Определение № 1898 от 29.06.2023 г. на ВКС по гр. д. № 4531/2022 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Н. Н. К. и М. Н. К., чрез адвокат С. И. против решение № 133/22.07.2022г., постановено по в.гр.д. № 163/2022 г. от Бургаския апелативен съд, с което е потвърдено решение № 384/04.01.2022г. по гр.д. № 1648/2020г. по описа на Окръжен съд – Бургас, с което е обявен за окончателен сключения на 27.01.2012г. между И. Н. П., от една страна, и Н. Н. К. и Л. П. К. /наследодатели на ответниците Н. К. и М. К./, от друга страна, предварителен договор за изграждане на жилищна сграда в [населено място] и за прехвърляне на обособени обекти в нея. Върховният касационен съд, четвърто гражданско отделение констатира, че касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК от легитимирана да обжалва страна и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационно обжалване. Касаторите - ответници обжалват решението на въззивния съд като поддържат неправилност поради нарушения на материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. В жалбата се поддържа, че въззивният съд не е обсъдил и съобразил всички направени възражения и сочени доказателства във въззивната жалба и така без да изясни делото от фактическа страна, е постановил решение, което е неправилно. Твърдят, че съдът се е позовал основно на заключението на вещото лице, като е игнорирал релевантни за делото факти, съответно доводи и възражения на ответниците. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, се твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК –противоречие с практиката на ВКС и със задължителната практика на ВКС, както и по въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото. Формулирани в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК са следните процесуалноправни и материалноправни въпроси: 1/ Длъжен ли е въззивният съд да обсъди в мотивите към решението си всички допустими и относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, ако те са своевременно направени и съобразени с инстанционната фаза на делото и по установения процесуален ред, като по него се твърди противоречие със задължителната практика на ВКС, обективирана в: Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ВКС, ІV г.о., Решение № 267 от 04.03.2014г. по гр. дело № 30/2013 г. на ВКС, І г.о., Решение № 43 от 05.06.2019 г. по т. дело № 1177/2018 г. на ВКС, II т.о., т. 3 на Тълкувателно решение №1/2013 по т.д. №1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 2/ Длъжен ли е съдът за издирване на приложимия материален закон и за формиране на правни изводи по същество на спора, да направи преценка на всички относими доказателства по делото, с оглед разпоредбата на чл. 12 ГПК, като в тази връзка: може ли съдът да постанови съдебно решение въз основа само на избрани от него доказателства, без да обсъди останалите събрани по делото доказателства и да изложи съображения защо ги отхвърля като недостоверни. По този въпрос се сочи противоречие на въззивното решение с практиката на ВКС, обективирана в: Решение № 24 от 28.01.2010 г. по гр. дело № 4744/2008 г. на ВКС, І г.о.; Решение № 447 от 18.11.2011г. по гр. дело № 1964/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 331 от 04.07.2011 г. по гр. дело № 1649/2010 г. на ВКС, ІV г.о.; Решение № 111 от 13.06.2016 г. по гр. дело № 6121/2015 г. на ВКС, I г.о.; Решение № 504 от 26.07.2010 г. по гр. дело № 420/2009 г. на ВКС, ІV г.о.; 3/ Длъжен ли е съдът при направено своевременно мотивирано искане за допускане на повторнa или допълнителна експертиза да допусне такава, като се сочи, че въззивният съд е процедирал в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в Решение № 267 от 04.03.2014г. по гр. дело № 30/2013 г. на ВКС, І г.о. и т. 3 на Тълкувателно решение № 1/2013 по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС; 4/ Издадено конкретно пълномощно във връзка с одобрени проекти и издадено въз основа на тях разрешение за строеж, има ли действие след изтичане на срока на разрешението за строеж и съответно може ли да послужи на упълномощеното лице пред съответните инстанции за издаване на ново последващо разрешение за строеж и одобряване на нови проекти във връзка с издаденото ново разрешение за строеж. Твърди се противоречие с Решение № 43 от 05.06.2019 г. по т. дело № 1177/2018 г. на ВКС, II т. о. и Тълкувателно решение № 5/12.12.2016 г. по т.д. № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС. В хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК са формулирани следните въпроси: 5/ След като има одобрен конструктивен проект съгласно издадено разрешение за строеж за една сграда и отделно от това съставена конструктивна експертиза и обяснителна записка, може ли с конструктивна експертиза и обяснителна записка по време на строителството да се извършват изменения в конструктивен проект, които са съществени по смисъла на чл. 154 от ЗУТ; 6/ Допустимо ли е съгласно действащата нормативна уредба с конструктивна експертиза и обяснителна записка, вместо с Акт образец 14, да се приема конструкцията на сграда от пета категория, при положение, че има съществени отклонения в одобрения конструктивен проект; 7/ След като има одобрен конструктивен проект съгласно издадено разрешение за строеж за една сграда и отделно от това съставена конструктивна експертиза и обяснителна записка, как трябва да се изпълни конструкцията на сградата съгласно одобрения конструктивен проект или конструктивната експертиза и обяснителната записка; 8/ Възможно ли е без да е съставен Акт образец 15 и съответно издадено удостоверение по чл. 181 от ЗУТ за изграждане на сграда от пета категория, която сграда е изградена при съществени отклонения от одобрения конструктивен проект, да се издаде удостоверение за ползване на сградата само въз основа на изготвена впоследствие конструктивна експертиза и обяснителна записка, които си противоречат помежду си, и съответно съставен въз основа на тези два документа Акт образец 15. Ответникът по касационната жалба - И. Н. П., чрез пълномощника си адв. Г. К., в отговор на жалбата излага съображения за липса на предпоставките за допускане до касационно обжалване на решението, а по същество за правилност и законосъобразност на същото. Претендира разноски за касационната инстанция. С обжалваното въззивно решение съдът e приел за основателен предявения иск с правно основание чл. 19, ал. 3 от ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен и е потвърдил решението на първоинстанционния съд в този смисъл. За да достигне до този извод, съдът е приел, че са налице всички предпоставки за обявяване на предварителния договор за окончателен, а именно – настъпването на падежа на задължението за сключване на окончателния договор, наличието на годен обект на правото на собственост и установено право на собственост на продавача върху предмета на предварителния договор, като е изложил собствени мотиви по основателността на иска по чл. 19, ал. 3 ЗЗД, респективно по неоснователността на възраженията на ответниците, като е споделил и мотивите на първоинстанционния съд и е препратил към тях по реда на чл. 272 ГПК. Въззивният съд, при съобразяване на предметните предели на въззивното производство, очертани с жалбите и всички събрани по делото доказателства, е приел за установено следното: На 27.01.2012г. между Н. К. и Л. К., от една страна и от друга – И. П., е сключен предварителен договор за изграждане на жилищна сграда и прехвърляне на обособени обекти от сградата; на същата дата с пълномощно с нотариална заверка на подписите двамата възложители са упълномощили ищеца П. да ги представлява пред всички компетентни органи във връзка със снемане на забраната за строителство, реализирането и окончателното приключване по съответния ред на строителството върху спорния имот, като са го оправомощили да ги представлява пред всякакви компетентни органи, физически и юридически лица, организации и учреждения във връзка с извършването на промени в архитектурните и инвестиционни проекти; да ги представлява и при одобряването на промените от компетентния орган; да се снабдява с всички необходими документи и книжа, както и да извършва други правни действия; предметът на договора е строителство в [населено място], като при сключването му страните са се съгласили, че в имота има незавършено строителство, на етап „груб строеж“, като е уговорено строителят П. да довърши в сроковете и съобразно условията по договора сградата и да осигури въвеждането й в експлоатация с акт обр.16 и разрешение за ползване, а от своя страна възложителите да му прехвърлят правото на собственост върху определени обособени обекти в сградата; при подписване на договора е бил налице одобрен архитектурен проект и строително разрешение от 2008г., послужили като основа за определяне на отношенията между страните; през 2012 са отстранени допуснатите отклонения от одобрения инвестиционен проект на извършения строеж, а през 2018г. страните са сключили анекс към договора, като са продължили срока за изпълнение до 31.05.2019г.; в същия срок строителят се е задължил да внесе всички необходими документи в съответната институция за издаване на акт обр.16 и удостоверение за ползване на сградата; както договорът, така и анексът към него, са с нотариална заверка на подписите и при изразеното съгласие от възложителите за продължаване на срока за извършване на СМР и снабдяване на сградата с акт обр.15 и акт обр.16 и удостоверение за въвеждане в експлоатация; строителните работи са приключили през октомври 2019 г., като до завеждане на иска се стига след отправена покана от страна на ищеца до ответниците за съдействие във връзка с подаване на необходимите документи за акт 16 и направеното от тях уведомление до ищеца, че оттеглят даденото му пълномощно и развалят предварителния договор. Във връзка с възраженията на ответниците относно изпълнението на договора от страна на ищеца, въззивният съд е разгледал и обсъдил подробно всички изложени от тях твърдения, както и събраните по делото доказателства. Приел е, че не е налице отклонение от проекта и уговореното в договора, както и че ищецът е действал изцяло в интерес на ответниците и в пределите на учредената му представителна власт, като е предприел и извършил всички необходими действия, за да изпълни задълженията си по договора. Съдът е намерил за неоснователно възражението, че в случая се касае за фикс-сделка, тъй като липсва такава клауза в договора, а и от фактите по делото може да се направи обратния извод, че интересът от изпълнение по договора към днешна дата е по-голям отколкото към посочената в анекса дата - 31.05.2019г. Въззивният съд е отхвърлил твърдението на ответниците, че ищецът е действал в тяхна вреда, а оттам и че договорът е нищожен на основание чл. 40 от ЗЗД, тъй като твърдението е недоказано. Съдът е отхвърлил и възражението за нищожност на предварителния договор поради противоречие с добрите нрави поради нееквивалентност на престациите, тъй като от фактите по делото е видно, че насрещната престация на ищеца не се свежда само до влагане на труд и материали, а и до провеждане на всички изискуеми административни процедури до положителен краен резултат, вкл. премахването на незаконното строителство, ангажиране на оглед от компетентните органи, снабдяване с разрешение от НИНКН към Министерство на културата, снабдяване с разрешителни от национално и местно ниво, снабдяване акт обр.15 и др., които изискват не само фиансов ресурс, но и влагане на време и усилия, положени от ищеца, които макар да не са оценени в пари, следва да бъдат отчетени като част от насрещната престация. На последно място, за недоказано е намерено и заявеното от ответниците оспорване на верността на приетия по делото официален документ - акт обр. 15, който се ползва с обвързваща съда материална доказателствена сила. При така изложените решаващи изводи на въззивния съд, настоящият състав на ВКС приема, че повдигнатите от касаторите въпроси в хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК не обосновават допускането на касационното обжалване, като съображенията за това са следните: Приложното поле на касационното обжалване на въззивните решения е очертано в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК – доколкото касаторът е формулирал материалноправен или процесуалноправен въпрос, който, съгласно мотивите към т. 1 на Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г., ОСГТК на ВКС, следва да е включен в предмета на спора, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и да е обусловил решаващите изводи на съда. Въпросът следва да има значение за формиране на решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства и по него въззивният съд следва да се е произнесъл в противоречие със задължителната практика на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор да е от естество да допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Първи и втори въпрос, отнасящи се до задължението на въззивния съд да обсъди в мотивите на решението си всички относими към спорния предмет искания, доводи и възражения на страните, както и да направи преценка на всички относими доказателства, покриват общата предпоставка на чл.280, ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, но те нямат претендираното от касаторите значение за изхода на спора, тъй като не е налице сочения допълнителен селективен критерий. Противно на доводите на касаторите, въззивният съд не е процедирал в противоречие със задължителната и казуална практика на ВКС, според която въззивният съд е длъжен да изложи собствени мотиви във връзка с наведените във въззивната жалба доводи за неправилност на съдебното решение, както и да основе решението си на установените по делото факти и обстоятелства, като обсъди всички допустими доказателства, събрани по надлежния процесуален ред във връзка с доводите и възраженията на страните. Процесуалната възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд, не освобождава въззивната инстанция от задължението й да отговори на всички доводи и възражения, изложени във въззивната жалба и отговора, в рамките на предмета на проверката по чл.269 ГПК. Ограниченият от посоченото в жалбата въззивен съд може да приеме за доказани различни факти от тези, приети от първоинстанционния съд, само при съответно оплакване за необоснованост или съществено нарушение на съдопроизводствените правила, както и при обсъждане на събраните във въззивното производство доказателства за новооткрити