Определение № 4039 от 14.12.2023 г. на ВКС по гр. д. № 2082/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх. № 1541/10.04.2023г. на С. Г. П., подадена чрез адв.П. Х., против решение № 30 от 24.02.2023г., постановено по въззивно гр.дело № 348/2022г. на Окръжен съд-Разград. С атакуваното решение е потвърдено решение № 178/11.11.2022г. по гр.дело № 451/2022г. на РС-Кубрат, с което са отхвърлени исковете на С. П. против С. П. Б. за осъждане на ответницата да плати на ищеца общо сумата 5 080 лева, на основание чл. 79, ал.1 ЗЗД във вр. с чл. 240 ЗЗД, а при условията на евентуалност-на основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, ведно със законната лихва, считано от 30.06.2022г. до окончателното плащане. Касаторът обжалва въззивното решение единствено в частта за отхвърляне на евентуалните искове с правно основание чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД, като в касационната жалба поддържа, че в тази част решението е неправилно, поради допуснати съществени процесуални нарушения, необоснованост и нарушения на материалния закон-основания за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК. Сочи, че въззивният съд е извършил грешна преценка на събраните по делото доказателства и е направил необоснован извод, че извършването на двата банкови превода за общо 5 080 лева е с основание, даващо право на ответницата да задържи сумата. Искането е въззивното решение да бъде отменено в обжалваната част и вместо него да бъде постановено ново решение, с което искът по чл. 55, ал.1, предл.1 ЗЗД бъде уважен. В изложението по чл. 284, ал.1, т.3 ГПК към касационната жалба касаторът сочи наличие на основания за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по чл. 280, ал.2, предл.3 ГПК. Ответникът по касационната жалба С. П. Б. в писмен отговор изразява становище за нейната неоснователност. Касационната жалба е редовна-подадена e от надлежна страна, в срока по чл. 283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО намира същата за недопустима-насочена е против съдебен акт, който не подлежи на касационно обжалване. Съображенията за това са следните: С разпоредбата на чл.280, ал. 3, т. 1 от ГПК от обхвата на касационно обжалване са изключени решенията по въззивни дела с цена на иска до 5000 лева – за граждански дела и до 20 000 лева - за търговски дела. Цената на иска за парично вземане се определя от търсената сума - чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. При наличието на обективно съединени искове, меродавно за допустимостта на обжалването е цената на отделните обективно съединени искове, а не сбора от цената им. В случая делото несъмнено е гражданско, а видно от обстоятелствената част на исковата молба са предявени два евентуални иска. Изрично в петитума, ищецът е отправил искане до съда - да бъде осъдена ответницата да върне две суми, с които неоснователно се е обогатила – 1 300 лева, платена без основание на 17.06.2020г. и 3 780 лева, платена без основание на 24.11.2020г, сборът от които възлиза общо на сумата 5 080 лева. Касае се за две отделни правоотношения, съответно предявени са два обективно съединени иска с цена на всеки от тях под 5 000 лева, а не за един иск с цена 5 080 лева. Тъй като тези осъдителни искове не попадат сред изключенията чл. 280, ал. 3 от ГПК, обжалваното решение, с което са отхвърлени, не подлежи на касационен контрол. Затова съдебния акт на ОС-Разград е окончателен, а подадената касационна жалба срещу него е недопустима и не подлежи на разглеждане. Така мотивиран, Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО