. Първите три въпроса от изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК предполагат общо разглеждане, доколкото те се отнасят за признаците на давностното владение като придобивен способ на правото на собственост, включващи не само същото да е непрекъснато и необезпокоявано, а и явно. В трайно установената практика на ВКС, включително и в посочените от касатора решения, е прието, че за да се придобие правото на собственост върху имот на основание давностно владение, то трябва да е постоянно, непрекъсвано, спокойно, явно и несъмнено. Владението трябва да е постоянно, т. е. да няма инцидентен характер и да е от такова естество, че да не позволява на други лица да владеят имота. Постоянното владение не изисква фактическата власт задължително да се осъществява във всеки един момент от времето, като тя може да се упражнява и чрез периодични посещения в имота, като е достатъчно действията на владелеца да сочат, че той счита имота за свой и фактическата му власт да не бъде прекъсвана от действия на трети лица. Тези действия трябва да бъдат такива, че да дават възможност на собственика да узнае, че трето лице владее имота му и да предприеме действия по защита на правото си на собственост. Именно такива действия от съделителя А. А., респ. действия, които да надхвърлят обикновеното ползване на процесния имот, са приети от въззивния съд за неустановени по производството при извършения анализ и съвкупната преценка на събраните доказателства. Направен е извод за установена от съделителя А. А. фактическа власт върху процесния имот като държане, което изключва придобиване на собственост по давност като оригинерно придобивно основание, респ. разглеждането на приложимостта на презумпцията по чл. 69 ЗС за своене на имота. Този извод е направен в обжалваното решение от приетите за доказани факти за установяването на фактическата власт след закупуване на имота от наследодателите на страните през време на брака им. Приетите за установени факти са свързани с дадената на съделителя възможност само от неговия баща В. В., като близък родственик, да ползва имота, както и с липсата на изразено изявление от родителите за придобиване на собствеността от негова страна до учредяването на представителна власт с пълномощните от 20.03.2020 г. и 20.05.2020 г. за извършване на разпоредителни сделки с процесния имот (включително за договаряне сам със себе си при условията на чл. 38 ЗЗД). С така приетото в обжалваното решение при изложените за установени релевантни факти не е налице не само формулиране на правни въпроси, обусловили решаващите изводи на въззивния съд по настоящия спор, но отсъства и противоречие с практиката на ВКС, включително и посочената в изложението, като допълнителен селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Не е налице поддържаното основание за допускане на касационно обжалване и по процесуалноправните въпроси, свързани с правомощията на въззивния съд като съд по съществото на спора да изгради свои самостоятелни фактически и правни изводи. Тези въпроси са обуславящи за всяко въззивно решение, поради което е налице общата предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК, но по тях въззивният съд не се е произнесъл в противоречие с тълкувателната практика на ВС и ВКС, нито с казуалната практика на ВКС, поради което липсва специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Изцяло в съответствие с постановената по приложението на чл. 12 ГПК, чл. 235 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК практика на върховната инстанция въззивният съд е изложил собствени решаващи мотиви по спора, след извършен анализ и преценка на всички събрани по делото доказателствени средства поотделно и в тяхната съвкупност. Доводите за обосноваване на въпросите са съображения, относими към касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Те са от значение за правилността на решението и подлежат на преценка в производството по чл. 290 ГПК, а не в стадия за селектиране на касационната жалба по реда на чл. 288 ГПК (т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). При извършената служебна проверка не се установи наличие и на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 2 ГПК, тъй като не е налице вероятност въззивното решение да е нищожно, недопустимо или очевидно неправилно. В заключение решението не следва да се допуска до касационно обжалване. При този резултат на ответника по касационната жалба В. Д., подал отговор и направил своевременно искане, следва на основание чл. 78, ал. 3 ГПК да се присъдят претендираните разноски в производството пред касационната инстанция, в размер на 255.65 евро (с левова равностойност 500 лева), представляващи адвокатско възнаграждение. По изложените съображения Върховен касационен съд, състав на Второ г. о.