Определение № 543 от 28.03.2023 г. на ВКС по гр. д. № 1108/2023 г.

Производството е по реда на чл.274, ал.3 ГПК. Образувано е по частна касационна жалба на Н. Н. Г., чрез адв. И. Г.-Б., срещу определение № 2850/12.12.2022г. по ч.гр.д.№ 3051/22г. по описа на Окръжен съд Пловдив, с което е потвърдено определението на първоинстанционния съд от 04.10.2022г. по гр.д.№ 7532/22г. за прекратяване на исковото производство поради липса на международна компетентност на българския съд да разгледа и реши спора между страните по чл. 127, ал.2 СК и чл. 127а СК. С обжалваното определение въззивната инстанция е приела за установено, че детето на страните - М., р. 2018г., има обичайно местопребиваване в Обединеното Кралство Великобритания и С. И. към момента на предявяване на исковете; приложими за казуса са разпоредбите на ратифицираната от Р България и от Обединеното Кралство Конвенцията за компетентността, приложимото право и признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на детето /Конвенцията/, и доколкото повдигнатите въпроси са елемент от „родителската отговорност”, следва да бъдат разгледани и разрешени от съда по обичайното местопребиваване на детето към момента на сезиране с исковата молба. Предвид така приетото, при служебна проверка за международна компетентност, въззивният съд е заключил, че производството по делото е недопустимо поради липса на международна компетентност на българския съд. Жалбоподателят иска отмяна на атакуваното определение, като твърди, че съдът неправилно е приел, че е налице незаконно прехвърляне и задържане на детето в Р България и че казусът попада в предметния обхват на Конвенцията. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК се твърди, че въпросът за международната компетентност на българския съд е решен в противоречие с практиката на ВКС в определение № 126/05.04.2022г. по гр.д.№63/22г. на ІІІ ГО и се поставят следните четири въпроса, чиито отговори, според касатора, са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото: 1/ “Налице ли е „незаконно прехвърляне“ на детето в Р България по смисъла на Конвенцията за компетентността, приложимото право и признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на детето /Конвенцията/, при положение, че детето е пътувало със свой законен представител, упражняващ родителски права, при наличие на нотариално заверена декларация за съгласие на майката детето да пътува неограничено зад граница придружавано от баща си, след като непосредствено преди пътуването детето и бащата са били изгонени от дома си от майката?“ 2/ “Може и да се счита, че майката не е „упражнявала ефективно“ родителските права спрямо детето, поради чести и продължителни отсъствия от вкъщи, изгонване от дома си на бащата и детето, трайно неполагане на грижи за детето и оставяйки го само на грижите на бащата?“ 3/ „ При защита на висшия интерес на детето – български гражданин, което вече се е интегрирало в семейната и социална среда в Р България, компетентен ли е българският съд да разгледа спора за родителски права, с който е сезиран, след като ответникът не възразява за липса на международна компетентност и предявява насрещен иск ?“ 4/ „Дали при преценка на висшия интерес на детето може да се направи извод, че е в изключителна полза на детето делото да бъде разгледано от български съд, при наличие на писмени доказателства, че детето не е интегрирано и няма трайни връзки със средата във Великобритания, поради което и специализираните власти там не биха могли да имат поглед върху неговото развитие, за да дадат аргументирано становище по съществото на спора ?“ Позовава се и на основанието на чл. 280, ал.2, предл. 3 то ГПК – очевидна неправилност на обжалваното определение Ответната страна по жалбата – Й. И. Г., я оспорва и възразява срещу наличието на основания за допускането й до касационен контрол. Представя доказателства за висящ спор между страните по чл.3 от Х. конвенция за гражданските аспекти на международното отвличане на деца – невлязло в сила решение на СГС. Допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд с обжалваното определение/ решение по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1-3 ГПК. Съгласно даденото в т.1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010г. по тълк. дело № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС разрешение, правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по делото. Решаващият извод на въззивната инстанция за прекратяване на делото е за липса на международна компетентност, за която се следи служебно. Този извод е основан единствено на релевантно в случая обстоятелство, че детето М., р. 2018г., има обичайно местопребиваване на територията на Обединеното кралство Великобритания и С. И. към момента на подаване на исковата молба. Заключението в този смисъл е обосновано от безспорно установеното по делото, че от 2019г. до 13.05.2022г. детето М. е живяло с родителите си в Обединеното Кралство, където те са се установили трайно да живеят и работят; на 14.05.2022г. е пристигнало на територията на Р България с баща си, който на 29.05.2022г. се е върнал сам в Обединеното Кралство; по подаден от майката сигнал във Великобритания е образувано дело срещу бащата за отвеждането на детето в Р България; съществува и такова за настойничество на детето М., по което съдът в Обединеното Кралство е приел да е компетентен; исковата молба, с която българският съд е сезиран с въпросите по чл. 127 СК е подадена на 26.05.2022г.; няма доказателства, които да са годни да установят промяна в обичайното местопребиваване на детето към тази дата. Предвид така приетото от въззивния съд, първите два от поставените в хипотеза на чл. 280, ал.1, т.3 ГПК въпроси не са обуславящи извода относно международната компетентност на българския съд. Тези въпроси касаят разпоредбата на чл. 7 от Конвенцията, която регламентира условията, при които съдът по обичайното местопребиваване на дете запазва компетентността си след неговото незаконно прехвърляне или задържане в друга държава. Въззивният съд не ги е коментирал, нито е изследвал незаконно ли е било прехвърлянето на детето в Р България. Решаващо за международната компетентност на българския съд е било не дали съдът във Великобритания е запазил компетентността си като съд по обичайното местопребиваване на детето преди прехвърлянето му в Р България, а дали към датата на сезиране на българския съд детето има обичайно местопребиваване в Р България. Въпросът, поставен в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК и вторите два въпроса по чл. 280, ал.1, т.3 ГПК, всички касаещи определяне на международно компетентния съд по искове по чл.127,ал.2 СК, са разрешени в съответствие с трайно установената практика на ВКС (вж. определение № 51 от 9.02.2022 г. на ВКС по ч. гр. д. № 46/2022 г., III г. о. и посочените в него; определение № 91 от 12.03.2021 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3972/2020 г., III г. о. и посочените в него и др., включително цитираното от касатора определение № 126/ 05.04.2022г. по ч.гр.д.№ 63/2022г., ІІІ ГО). Съгласно същата, която се споделя и от настоящия състав, съдът е длъжен да следи служебно за своята международна компетентност ( чл. 15 ГПК ), независимо дали компетентността се урежда от регламент на Европейския съюз (ЕС), от международна конвенция, приета от Република България, или от Кодекса на международното частно право (КМЧП); за споровете по искове за упражняване на родителски права и режима на лични контакти с детето, което има обичайно местопребиваване в страна, която не е членка на ЕС, се прилага Конвенцията за компетентността, приложимото право, признаването, изпълнението и сътрудничеството във връзка с родителската отговорност и мерките за закрила на децата от 1996 г.; компетентността по въпросите по чл.3 ,б „а“ и „б“ от Конвенцията е абсолютна и не може да бъде дерогирана от националното законодателство, а въпросът за правото на лични отношения с детето е в изключителната компетентност на съдебните органи на държавата по обичайното му местопребиваване; понятието „обичайно местопребиваване“, в изяснения при автономното му тълкуване смисъл, е мястото, което отразява определена интеграция на детето в социална и семейна среда, за която се съобразяват, наред с други фактори и продължителността, редовността, условията и причините за престоя на територията на държава членка, както и причините за преместването на семейството в тази държава, а временното отсъствие на детето от това място не означава смяна на пребиваването му. При съобразяване с цитираните разрешения, въззивният съд правилно е приел, че международната компетентност на българския съд е изключена, защото към подаване на исковата молба детето М. няма обичайно местопребиваване в Р България, предвид наличието на такова в Обединеното Кралство и обективната невъзможност за краткия период от пристигане на детето в Р България - 14.05.2022 г. до подаването на исковата молба -26.05.2022г. то да се интегрира в нова социална и семейна среда в Р България. Не е налице и поддържаното основание на чл. 280, ал.2, предл.3 то ГПК. „Очевидната неправилност” предпоставя обосноваване на порок на въззивния акт, установим пряко от съдържанието на последния, без анализ на доказателствата и на осъществените процесуални действия на съда и страните. Тя следва да е изводима от мотивите на съдебното решение или определение и при установените от инстанцията по същество факти. Случаят не е такъв. Касаторът е изложил аргументи по същество на делото, които изискват анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Така заявената от него неправилност представлява основание за касационно обжалване и може да бъде преценявана от ВКС само в случай, че въззивният акт бъде допуснат до касационен контрол в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. В обобщение, атакуваното определение не следва да се допуска до касационно обжалване и съдът