Определение № 833 от 21.02.2025 г. на ВКС по гр. д. № 2777/2024 г.

Производството по делото е образувано по касационна жалба, подадена от И. З. И., чрез адвокат Г. Г., срещу въззивно решение № 249 от 15.05.2024 г., постановено от Врачанския окръжен съд по въззивно гр.д. № 166/2024 г., в частта по чл. 179, ал. 4 от ЗМВР, както и съдебноделоводните разноски. Касаторът излага съображения за неправилност. Насрещната страна ОД на МВР - Враца, представлявана от директора К. Й., чрез юрисконсулт Д. М., отговаря в срока по чл. 287 ГПК, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, евентуално, че касационната жалба е неоснователна. Моли за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за инстанцията. Съставът на Върховния касационен съд намира, че касационната жалба е допустима. Подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, и отговаря на изискванията по чл. 284, ал. 1 и 2 ГПК. Приложено е и изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК, с което са изпълнени и условията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК. По заявените основания за допускане на касационното обжалване, съставът на Върховния касационен съд, четвърто гражданско отделение, намира следното: Въззивният Врачански окръжен съд, като потвърдил решението на първостепенния Козлодуйски районен съд, отхвърлил предявения от И. З. И. против на ОД на МВР-Враца иск за заплащане на сумата от 5254,59 лв. – допълнително възнаграждение за периода от 15.07.2019 г. до 15.07.2022 г., на осн. чл. 179, ал. 4 ЗМВР, обезщетение за забава в размер на 704,64 лв., натрупано до 15.07.2022 г., както и след датата на подаване на иска в размера на законната лихва върху главницата, до окончателното издължаване. Въззивното решение в частта по чл. 178, ал. 1, т. 3 ЗМВР и лихвата за забава върху тази главница, е необжалваемо и е влязло в сила. Въззивният съд е възложил съдебно-деловодните разноски между страните по правилата на чл. 78, ал. 1 и ал. 3 ГПК. По спора, предмет на касационната жалба, въззивният съд установил, че в рамките на процесния период от 15.7.2019 г. до 15.7.2022 г. страните са били обвързани от валидно служебно правоотношение, по силата на което ищецът И. З. И. е заемал длъжността “старши полицай“ в сектор „Охранителна полиция” в РУ АЕЦ Козлодуй към Областна дирекция на МВР - Враца и е имал статут на държавен служител по смисъла на чл.142, ал.1, т.1, пр.1 от ЗМВР. На осн. чл. 92, ал. 1, т. 1 ЗМВР между АЕЦ “Козлодуй“ ЕАД и ОД на МВР – Враца са сключвани договори за охрана на централата (от 2017 и 2021 г.). В двата договора по идентичен начин е уговорено, че изпълнителят (ОД на МВР – Враца) се задължава да изпълнява услугата в съответствие с изискванията на нормативните актове, вътрешните правила и инструкции, а предметът на договора се изпълнява чрез РУ - АЕЦ-Козлодуй. В чл. 4.1.6 на всеки от договорите е уредено, че резултатите от защитната дейност по договора и личният принос на служителите се преценяват ежемесечно от работна група, определена от ръководителите на страните, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР-Враца и изпълнителния директор на АЕЦ „Козлодуй“ ЕАД. По силата на чл. 4.1.7 на договора, съгласно Решение № 282/1993 г. на Министерския съвет, работната група предлага допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД, в различни размери – процентно от размера на минималната работна заплата за различните длъжности но с таван не по-висок от пълния ѝ размер. В т. 2. 3 от договорите е уговорено, че изпълнителят уведомява писмено възложителя при всяко изменение на размера на минималната работна заплата, прието с постановление на Министерски съвет. Съдът изяснил, че минималната работна заплата представлява база за изчисление на допълнителното възнаграждение по Решение № 282/1993 г. Със заповед от 16.07.2017 г. на изпълнителния директор на АЕЦ “Козлодуй“ ЕАД са утвърдени на 10.07.2019 г. Вътрешни правила за определяне на размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282 от 15.07.1993 г., въведени от 01.08.2019 г. Приети са и последващи Вътрешни правила за определяне на размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282 от 15.07.1993 г., утвърдени от изпълнителния директор на централата на 08.09.2021 г., както и негова заповед от 14.09.2021 г. за тяхното въвеждане, считано от 17.09.2021 г. Двата документа са с идентично съдържание и в тях е предвидена процедурата по ежемесечното определяне на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР по Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет, които се изплащат към работната заплата на служителите на МВР. Целта на вътрешните правила съгласно чл. 1.1. от тях е да се определят условията и реда за определяне на размера на допълнителните възнаграждения на служителите на МВР, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности, като се гарантира недопускане на дискриминация или неравнопоставеното им третиране, както и да мотивират и поощрят служителите при изпълнение на дейността им в АЕЦ - Козлодуй. Дадена е дефиниция за „допълнително възнаграждение“ (чл. 7.1. от ВП от 2019 г.), според която това са парични средства за стимулиране повишаването на качеството на трудовото изпълнение, дължащи се на основание Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет. Според същата точка от правилата от 2021 г., допълнителното възнаграждение са парични средства с правно основание Решение № 282 от 15.07.1993 г. на Министерски съвет, предназначени да стимулират повишаването на качеството на изпълнение на функционалните задължения по осигуряване на физическа защита, пожарогасителна и спасителна дейност и охрана на "АЕЦ Козлодуй" ЕАД като стратегически обект от значение за националната сигурност. Предвидено е също, че допълнителното възнаграждение се заплаща според личния принос на всеки служител в защитната дейност за съответния месец с цел стимулиране повишаването на качеството. Съдът е приел, че претендираното възнаграждение представлява поощрение на служителите на МВР за положения труд по охрана на централата; то зависи от трудовото представяне на работниците/служителите; резултатите от защитната дейност по договора и личният принос на служителите се преценяват ежемесечно от работна група, определена от ръководителите на страните по договора за охрана, за което се изготвя протокол, който се утвърждава от директора на ОДМВР-Враца и изпълнителния директор на АЕЦ “Козлодуй“; работната група предлага допълнителни възнаграждения на служителите на изпълнителя, участващи пряко в осъществяване на защитните дейности на “АЕЦ Козлодуй“ ЕАД, по отношение на които обаче не е предвиден минимален, а само максимален размер, определен като процент от минималната работна заплата за страната. С оглед така, изложеното, съдът, при преценка на доказателствата, намерил, че е спазен уговореният между страните механизъм за определяне на допълнителните възнаграждения. Според въззивната инстанция, неосновател е доводът на служителя, че му се дължат 80 % от МРЗ, защото от една страна - става дума за поощрение, което зависи от индивидуалното представяне на служителя, което се определя ежемесечно от съвместната работна група на възложителя и изпълнителя, а от друга – определен е максимален размер до 80 % от МРЗ, но не и минимален – т.е., налице е възможност за преценка, а не задължение за точно определен размер на възнаграждението и то - в неговия максимум. Съдът допълнил, че в рамките на процесния период е била спазена предвидената във вътрешните правила процедура за определяне на дължимите допълнителни възнаграждения на служителите на МВР. Също така, съдът изяснил, че в колона 5 от ценовите таблици към договорите е посочен максималният размер на допълнителното възнаграждение като % от МРЗ според заеманата длъжност, т. е. това е сумата, на която се равнява посоченият в чл. 4.1.7 от договорите % от МРЗ като максимално възнаграждение. Тази сума служи за отправна точка при изчисляване на индивидуалните допълнителни възнаграждения на служителите, заемащи съответната длъжност; ценовите таблици са само оферти, дадени в проведените процедури по ЗОП при сключването на договорите, на чиято база е определен максимален, а не фиксиран размер на услугата; възложителят не е длъжен да плаща максимално уговорения процент. Касаторът обосновава допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по въпроса: имат ли постоянен характер допълнителните възнаграждения в колона 5 от Приложение 4 „Ценово предложение“ към действащите към процесния период договори за охрана на ядрените съоръжения, ядрения материал и радиоактивните вещества“ на АЕЦ „Козлодуй“ между „АЕЦ - Козлодуй“ ЕАД и ОДМВР - Враца, съответно договор №[ЕИК]/12.06.2017 г. и договор №[ЕИК]/20.05.2021 г.. Според касатора, решаването на този въпрос е от съществено значение за правния спор и правилното прилагане на закона, защото ще се установят какви критерии са приложими в случая, както и същността на процесното допълнително възнаграждение. Наред с това, касаторът счита, че въпросът е разрешен противоречиво от РС – Козлодуй и ОС – Враца, без да уточнява дали става реч за „противоречие“ между двете инстанции по настоящото дело или по други дела. Последното е и без значение, доколкото основание за допускане до касационно обжалване може да бъде единствено установено противоречие между разрешения, дадени по влезли в сила решения на ВКС, както и при противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления (чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК). Следва, също така, да се поясни, че предмет на касационна проверка е само въззивното решение, не и първоинстанционното. Съставът на ВКС намира, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по така поставения правен въпрос в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На питането може да се даде отговор едва при разглеждане на касационната жалба по същество и анализ на договорите и относимите нормативни актове. Наред с това, въззивният съд е посочил, че по принцип поощренията нямат постоянен характер, а бонусен, както и, че нямат точно определен размер, а зависят от трудовото представяне на работниците или служителите. Същественото в изводите на въззивния съд обаче е, че уговореното в договора възнаграждение зависи от трудовото представяне на работниците или служителите, а иначе – то постоянно се изплаща всеки месец; касае се за специфично допълнително възнаграждение, предвидено в РМС № 282/15.07.1993 г., с „поощрителен характер“. Преди това, въззивният съд е формирал извод, че претенцията се явява неоснователна на поддържаното от ищеца основание – т. 6, б. „г“ от РМС № 282 № 282/15.07.1993 г. При анализ на нормативната уредба, съдът е достигнал до извод, че предвиденото в текста допълнително възнаграждение е без пряка връзка с трудовото представяне на служителите на МВР, а е свързано единствено с условията на труд, при които същите работят в „АЕЦ Козлодуй“; то е с постоянен характер и е обусловено от евентуалните рискове за здравето и работоспособността на служителите на МВР, възникващи от специфичните условия на труд в централата. В ПМС № 235 от 31.07.2014 г. за определяне на условията за изплащане и размерите на допълнителното възнаграждение за работа при специфични условия на държавните служители в МВР, е предвидено, че за работа в среда на йонизиращи лъчения на работещите в АЕЦ Козлодуй служители на МВР се дължи допълнително възнаграждение от 60,00 лв., което е редовно изплащано на ищеца. След това, съдът намерил за нужно да установи налице ли е и другото предвидено основание за заплащане на допълнителни възнаграждения по РМС № 282/15.07.1993 г., а именно по т. 6, б.“в“ – заплащане на поощрения на служителите на МВР при изпълнение на възложените им защитни дейности, доколкото в исковата молба са изложени и фактически твърдения относно дължимостта на търсената сума, съгласно действащ договор между ОДМВР – Враца и АЕЦ „Козлодуй“. Във връзка с тези изводи на въззивния съд няма поставени правни въпроси. Касаторът поставя още пет правни въпроса, без каквато и да е обосновка по някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК. Това, само по себе си има като резултат недопускане на касационното обжалване. Касаторът следва да се обоснове за наличие на допълнителните условия по чл. 280, ал. 1 т. 1 – 3 ГПК, според поддържаното основание, а именно, че разрешението по поставеният въпрос в обжалваното решение противоречи на задължителната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд в тълкувателни решения и постановления, както и на Върховния касационен съд (т. 1), или противоречи на актове на Конституционния съд или на Съда на Европейския съюз (т. 2), съответно, че разглеждането на повдигнатия правен въпрос ще допринесе за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика (посочва се коя), или за осъвременяване на тълкуването й, с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите (изясняване на правната норма) са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени (ТР №1/2009 г. на ОСГТК на ВКС). Върховният касационен съд многократно се е произнасял и, че несъгласието с постановеното от съда, не е обосновка по допълнителните критерии на чл. 280, ал. 1 ГПК. В допълнение, въпросите, поставени в изложението от т. 1 до т. 5, са извън предмета на спора. Те са следните: длъжен ли е органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да уведоми и запознае подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите и, ако има такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на това възнаграждение в пълен размер за конкретния период; може ли, в договор по чл. 92, ал. 1 ЗМВР и приложенията/анексите към него, възложителят и изпълнителят да се договорят и да въведат неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР, и ако нямат това право, това договаряне и въвеждане влече ли след себе си задължение за изплащане на тези възнаграждения в пълен размер; имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да се запознаят с критериите, по които се определят основните и допълнителните им месечни възнаграждения и ако имат това право, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер; имат ли право държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР да участват чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения, когато това определяне произтича от преценката на административен или друг орган, а не от нормативен акт; длъжен ли е органът по назначаването да мотивира решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения по чл. 6, б. г. от РМС 282/94 г., или е достатъчно да се позове на решение, взето въз основа на немотивирано предложение за определяне на тези възнаграждения; ако е налице такова задължение, нарушаването му влече ли след себе си неизпълнение от страна на органа по назначаване, което изисква заплащане на тези възнаграждения в пълен размер. Посочените въпроси недопустимо разширяват предмета на спора, очертан от самия ищец в исковата молба. Той не основава съществуване на вземането в посочения от него размер на твърдения, че в договора между работодателя и АЕЦ „Козлодуй“ страните са се договорили и въвели неизгодни условия за изплащане на основни или допълнителни месечни възнаграждения на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР; съответно, че се дължи максимума по договора, поради това, че 1/органът по назначаването на държавни служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не е уведомил и запознал подчинените си служители с критериите, по които определя и изплаща допълнително възнаграждение на служителите; 2/държавните служители по чл. 142, ал. 1, т. 1 от ЗМВР не са участвали чрез възражения или обжалване в процедурите по текущо определяне на техните допълнителни възнаграждения от работната група, определена по договора и вътрешните правила и 3/ органът по назначаването не е мотивирал решенията си, с които определя допълнителни възнаграждения. Касаторът се позовават още и на очевидна неправилност на въззивното решение, но не излага доводи, различни от оплакванията им в касационната жалба, а те са твърдения за неправилност, които не могат да обусловят извод за наличие на основанието по чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК. По неправилността на въззивния акт касационната инстанция се произнася по съществото на касационната жалба, с решение. В процедурата по чл. 288 ГПК извършва предварителна селекция за допускане на касационно обжалване. Хипотезата на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК обхваща онези случаи, в които, и без въпроси по чл. 280, ал. 1 ГПК и без наличието на допълните условия по т. 1, т. 2 и т. 3 ГПК, е установима неправилността на въззивния съдебен акт – в него правни норми са приложени в смисъл, противоположен на действителното им съдържание, приложена е несъществуваща разпоредба или грубо са нарушени правилата на формалната логика, което е довело до очевидна необоснованост. Съдът и сам, служебно, не установи причини, поради което да допусне касационно обжалване в някоя от хипотезите на чл. 280, ал. 2 ГПК. В заключение, не следва да се допуска касационното обжалване. Касаторът следва да заплати на насрещната страна сторените в инстанцията съдебни разноски за юрисконсулт, чийто размер съдът определя според фактическата и правна сложност на делото и конкретно извършените от юрисконсулта процесуални действия, в размер на 200 лв. Мотивиран от горното, съдът