Определение № 50337 от 18.05.2023 г. на ВКС по т. д. № 1711/2022 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на П. М. М. против решение № 248/23.02.2022 г. по гр.д.№ 1885/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 261686/12.03.2021г. по гр.д.№ 10718/2019 г. на Софийски градски съд. С потвърденото решение е отхвърлен предявеният от касатора против ЗАД " ОЗК - Застраховане „ АД иск, с правно основание чл. 432 ал.1 КЗ, за заплащане на обезщетение за неимуществени вреди, претърпени от настъпило на 14.02.2018 г., по вина на водача на застрахован при ответното дружество, по ЗЗ „ ГО „ на автомобилистите автобус, в размер на 26 000 лева. Касаторът оспорва правилността на извода на въззивния съд за недоказано противоправно поведение на водача на автобуса и настъпването на вредите в причинност със случайно събитие, за което не следва да се ангажира отговорността му, съответно тази на застрахователя на гражданската отговорност. Счита, че въззивното решение е лишено от мотиви, от които да е видна съвкупна преценка на доказателствения материал, като са игнорирани писмени и гласни доказателства, без обосноваване причината за това. Касационната жалба не конкретизира последните, а съдържа собствен анализ на касатора досежно действително установимата фактическа обстановка. Акцентира се на несъобразена с конкретните условия - интензивен трафик и приближаване на кръстовище - скорост, която е следвало да му осигури възможност за безопасно за пътниците спиране пред всяко предвидимо препятствие. Сочи се и съществено процесуално нарушение, допуснато с отказа на въззивния съд да спре производството, на основание чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК, до постановяването на присъда по висящото срещу делинквента В. П. нохд № 5496/2019 г. на 4 състав на СРС, с която би се разрешил по задължителен за гражданския съд начин, съгласно чл.300 ГПК, въпросът относно противоправността на поведението на водача на автобуса. Ответната страна – ЗАД „ ОЗК – Застраховане“ АД – оспорва касационната жалба и бланкетно - обосноваността на основание за допускане на касационното обжалване, с подробно изложение по правилността на въззивното решение. Върховен касационен съд, първо търговско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу валиден, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. За да се произнесе по допускане на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното: За да приемат наличието на случайно събитие, първоинстанционният и въззивният съд са приели, че от доказателствата е установимо аварийно спиране на превозното средство от водача му В. П., с цел избягване на ПТП, предвид опасното, внезапно навлизане в пътната лента на автобуса и непосредствено пред него на друго превозно средство – неидентифицирано. Въззивният съд, при така установените обстоятелства, е приел, че поведението на водача не е било противоправно и търпимите в причинност с аварийното спиране вреди на ищцата не могат да се квалифицират като непозволено увреждане. Цитирал е чл. 24 ал. 1 от ЗДвП, според който водачът на ППС не трябва да намалява скоростта рязко, освен ако това е необходимо за предотвратяване на ПТП, какъвто е настоящият случай. Увредите на ищцата съдът е приел в причинност с противоправното поведение на водача на неидентифицираното МПС, внезапно препречило пътя на автобуса. Неустановената отговорност на водача на застрахования при ответното дружество автобус изключва, функционално обусловената от тази на делинквента, отговорност на застрахователя. Въззивният съд, макар без формално позоваване на чл.272 ГПК, изрично е споделил фактическите констатации на първоинстанционния съд, формирани въз основа на събраните свидетелски показания и заключения на САТЕ. Първоинстанционният съд е възприел за доказан факта на внезапно навлизане на неизвестно МПС пред автобуса, предпоставило аварийното спиране, основавайки се на показанията на свидетелката С. П., също пострадала и намирала се в непосредствена близост до кабината на водача, които кореспондират и с показанията на последния, вкл. относно визуалната характеристика на автомобила – джип или по-голяма кола. Така в о.с.з. на 19.02.2021 г. св. П. заявява за неидентифицираното МПС: „ мушна се пред нас и наби спирачки„, „мина много близо пред автобуса „. Отбелязва, че автобусът не се е движел бързо, нито е забелязала нещо непривично в поведението на шофьора. Съдът е съобразил, че и пострадалата свидетелка И. споделя за спрял пред автобуса автомобил, макар да не твърди маневрата на същия като причина за аварийното спиране и да споделя друга визуална характеристика – малка бяла кола. Споделен е извода на САТЕ, основан на показанията на свидетелите П. и П., че ако не би било предприето аварийно спиране е бил възможен удар с лекия автомобил, като внезапното спиране е довело до възникване на голямата инерционна сила, предизвикала падането на ищцата. Съобразено е и заключението на вещите лица, че инерционната сила не е била повлияна от скоростта на движение на автобуса, на която – като несъобразена с пътните условия – ищцата основава доводите си за нарушение на правилата на ЗДвП от водача на автобуса. В хода на производството и изрично във въззивна инстанция ищцата е поискала спиране на производството, до постановяване на присъда/решение по образуваното срещу В. П. наказателно производство – нохд № № 5496/2019 г. на 4 състав на СРС. За образуването и висящността на същото няма представено доказателство, нито изрично признание на страните, но не се и оспорва. Представен е обвинителният акт, видно от който В. П. е обвинен за престъпление по чл. 343 ал.3 б.“А“ пр. 2 вр. с ал.1 б.“б“ пр. 2 вр. с чл.342 ал.1 пр. 3 НК: за това, че в нарушение на чл.20 ал.2 и чл.132 от ЗДвП е причинил по непредпазливост средна телесна повреда на повече от едно лице - Р. С. и Е. И.. Установимо е от съдържанието на обвинителния акт, че се касае за действията на В. П. от 14.02.2018 г., при които са настъпили и уврежданията на ищцата П. М.. В изложението по чл. 284 ал. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 1/ Налице ли са предпоставките на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК за спиране на производството по гражданско дело, в което се реализира гражданската отговорност на застрахователя по застраховка „ Гражданска отговорност„ спрямо пострадалото лице, при висящо наказателно производство срещу застрахованото лице ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван с ТР № 1/2019 г. по тълк. дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС и 2/ Длъжен ли е въззивният съд да прецени всички доказателства и доводи на страните, като конкретно, ясно и точно изложи в решението си върху кои доказателства основава възприетата фактическа обстановка, а ако по делото са събрани противоречиви доказателства, мотивирано да каже защо и на кои вярва и на кои не, кои възприема и кои не ? – допълнителният селективен критерий е обосноваван в идентична хипотеза на чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, с приетото в ТР № 1/2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Съгласно приетото в ТР №1/2019 г. по тълк.дело № 1/2019 г. на ОСГТК на ВКС, несъобразяването на висящ преюдициален спор предпоставя недопустимост на постановеното по обусловения, без изчакването на резултата от обуславящия, съдебно решение. За недопустимостта настоящата инстанция следи служебно и без формулирането на правен въпрос и обосноваването му с допълнителен селективен критерий. Наличието на висящо наказателно производство, обаче, е обстоятелство, евентуално обуславящо спиране на различно от чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК основание, а именно - т. 5 на същата разпоредба – с цел зачитане на задължителната за съда, разглеждащ гражданските последици от деянието, съгласно чл. 300 ГПК, сила на постановимата присъда - относно извършването на деянието, неговата противоправност и отговорността на дееца. В случая, обаче, такава задължителна сила евентуално би се формирала, но по отношение отговорността на В. П. за увреда на различни от ищцата лица, само спрямо които поведението му е квалифицирано за съставомерно. По начало, релевантен би бил правен въпрос по приложението на чл. 229 ал. 1 т. 5 ГПК, какъвто не е формулиран, нито обоснован с допълнителен селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Вероятна недопустимост на въззивното решение, съгласно приетото в ТР № 1/2019 г. по тълк.дело № 1/2017 г. на ОСГТК на ВКС, е несподелима, тъй като не е налице хипотезата на чл. 229 ал. 1 т. 4 ГПК. Дори абстрахирайки се от предвиденото в чл. 229 ал. 1 т. 5 вр. с чл. 300 ГПК и приложимостта на чл. 229 ал.1 т.4 ГПК по отношение на спорни граждански съдопроизводства, преюдициалността по смисъла на т.4 винаги предполага идентичност на страните по обусловения и обуславящия спор, каквато не е налице. Вторият от въпросите в една част не съответства на съдържанието на мотивите, а в друга - не кореспондира с конкретен касационен довод. Въззивният съд, макар без изрично позоваване на чл. 272 ГПК, е споделил изрично възприетата от първоинстанционния съд фактическа обстановка въз основа анализ на събраните доказателства, а последният ясно е посочил чии показания възприема за достоверни и обективни - на също пострадала пътничка / С. П. /, очевидец на твърдяната и от водача на автобуса причина за аварийното спиране, доколкото е била в непосредствена близост с шофьорската кабина и обективно е наблюдавала развоя на събитията. Касационната жалба и не конкретизира кои доказателства въззивният съд не е съобразил, но които биха били достатъчни за обосноваване на различен от настоящия правен резултат, тъй като пълно и главно установяват противоправност в поведението на водача на автобуса.В този смисъл, действително некоментираното изрично от съда противоречие в показанията на двете групи свидетели - С. П. и В. П. от една страна и Е. И. – от друга, досежно което е относима втората част от формулирания въпрос, дори да съставлява процесуално нарушение, не е обосновано от касатора като съществено такова, а само същественото е основание по чл. 281 т. 3 ГПК. Касационната жалба не съдържа доводи защо показанията на свидетелката И. е следвало да бъдат предпочетени, а показанията на свидетелката П. - игнорирани, като пристрастни и необективни. Невъзможността да се споделят едните пред другите показания по начало изключва главното и пълно доказване на противоправно поведение на водача на автобуса, тежестта за което носи ищцата. Спрямо относимата към решаващите мотиви втора част на формулирания втори въпрос - за задълженията на въззивния съд при наличие на противоречиви свидетелски показания - соченото ТР № 1/ 2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС е неотносимо, както впрочем следва и от самото изложение на касатора, отнасящ задължителните в ТР указания към приложението на чл. 236 ал. 2 ГПК. Следователно, дори да се приеме обоснован общия, необоснован остава допълнителния селективен критерий за допускане на касационното обжалване. Водим от горното, Върховен касационен съд, първо търговско отделение