и новонастъпили факти. В случая мотивите на въззивната инстанция са формирани в резултат на собствената й дейност по оценка и анализ на събраните по делото доказателства и обсъждане на доводите и възраженията на страните. В допълнение следва да се отбележи, че визираното в чл.12 ГПК задължение на съда да прецени всички доказателства по делото не означава задължение за тяхното поименно посочване и изброяване, респ. за изрично изразяване на мотиви по всяко от тях, а необсъждането на конкретни аргументи и доводи на страната може да основе наличие на основание за допускане на касационно обжалване, само ако това би имало значение за крайния извод на съда за основателността на предявения иск. Обстоятелството, че жалбоподателите не са съгласни с крайния резултат от въззивната проверка и в тази връзка излагат аргументи за неправилност и необоснованост на изводите на решаващия съд, не е предмет на проверка в настоящото производство по чл. 288 ГПК. Третият въпрос също не е решен в противоречие със сочената от касаторите практика на ВКС, тъй като в случая въззивният съд се е произнесъл по направеното във въззивната жалба искане за събиране на нови доказателства, като е преценил, че не са налице основания за допускане на повторна СТЕ в хипотезата на чл.266, ал.3 ГПК – допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при допускане и събиране на доказателствата. Съобразил е, че пред първата инстанция е допуснато изслушването на СТЕ със задачи, поставени от двете страни, което е оспорено от ответниците. Въззивният съд е преценил за правилни изводите на първата инстанция, че не са налице основания за допускане на повторна СТЕ, тъй като заключението е обосновано и не са налице съмнения за неговата правилност, а е налице единствено основание за възлагане на допълнителни задачи към експертизата, поставени както от ищеца, така и от ответниците и съответно по делото са изслушани и приети допълнителни заключения към основното такова. Заключенията на вещото лице са обсъдени и анализирани от въззивния съд заедно с останалите събрани по делото писмени и гласни доказателствени средства съгласно изискването на нормата на чл.202 ГПК. Така поставения процесуалноправен въпрос е обоснован с оплакванията на касаторите по съществото на спора, а именно с твърдения за неправилно възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд и неправилна преценка на събраните по делото доказателства - на изслушаните основно и допълнителни заключения, като се интерпретира фактическата обстановка, установена от въззивния съд и се правят правни изводи, различни от тези на съда. Възприетата от съда фактическа обстановка не подлежи на проверка в производството по чл.288 ГПК, доколкото е въпрос на обоснованост на съдебното решение, а позоваването на необосноваността има значение във фазата на допускане на касационно обжалване само при формулиране на хипотези, обхванати от понятието „очевидна неправилност“, каквито не се разкриват в конкретния случай от съдържанието на обжалвания съдебен акт. Четвърти въпрос е изведен от касаторите, изключително с оглед конкретно установените по делото факти и има характер на фактически, а не на правен въпрос по смисъла на чл. 280, ал. 1 от ГПК. Отделно от това този въпрос изобщо не е обусловил решаващата воля на съда, поради което не следва да се обсъжда посочения допълнителен селективен критерий. По отношение на въпросите, повдигнати в хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК, също не е налице основание за допускане до касация. Съгласно Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, точното прилагане на закона и развитието на правото по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК формират общо правно основание за допускане на касационно обжалване, като същото следва да бъде надлежно обосновано с доводи за непълнота или неяснота на конкретна правна норма, налагащи преодоляването им по тълкувателен път, или с необходимост от даване на нови правни разрешения, обусловена от промяна на обществените условия. Такива съображения липсват в изложението, а искането за допускането на въззивното решение до касационно обжалване е аргументирано отново с доводите за неправилност и необоснованост на въззивното решение, които обаче не могат да обосноват достъп до касация. Същите подлежат на преценка от съда, само ако касационното обжалване бъде допуснато. В заключение и предвид изложеното, не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т.1 и т. 3 ГПК, което има за правна последица недопускане до касационно обжалване на въззивното решение. При този изход на спора, касаторите дължат на насрещната страна сторените от нея разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 1 000, 00 лв. за настоящата инстанция. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд, състав на IV г. о.