Определение № 3006 от 14.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 4619/2023 г.

Производство по чл. 288 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД с ЕИК[ЕИК] и седалище [населено място] чрез адв. Х. против решение № 780 от 12.06.2023 г. по гр. д. № 3429/2022 г. на Апелативен съд – София, седми граждански състав.

Ответната страна Ф. И. Х. чрез адв. М. е подал писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски.

Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима.

За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното:

Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 263010/26.09.2022 г. по гр. д. № 2049/2020 г. на Софийски градски съд, ГО, I-27 състав е уважен предявения от Ф. И. Х. против ЗАД „ОЗК – Застраховане“ АД иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ – за обезщетение на неимуществени вреди от пътнотранспортно произшествие, настъпило на 19.08.2019 г. и причинено виновно от застрахован при ответника към този момент по застраховка „ГО“ водач на МПС, в размер на сумата от 60 000 лева, ведно със законната лихва върху нея, считано от 16.10.2019 г. до окончателното ѝ изплащане и е реализирана отговорността на ответника за разноски и държавна такса. Въззивното решение в частта за отхвърляне на иска по чл. 432, ал. 1 КЗ над 60 000 лв. до претендираните 80 000 лв. е влязло в сила като необжалвано.

Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е установил, че на 19.08.2019 г. е настъпило ПТП и в резултат на същото ищецът Ф. Х. е претърпял физически и психически увреждания (травми). Посочил е, че произшествието е причинено виновно от водач на МПС, застрахован при ответника към горната дата по сключена застраховка „ГО“. Приел е, че от доказателствената съвкупност по делото (събрана чрез писмени документи, свидетелски показания, медицински експертизи) се установяват всички предпоставки от състава на чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45 ЗЗД, а именно: деянието на делинквента, противоправността на деянието, вредоносният резултат, причинно-следствената връзка между деянието и резултата, вината на водача на МПС и наличието на застрахователно правоотношение по договор за застраховка „Гражданска отговорност“ между причинителя – водача Г. и ответното застрахователно дружество. Така искът е намерен за доказан по своето основание. При определяне размера на обезщетението на неимуществените вреди по критерия за справедливост, установен в чл. 52 ЗЗД въззивният съд е приел, че с оглед вида и естеството на получените от пострадалия при събитието (ПТП) физически и психически увреждания, предприетите лечебни интервенции, настоящото му здравословно състояние и перспективата за пълното му възстановяване, е справедливо обезщетение в размер на 80 000 лв. Решаващият състав е счел за основателно релевираното от ответника възражение по чл. 51, ал. 2 ЗЗД за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на пострадалия, основано на установения по делото факт, че като пътник в автомобила и към момента на инцидента той не е бил с поставен предпазен колан, с какъвто МПС е било фабрично оборудвано, от една страна и от друга - отчитайки заключението на вещите лица по съдебната експертиза, че поведението на пострадалия съставлява обективен принос, който е противоправен и е в пряка причинна връзка с настъпилия вредоносен резултат. В резултат на тези си изводи второинстанционният съд е намалил определеното обезщетение на неимуществени вреди с оглед на принос на пострадалия от 25 %, което е довело до присъждане на сума за обезвреда в размер на 60 000 лв. По отношение началния момент на лихвата за забава върху обезщетението апелативният съд е приел, че същото е дължимо (в хипотеза когато застрахователят е постановил мълчалив отказ по извънсъдебно заявена претенция, каквато е настоящата) от момента на сезиране на дружеството, в случая на 16.10.2019 г.

В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правни въпроси, които твърди да са обуславящи изхода по делото и разрешени в противоречие с практиката на ВКС, респ. са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК.

Тези въпроси са със следното съдържание:

1. „Има ли задължение съдът да мотивира решението си с оглед разпоредбата на чл. 236, ал. 2 ГПК когато приема наличие на принос у пострадалото лице за настъпване на вредоносния резултат и определя неговия размер?“

2. „Длъжен ли е въззивният съд да изложи собствени мотиви по всяко едно от възраженията на страните, още повече в случаите, в които той изменя първоинстанционното решение при липса на нововъзникнали и/или новонастъпили факти и обстоятелства, касаещи възражението?“;

3. „Длъжен ли е съдът да мотивира основанията, които според решаващия състав служат за изменение на обжалвания първоинстанционен акт? Следва ли съдът да извърши съпоставка между мотивите на първостепенния съд и своите собствени, с която да обоснове заключението си за намаления размер на приноса на пострадалото лице?“;

4. „Намаляването на размера на обезщетението следва ли да се извърши въз основа на комплексна преценка на степента на каузалност на действията на делинквента и на пострадалия, степента на тяхната обективна вредоносност? Следва ли самото намаляване да отразява размера на участието на увреденото лице в причиняването на общата вреда? Длъжен ли е въззивният съд да съпостави тежестта на нарушението на делинквента и това на увредения, с цел установяване на действителния обем, в който всеки един от тях е допринесъл за настъпването на пътното произшествие?“;

5. „Следва ли съдът при определяне обема на съпричиняване на пострадало лице да съобрази пряката непосредствена последица за настъпване на вредоносния резултат? Когато тази пряка и непосредствена причина се дължи на действие/бездействие на пострадалия, допустимо ли е съдът да определи принос, равен или надхвърлящ този на делинквента?“.

Поддържа се, че по първото питане въззивното решение не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в: ППВС № 1/1953 г., ППВС № 7/1965 г., ППВС № 1/1985 г., т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2000 г. на ОСГК, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 157/08.11.2011 г. по гр. д. № 823/2010 г. на II г.о., решение № 134/30.12.2013 г. по гр. д. № 34/2013 г. на II т.о., решение № 237/24.06.2010 г. по гр. д. № 826/2009 г. на IV г.о., решение № 283/14.11.2014 г. по гр. д. № 1609/2014 г. на IV г.о., решение № 69/15.03.2017 г. по гр. д. № 60171/2016 г. на IV г.о., решение № 60023/02.08.2021г. по т. д. № 2956/2019 г. на II т.о. и решение № 60154/20.01.2022г. по т. д. № 1071/2020 г. на I т. о. По останалите повдигнати въпроси се иска достъп до касация на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, с твърдения, че същите са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.

Касационното обжалване не следва да се допуска.

Първото питане е свързано със задълженията на съда, вкл. и въззивния съд като инстанция по съществото на материалноправния спор, предмет на делото и касае приложението на чл. 12, чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал 2 ГПК. Той е обуславящ изхода на делото и удовлетворява общия селективен критерий, но не и допълнителния такъв по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. По въпроса е създадена многобройна и последователна съдебна практика на ВКС, вкл. и с решенията, на които страната се позовава. Според тази практика, при съобразяване с изискванията на чл. 12 ГПК и чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК съдът е длъжен да определи правилно предмета на спора и обстоятелствата, които подлежат на изясняване като обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните. Той е длъжен да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Съдът трябва да обсъди в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото. В случая въззивният съд е сторил точно това и не се е отклонил от даденото по – горе правно разрешение. Той е изготвил собствени мотиви в решението си, в които е посочил всички релевантни, конкретни, обективно съществуващи обстоятелства за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и е дал изричен отговор на направените от страната доводи по делото и заявените пред него оплаквания, включително и по въпроса налице ли е съпричиняване и в какъв размер. Изводите му за определяне на конкретния размер на справедливата обезвреда се основават на извършен анализ на събраната по делото доказателствена съвкупност. Дали този анализ е правилен по същество, в производството по селекция на касационната жалба ( чл. 288 ГПК ) не може да се проверява – в това производство се контролират само правните разрешения на въззивния съд, а по посочения по - горе процесуалноправен въпрос тези разрешения не противоречат на практиката на ВКС. Затова по питането липсват предпоставки за достъп до касация.

Искането за селектиране на касационната жалба и по останалите въпроси е неоснователно. Същите се извеждат от тезата на жалбоподателя, че решаващият състав неправилно е намалил определения от първата инстанция принос от страна на ищеца за настъпване на вредите, като не е мотивирал основанията, които обосновават този намален размер. Следва да се посочи, че несъмнено в обхвата на произнасяне на съда, вкл. и въззивния съд се включва обсъждането и отговор на релевираните от страните защитни доводи и възражения от значение за спорното право, вкл. и това за съпричиняване по чл. 51, ал. 2 ЗЗД. Както се изтъкна по-горе, в настоящия случай, въззивният съд, обратно на оплакванията в касационната жалба, е обсъдил възражението по чл. 51, ал. 2 ЗЗД и мотивирано е приел, че същите обстоятелства, които са съобразени при преценката дали изобщо е налице съпричиняване, са от значение и за неговия размер, но обосновават определяне на принос в размер на 25 %. Пълно са изследвани и установени релевантните по спора факти и обстоятелства, извършена е преценка за тяхното значение с оглед размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди и обосновано е определено и присъдено то. Въззивният състав, в изпълнение на задължителните указания в ППВС № 4/1968 г., е посочил конкретно обстоятелствата, които е счел за релевантни за определяне обема на търпените неимуществени вреди, а оттам и за конкретния принос на пострадалия за настъпилото увреждане. Следва да се посочи, че преценката на релевантните факти, относими към определяне на конкретния размер на обезщетението за неимуществени вреди при спазване на принципа за справедливост, е въпрос на обоснованост на съдебното решение по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, която не е предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Обстоятелството, че жалбоподателят не е съгласен с извършения анализ и оценка на доказателствата, респ. с крайния решаващ извод на съда, съставляват доводи за евентуално допуснати процесуални нарушения и за необоснованост на съдебния акт, които както се посочи, не са предмет на проверка в производството по чл. 288 ГПК. Същевременно, наличието на създадена и съобразена от въззивния съд задължителна съдебна практика, за която касаторът не е изложил надлежна аргументация за необходимост от промяна или актуализиране, изключва приложението на поддържаното селективно основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.

В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.

Предвид изхода по делото в полза на адв. Р. М. от САК – пълномощник на ответника по жалба следва да се присъди адвокатско възнаграждение за безплатно оказана на страната правна услуга (адвокатска помощ и съдействие) пред настоящата инстанция – при условията на чл. 38, ал. 1, т. 2 от Закона за адвокатурата (ЗА), съгласно приложения договор за правна защита и съдействие от 04.09.2023 г. Възнаграждението следва да се определи при предпоставките на чл. 7, ал. 2, т. 4, във вр. с чл. 9, ал. 3 от Наредба № 1/9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения (с оглед на изготвения отговор по касационна жалба с основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК). Така изчислено то възлиза на 4 087. 50 лв., а доколкото се касае за регистриран по ЗДДС адвокат приложение намира нормата на § 2а ДР на Наредба № 1/2004 г., поради което дължимият данък върху добавената стойност се начислява върху възнаграждението и се счита за неразделна част от дължимото адвокатско възнаграждение. Това формира размер на последното от 4 905 лв., което ще следва да заплати на адв. Р. М. от САК.

Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.