Определение № 409 от 24.09.2020 г. на ВКС по гр. д. № 945/2020 г.

Производство по реда на чл. 288, вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК.

Образувано е по касационна жалба от В. Н. Л., чрез пълномощника му адв. Цв. П. от АК – С., срещу решение № 750 от 10.06.2019 год. по в. гр. д. № 833/2019 год. по описа на Окръжен съд – Пловдив.

С обжалваното решение се потвърждава решение № 100 от 10.01.2019 год., постановено по гр. д. № 5579/2017 год. на Районен съд - Пловдив, с което се отхвърля предявеният от В. Н. Л. срещу Р. Н. Л. иск за възстановяване на запазената част от наследството на С. В. Л., починала на 17.08.2016 год., в размер на 1/6 ид. ч. от правото на собственост върху 1/2 ид. ч. от апартамент № 3, находящ се в [населено място], [улица], със ЗП 110.92 кв. м., ведно с избено помещение № 7, с площ 11.77 кв. м., както и 7.996 % ид. ч. от общите части на сградата и съответната идеална част от правото на собственост върху терена, върху който е построена – дворно място от 375 кв. м., съставляващо парцел ** от кв. 13 по плана на [населено място], комплекс „М. х.“, чрез намаляване на дарението, извършено от С. В. Л. в полза на Р. Н. Л. на 12.04.2001 год. по нотариален акт № 104, том II, рег. № 2841, дело № 286/2001 год. на нотариус с район на действие Районен съд - Пловдив до размер на 1/6 ид. ч.

Касаторът моли за отмяна на въззивното решение и постановяване на ново решение, с което да бъде уважен предявеният иск. Позовава се на касационните отменителни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, като излага подробни съображения за неговата неправилност, както и претендира сторените в хода на производството разноски.

В изложението към жалбата по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК се релевират основанията за допускане на касационно обжалване на решението по чл. 280, ал. 1 при формулирани въпроси, както следва:

1. „Длъжен ли е въззивният съд да обсъди при постановяване на решението си всички събрани по делото доказателства, заедно и поотделно, както и да отговори на всички доводи и възражения на страните, свързани с твърденията им?“;

2. „В случай, че е предявен иск с правно основание чл. 30, ал. 1 ЗН за конкретен имот, дарен от наследодателя приживе, следва ли да се формира наследствена маса от всички имоти, от която да се изчислява запазената част или това става само от имотите – предмет на иска?“.

Касаторът поддържа, че поставените въпроси са обуславящи изхода на конкретното дело по смисъла на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк. д. № 1/2009 год., ОСГТК, като по отношение на първия е налице допълнителната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, а по отношение на втория – тази по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Отделно от това, касаторът се позовава на основанията за служебно произнасяне по хода на настоящото производство, визирани в разпоредбата на чл. 280, ал. 2 ГПК.

Ответникът по касационната жалба Р. Н. Л., чрез адв. В. К.-Б. от АК - П., в писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, излага съображения за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване, респективно навежда доводи за неоснователност на постъпилата касационна жалба. Отделно от това излага аргументи за недопустимост на въззивното решение, както и претендира сторените пред настоящата инстанция разноски за адвокатско възнаграждение.

Върховният касационен съд, в настоящия си състав на II г. о., като обсъди доводите на касатора въз основа данните по делото и предмета на настоящето производство, намира следното:

Касационната жалба е редовна като подадена от легитимирано лице в законоустановения срок, с необходимото съдържание по чл. 284 ГПК и срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, който не попада в изключенията на чл. 280, ал. 3 ГПК, поради което е процесуално допустима и следва да бъде разгледана.

За да постанови решението, въззивният съд е приел, че с процесния договор за дарение на недвижим имот, обективиран в нотариален акт № 104 от 12.04.2001 год. Н. Г. Л. и съпругата му С. В. Л. даряват на сина им Р. Н. Л. притежавания от тях в режим на СИО недвижим имот – процесния апартамент № 3, ведно с прилежащото му избено помещение № 7 и съответните идеални части от общите части на сградата и от правото на собственост върху терена. След като починала на 17.08.2016 год., С. В. Л. оставила като законни наследници двамата си сина – страните по настоящото производство. Въз основа на представения по делото договор за доброволна делба от 15.12.2011 год. и заключението на приетата съдебно-техническа експертиза /л. 130-136 от първоинстанционното дело/, въззивният съд е приел, че стойността на наследственото имущество на С. В. Л. към момента на откриване на наследството, ведно със стойността на притежаваните идеални части от дарения на ответника имот, възлиза на общата сума от 228 400 лв.

Въз основа на така установената фактическа обстановка, съдът е достигнал до извода, че запазената част на низходящите е в размер на 2/3 от стойността на наследствената маса, по аргумент от чл. 29, ал. 1 ЗН, която запазена част възлиза на сумата от 152 266 лв., от която всяко едно от двете деца има право на 1/2 идеална част. Въз основа на тези съображения въззивният съд е приел, че предявеният иск е неоснователен, тъй като наследодателката се е разпоредила с имущество на стойност 63 390 лв., която е по-ниска от разполагаемата част /76 134 лв./, поради което запазената част на ищеца не е накърнена с атакуваното дарствено разпореждане и първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като правилно.

При тези мотиви на въззивния съд и съобразно данните по делото, настоящият съдебен състав на Върховния касационен съд, II г. о., намира, че не са налице основания за допускане на касационния контрол на обжалваното решение, поради следните съображения:

Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС по приложението на разпоредбата на чл. 30 ЗН, за да се прецени дали е налице накърняване на запазената част по чл. 29 ЗН с дарения имот е необходимо най-напред да се определи масата по чл. 31 ЗН като имущество в стойностно изражение и съответно стойността на запазените и разполагаеми части. От стойността на свободното имущество, което не е предмет на дарения и което наследниците със запазена част получават по закон, следва да се определи тяхната част и тази сума да се съпостави със запазената част, по който начин да се определи дали тя е накърнена – така например: решение № 34 от 12.05.2014 год. на ВКС по гр. д. № 3542/2013 год., I г. о.; решение № 276 от 05.03.2014 год. на ВКС по гр. д. № 2959/2013 год., I г. о.; решение № 324 от 16.10.2012 год. на ВКС по гр. д. № 654/2011 год., I г. о.

По въпроса за правното действие на договора за продажба на наследство също е налице изобилна съдебна практика, в това число и задължителна такава. Съгласно възприетото в Тълкувателно решение № 137а от 17.XI.1955 год., ОСГК, договорът за продажба на наследство включва единствено правата и задълженията, които наследникът е имал в качеството си на наследник към момента на откриване на наследството. Придобитите впоследствие права от наследника, които се основават върху личните и семейни отношения на наследниците, не може да се счете, че са включени в договора за продажбата на наследството. След като при прехвърляне на наследството на трето лице от страна на някой от наследниците, при последващ отказ от дела на друг наследник, уголемяването на наследствения дял възниква за продавача-наследник, а не за купувача на наследството, то аналогично разрешение следва да бъде дадено и в хипотезата на възстановяване на запазена част. Материалноправно легитимирано да предяви иска по чл. 30 ЗН е само и единствено лице, имащо качеството наследник. Това му качество не се прехвърля, нито се губи със сключването на договор за продажба на наследство по чл. 212 ЗЗД, поради което и не следва само на това основание да бъде отречена възможността за наследник да защити правата си в производството по чл. 30 ЗН.

Предвид изложеното, не може да бъде споделено становището на ответника по касационната жалба за недопустимост на въззивното решение. Последното е постановено от законен съдебен състав на компетентен да разгледа спора български съд, при спазване на формалните изисквания за валидност на съдебния акт, като съдът се е произнесъл по допустим иск, поради което и не са налице основанията по чл. 280, ал. 2 ГПК за служебно допускане на касационното обжалване – вероятна нищожност или недопустимост на въззивното решение. Не се констатират нарушения на основни принципи в гражданския процес, които са възприети и утвърдени в съдебната практика на Върховния съд и Върховния касационен съд във връзка с решаването на спорове по чл. 30 ЗН, нито явна необоснованост поради нарушаване правилата на формалната логика при тълкуването и прилагането на процесуалния закон, или нарушение на императивни правни норми, с оглед на което не е налице и сочената от касатора очевидна неправилност на решението.

Допускането на касационния контрол не се обосновава също така във връзка с процесуалноправния въпрос за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви, като постанови решението си след обсъждане на относимите доказателства и като разгледа доводите и възраженията на страните. В случая обжалваното решение е съобразено с обема на търсената защита, като са разгледани и обсъдени всички направени от страните доводи и възражения, с което е изпълнено задължението на съда по чл. 236, ал. 2 ГПК. Мотивите и диспозитивът на решението са израз на предоставената на съда компетентност при решаване на конкретния правен спор и съдържат неговата преценка за установените факти и приложението на закона към тях, в съответствие с основните начала на гражданския исков процес. Въззивният съд е аргументирал защо приема, че в случая не е налице накърняване на запазената част на ищеца, като е съпоставил стойността на разпореденото имущество с разполагаемите части от стойността на общата наследствена маса по чл. 31 ЗН, с което се е произнесъл по възражението на жалбоподателя за неправилно определяне размера на запазената му част. Този подход на съда е в напълно съответствие и с цитираната по-горе съдебна практика.

Що се отнася до поставения в изложението материалноправен въпрос, дали следва да се формира наследствена маса от всички имоти на наследодателя, от която да се изчисли запазената част или това става само по отношение на имотите – предмет на иска, същият намира ясно разрешение в самия закон, както е и разгледан в съдебната практика. Освен горецитираните решения на ВКС, отговор на поставения въпрос е изведен и в решение № 231 от 02.10.2012 год. на ВКС по гр. д. № 313/2012 год., II г. о., съгласно което частта, с която следва да се намали завещателното или дарствено разпореждане, се равнява на частта, която е изчислена спрямо размера на всички притежавани от наследодателя имущества включени в наследствената маса, а не само като пропорционален размер спрямо конкретното разпореждане.

След като поставените въпроси не са разрешени в противоречие с установената съдебна практика, която се споделя и от настоящия съдебен състав, същата е уеднаквена и липсват аргументи да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретна разпоредба на закона, то не може да се приеме, че са налице релевираните допълнителни основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване.

Предвид изложеното касационен контрол на обжалваното решение не следва да бъде допуснат.

С оглед този изход на спора и на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, касаторът дължи заплащане на сторените от ответника по касационната жалба разноски за адвокатско възнаграждение пред настоящата инстанция, които съгласно представения договор за правна защита и съдействие възлизат в общ размер на 600 лв.

Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на Върховния касационен съд, II г. о.,