Определение № 248 от 16.04.2021 г. на ВКС по т. д. № 1547/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. К. против решение №62 от 02.03.2020г. по т.д. 568/19г. на Варненски апелативен съд. Ответниците по касационната жалба са на становище,че не са налице основания за допускане на решението до касационно обжалване. Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, след като прецени данните по делото, приема следното: С представеното изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът, чрез пълномощниците си – адв.Св. Г. и Д.Д. са поддържали основания по чл.280, ал.1, т.1 и 3 и ГПК. По първото посочено основание страната е развила оплакване, че съдът бил длъжен да обсъди в тяхната съвкупност всички доказателства, а в случая не обсъдил възраженията за недопустимост на производството, че не се е произнесъл по чл.690,ал.3 ТЗ, не извършил проверка на абсолютните процесуални предпоставки за предявяване на иска и недопустимо конституирал съищци в производството. След като е изложил своето разбиране за неправилност на акта, касаторът е поставил два въпроса –1/„ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите си всички допустими и относими към предмета на спора доводи, твърдения и възражения на страните, както и всички събрани поделото доказателства и 2 / „ Длъжен ли е въззивният съд в мотивите на въззивното решение да разгледа всички наведени от страната / жалбоподател / доводи, аргументи и възражения и ако ги намери за неоснователни, да се обоснове ако отхвърля същите и съответно ако не е сторил това, дали решението е постановено при процесуални нарушения“. Страната е изброили решения на ВКС обективиращи тълкувателна и казуална практика на този съд. Направено е кратко оплакване, че съдът не е формирал собствени констатации, а е препратил към мотивите на първостепенния съд. И така са поставени въпросите - 3/ „ Длъжен ли е съдът да мотивира решението си, дори когато неговите фактически констатации съвпадат с тези на първата инстанция“ и 4/“ Задължен ли е при постановяване на решението си въззивният съд да изложи собствени фактически и правни изводи по съществото на спора“ и 5 / „ Разпоредбата на чл.272 от ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по спорния предмет като обсъди събраните доказателства, изводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивното производство“.Страната е изброила съдебни актове на ВКС. Развила е своето разбиране за задълженията на въззивната инстанция и така е поставила въпрос № 6 „ Длъжен ли е въззивният съд в изпълнение на възложените му правомощия да поправи, изследва, обсъди и поправи процесуалните грешки на първоинстанционния съд, за които изрично е бил сезиран с въззивната жалба“.В хипотеза на чл.280, ал.1, т.3 ГПК, страната е поставила още осем въпроса, свързани с оплакването й за недопустимост на производството, с оглед твърдението й, че съдът не е бил сезиран редовно, поради неподаване на възражение по чл.690 ТЗ от страна на дружеството в несъстоятелност. Касаторът в тази връзка е развил разбиране за това, че неточното тълкуване на чл.694,ал.1, т.1 ТЗ би довело до създаване на „ правила, които законът не установява“. Все в същия смисъл е сочено още, че тази норма създавала неяснота в правомощия та на съда. Други доводи не са развити. Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Материалноправният, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК №1/2009г./. С оглед тази дефинитивност, направеното оплакване за това, че съдът не е обсъдил всички възражения, страната е поддържала с оглед въведен довод за недопустимост на съдебното решение, изведен от твърдението за липса на абсолютна процесуална предпоставка за упражняване правото на иск, а именно неподаване в срок на възражението по чл.690,ал.1 ТЗ, от страна на дружеството и недопустимост по тази причина на производството, а оттам и недопустимото конституиране на другите кредитори на дружеството като съищци. Доводът е фактически и правно необоснован. Освен това същият се разглежда служебно и без да са налице формулирани въпроси. Противно на твърдението на касатора, въззивният съд изрично е разгледал в обжалваното решение доводите за недопустимост поддържани от него. Приел е, че срещу предявеното от касатора вземане е подадено възражение на 22.11.2017г. от дружеството, чрез управителите му, и тъй като това възражение е предхождало обявяване на списъка с приетите вземания, съдът по несъстоятелността е разпоредил да се докладва след обявяването му. Т.е. налице е изрично въведено възражение, подлежащо на разглеждане, независимо че е било подадено преди срока, тъй като то валидно е сезирало съда. Такова възражение, отново в срок / факт който не е оспорен от касатора/ е подадено и от Л. У. и Н. У. С постановено определение от 12.03.2018г. съдът по несъстоятелността е разгледал възраженията и се е произнесъл като е утвърдил списъка. При тези фактически данни се налага извод, че възраженията са подадени в срок като и активната процесуалноправна легитимация по отношение предявяване на иска по чл.694,ал.1 ТЗ е налице. Конституиране в настоящето производство на Л. У. и Н. У. е постановено от Силистренски окръжен съд с протоколно определение от 22.05.2019тг., с оглед прекратеното производство по иск по чл.694,ал.1 ТЗ предявен от тези лица и присъединяване на делото към настоящето за съвместно разглеждане, като състава е мотивирал определението и с разпоредбата на чл.694,ал.5ТЗ. Следователно, постановените решения са допустим съдебен акт. Доколкото страната е твърдяла липса на произнасяне по тези нейни възражения като основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, с оглед на изложеното въпросите нито обосновават основен, нито допълнителен критерий тъй като се основават на фактически неверни твърдения. Не са релевантни и въпросите поставени под номера от 3-5, тъй като също така почиват на фактически невярното твърдение, че съдът не е формирал собствени мотиви а изцяло е препратил към приетото от първостепенния съд. Въззивният съд изобщо не е обосновавал решението си по реда на чл.272 ГПК, а точно обратното, разгледал е иска като е формирал собствени мотиви, основани на недоказаност на вземането на К.. Съдът е извел своят извод от събраните по делото доказателства – писмени и гласни, които е обсъдил подробно. Доколкото поставените въпроси третират доводи свързани с липсата на такова произнасяне, то те са неотносими към въззивното решение. Поставените въпроси по основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК са основани изцяло на оплакването за недопустимост на произнасянето на съдебните инстанции, поради неподаване в срок на възражения срещу включване на вземането в списъка с приети вземания и които вече бяха разгледани, с оглед правната им същност – а именно поддържано твърдение за недопустимост на въззивното решение.Извън това, страната не обосновава и допълнителен критерий, тъй като поддържаното, че чл.694,ал.1 ГПК е неясна правна норма е заявено в контекста на оплакването, че съдът е оставил без уважение възражението на въззивника- сега касатор за недопустимост на сезирането. Основанието по чл.280, ал.1 т.3 ГПК предполага различно обективно обосноваване на твърдяната неяснота, с оглед изричното разясняване на правната му същност със задължителна тълкувателна практика – т.4 ТРОСГТК № 1 / 09г. Неотносими към настоящата фаза на касационното производство са общите оплаквания за неправилност на съдебния акт, съставляващи оплаквания по чл.281 ГПК, а не по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед така депозираното изложение, не се обосновава довод за приложно поле на касационно обжалване. По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение