Определение № 2950 от 12.06.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3440/2023 г.

Производството е по реда на чл.288 във връзка с чл.280 ГПК.

Образувано е по касационна жалба на Мюсюлманско изповедание срещу решение № 6 от 03.02.2023 г. по в.гр.д.№ 3 от 2014 г. на Бургаския апелативен съд, гражданско отделение, допълнено в частта за разноските с определение № 100006 от 05.04.2023 г., с което е потвърдено решение № 95 от 25.10.2013 г. по гр.д.№ 1 от 2013 г. на Ямболския окръжен съд:

• за отхвърляне на предявения от Мюсюлманското изповедание против Община Ямбол иск с правно основание чл.108 ЗС за признаване собствеността и предаване владението върху следния недвижим имот: двуетажна сграда Безистен в [населено място], със застроена площ от 960 кв.м. и функционално предназначение паметник на културата, находяща се в [населено място], пл. „О.“, заедно с 960/13969 ид.ч. от поземления имот, в който е построена сградата- ПИ с идентификатор *** по кадастралната карта на [населено място] от 2005 г.;

• за отхвърляне на предявения от Мюсюлманското изповедание против Община Ямбол иск с правно основание чл.59, ал.1 ЗДД за осъждане на Община Ямбол да заплати на Мюсюлманското изповедание сумата от 120 000 лв., представляваща обезщетение за неоснователно обогатяване от ползването на процесния имот в периода от 20.12.2007 г. до 19.12.2012 г., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 20.12.2007 г. до окончателното плащане;

• за осъждане на Мюсюлманското изповедание да заплати на Община Ямбол разноски за първоинстанционното дело в размер на 21 353 лв., както и в частта, с която въззивния съд е присъдил разноски за въззивното производство.

В касационната жалба се твърди, че решението е неправилно поради нарушение на съдопроизводствените правила, незаконосъобразно и необосновано- основания за касационно обжалване по чл.281, т.3 ГПК.

Като основания за допускане на касационното обжалване се сочат чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Поставени са следните въпроси:

1. За да е налице придаденото от закона действие на актовете за държавна и общинска публична собственост на придобито от публичноправен субект право на собственост върху недвижим имот, следва ли в съответния акт да се посочи и юридическият факт, който законът свързва със загубване на правото на собственост от досегашния му притежател и преминаването му в имуществения кръг било на държавата, било на община ? По този въпрос се твърди противоречие на обжалваното решение с решение № 114 от 18.01.2019 г. по гр.д.№ 4085 от 2017 г. на ВКС, ГК, ІІ г.о.

2. Ще се ползва ли даден акт за общинска собственост с материална доказателствена сила относно удостовереното с него право на собственост, ако в същия не са посочени фактическото и/или правното основание, по силата на което имотът е придобит от общината ? По този въпрос се твърди противоречие с решение № 87 от 01.08.2018 г. по гр.д.№ 2714 от 2017 г. на ВКС, ГК, І г.о.

3. Представляват ли Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с указ № 63 от 15.09.1895 г. на Княз Фердинанд, и Уставът за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на цар Б. ІІІ, обн. ДВ, бр. 63 от 1919 г., нормативни актове и ако това е така, следва ли да се приеме, че посочените в тези нормативни актове недвижими имоти, признати за собственост на съответните мюсюлмански общности, са такива, притежавани по силата на закона ? По този въпрос се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

4. Било ли е допустимо при действието на пар.7 от „Съглашението по мюфтийския въпрос“ от 1909 г. самостоятелно или в съчетание и с действие на нормата на чл.306 ЗИСС /отм./, публичноправен субект да придобие по давност недвижим имот, имащ статута на вакъф, който не е бил отчужден по предвидения от закона ред ? По този въпрос също се сочи основанието на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.

В писмен отговор от 18.05.2023 г. ответникът [община] оспорва касационната жалба. Твърди, че не са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Претендира за направените по делото пред ВКС разноски.

Върховният касационен съд на Република България, Гражданска колегия, състав на първо гражданско отделение по допустимостта на жалбата приема, че касационната жалба е допустима: подадена е от легитимирано лице /ищец по делото/, в срока по чл.283 ГПК и срещу решение на въззивен съд по облигационен иск с цена над 5 000 лв. и по осъдителен иск за собственост на недвижим имот, което съгласно чл.280, ал.3, т.1 ГПК подлежи на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1 и 2 ГПК, независимо от цената на иска.

За да прецени наличието на предпоставки за допускане на касационното обжалване, ВКС взе предвид следното: Пред първоинстанционния съд са били предявени осъдителен иск за собственост с правно основание чл.108 ЗС, във връзка с чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ и §5, ал.1 и 2 от ПЗР на Закона за вероизповеданията и иск по чл.59, ал. 1 ЗЗД за заплащане на сумата 120 000 лв. Ищецът Мюсюлманско изповедание твърди, че като правоприемник на мюсюлманските вероизповедни общини на територията на [населено място] в периода 1895 г.-1949 г., е собственик на притежаваните от тях като вакъф недвижими имоти, включително на процесната сграда „Безистен“ в [населено място]. Сочи, че през 1895 г. имотът като вакъф станал собственост на Мюсюлманското настоятелство в [населено място]; в края на 1945 г. части от сградата са били завзети от Държавата без законово основание, а през 1951 г. е бил издаден акт за държавна собственост на основание ЗДИ. Затова били налице предпоставките по чл.2, ал.2 ЗВСОНИ, във връзка с §5 от ПЗР на Закона за вероизповеданията за възстановяване на правото на собственост на Мюсюлманското изповедание върху процесната сграда.

В обжалваното решение съдът е приел за установена следната фактическа обстановка: От представения списък на вероизповедните общини, разпределени по мюфтийства и околии, изготвен от Главно мюфтийство, фонд „Духовенство и вакъфи“ от 1948 г. се установява, че Ямболската вероизповедна общност е включена в Айтоското мюфтийство.

С оглед съществуващите неоспорими и публично достъпни исторически извори, измежду които Пътепис на Евлия Челеби /оригинално заглавие „Seyahatnamesiq 1631-1683, част Пътуване от Крим през Добруджа за Одрин и Цариград/ е прието за доказано, че процесната сграда- безистен е съществувала още към началото на XVI в. В бележките на видния изследовател проф.Константин Иречек от посещението му в [населено място] било посочено, че сградата е била вакъф на Али паша, но към 1882 г. се е ползвала за склад на болницата и войската. Вакъфът на Али паша и самият Али паша се споменавали и в представеното по делото копие на писмо до Околийския управител на Янболу от 1845 г., с превод на български, чийто оригинал се съхранявал в Османския архив към Главна дирекция на държавните архиви на Турция. От документа ставало ясно, че вакъфът на починалия Атик Али паша, известен и като Хадим Али паша /историческа личност със значение в историята на Османската държава по времето на султан Баязид II- берлейбей на Румелия и два пъти велик везир от 1501 г. до 1503 г. и от 1509 г. до 1511 г./ е регистриран от хазната на султанските вакъфи, като причислен към вакъфите на починалия султан Махмуд Хан II /управлявал през периода от 1808 г. до 1839 г./, както и че между покритите имоти на този вакъф са безистен и дюкяни в Ямболу. Според съда, така посочените общодостъпни исторически сведения, съпоставени с описанието на сградата по заключението на вещото лице инж.Ф., водели до извода, че процесната сграда е съществувала, индивидуализирана е по описание, предназначение и размери от построяването в началото на ХVІ век до заснемането й в първите устройствени планове на [населено място] през 1910 г. и 1913 г., с площ от 505 кв.м.

На 10.12.1924 г. и 20.05.1925 г. Ямболският градски общински съвет е взел решения за отделяне на средства от бюджета на общината за приспособяване на сградата за градски хали. Назначена е комисия, която да се произнесе по здравината на постройката, укрепването й и е предвидено разширяване на прозорците и поправка на купулите на сградата. С разрешение от 20.05.1925 г. е бил утвърден проведеният търг за използване на безистена като хали с 10 зарзаватчийски и 10 месарски поделения.

В представените ведомости за приходите и разходите от бюджета на Ямболската вероизповедна община за 1933/1934 финансова година, утвърден от Главния мюфтия, сградата „Безистен” не фигурира сред посочените 17 бр. имоти на мюсюлманската религиозна общност.

В публикувания в Държавен вестник през 1940 г. списък на народните старини, съставен на основание Закона за старините от 1911 г., за [населено място] е посочена „сграда- безистен, сега градски хали“.

В периода 14.11.1949 г.- 13.04.1950 г. от различни собственици- физически лица, са били отчуждени по реда на ЗОЕГПНС 9 бр.дюкяни, застроени в ниската част на Безистена и със заповеди на Председателя на ГНС [населено място] са били предадени за стопанисване и управление на СП „Жилфонд“, т.е. с части от имота са били извършени разпоредителни действия.

На 23.05.1951 г. е бил съставен акт за държавна собственост № 299 на цялата сграда „безистен“- едноетажна, със застроена площ от 508,68 кв.м. В акта е посочено, че сградата е общински имот, използван за градска търговия.

По регулационния план на [населено място] от 1965 г. и по разписния лист към него имотът е записан като „хали“. Същото записване е и по плановете от 1975 г. и от 1983 г. По действащия план от 2007 г. отреждането е „За обществено и делово обслужване“, с посочено предназначение- сграда, паметник на културата.

Според вещото лице инж.Ф., след реставрацията през 1974 г. сградата представлява единен обект с високо и ниско /едноетажно/ тяло на обща площ от 960 кв.м.

Въз основа на така установената фактическа обстановка въззивният съд е достигнал до следните правни изводи:

По твърдението на ищеца, че сградата е придобита от Мюсюлманското настоятелство в [населено място], съгласно Съглашението за уреждане на някои последици от обявяването на Княжество България за Царство, подписано на 19.04.1909 г. и Устава на духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, обнародван в ДВ, бр.63 от 1909 г., тъй като е представлявала вакъф, съдът е приел следното: Според историците- ислямисти /заключение на историческата експертиза на д-р Николай Марков/ вакъфът е ислямска благотворителна институция, създадена в ранните векове за богоугодни цели и за да се поддържат мюсюлманските молитвени, образователни и благотворителни заведения, а по-късно през ХV-ХVІІ век и обекти на градската инфраструктура от цивилизационно значение като пътища, мостове, чешми, пазари и пр. Като институт на правото вакъфът не е уреден от действащото национално законодателство, нито е реципиран в националното законодателство след възстановяване на българската държава през ХІХ век, поради което за него важат правилата на каноничното право шерият. По отношение на вакъфската собственост следва да се прилагат правилата, които са действали при нейното учредяване, управление и доказване, като недействащите правни норми подлежат на доказване. Според заключението на експертизата, правосъздаващи актове за вакъфите са учредителните актове- вакъфнамета/вакфиета, в които посвещаващото имота си лице урежда условията на вакъфа, определя източниците за издръжката на посочени лица или религиозни обекти, включени в акта. Като източници на информация за учредени вакъфи съдът е изброил примерно сметководните регистри на вакъфите /вакъф мухасебе дефтери/, водени ежегодно от управителите, данъчните /тахрир/ регистри и списъците на вакъфски сгради, съставени от местните вероизповедни общини след 1878 г. Сред тези източници не попада соченото от ищеца писмо до Околийския управител на Янболу от 1845 г. /1261 г. по мюсюлманското летоброене/, но в него се съдържат косвени данни за част от белезите на учреден вакъф. За съществуването на вакъфа има и косвени исторически данни в цитираното съчинение на проф.Иречек. При тези данни съдът е приел, че вакъфът представлява обособен имот или множество различни /движими или недвижими/ вещи или приходите от тях, изведени от гражданския оборот по изявлението на благодетеля /собственик на посветеното имущество/, съдържащо воля за посвещаване „за вечни времена“ винаги с богоугодна и благотворителна цел /строеж и поддръжка на молитвени домове, училища, гробища и пр., създаване и поддръжка на обекти за общо ползване- мостове, чешми, ханове, милостиня за най-бедните членове на османската общност /умма/ и пр./

Анализирайки приложимата правна уредба, съдът е приел, че след възстановяването на българската държава статутът на вакъфите първоначално е уреден с Временни правила за духовно управление на мюсюлманите от 1895 г. /впоследствие отменени/, съгласно чл.14 и чл.22 от които контролът над вакъфските имущества се предава на местните настоятелства, а разпореждането с тях се извършва след предварително разрешение на Министерството на външните работи и изповеданията. В Турско- Българския протокол от 06.04.1909 г., подписан в Цариград, се регламентирал процесът на заявяване и регистрация на вакъфите, тяхното управление и отчетност и се посочвало, че се бди за доброто съхранение на недвижимите вакъфски имоти в България и никаква религиозна или благотворителна сграда не може да бъде съборена, освен поради належащи причини и съгласно действащите в страната закони и правилници. В Съглашението по мюфтийския въпрос към този протокол пък е предвидено, че в срок от 6 месеца българското правителство трябва да назначи специална комисия, в която Главният мюфтия влиза по право, и която в срок от 3 години трябва да разгледа заявените рекламации на мютевелиите. По отношение на Цариградския договор от 1913 г. с приложенията му, е взето предвид, че той, с изключение на определената с него граница между държавите, е бил денонсиран с Ангорския договор от 1925 г., Протокол б.Е, поради което съдът е приел, че текстовете в него, посветени на вакъфите, не следва да се анализират. Съобразен е обаче приетият на 26.06.1919 г. Устав за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, който отменя Временните правила от 1895 г., с който при Главното мюфтийство се създава отделение „За духовенството и вакъфите“, контролиращо управлението на вакъфите от страна на вероизповедните общини; на вероизповедната община се признава качеството й на юридическо лице; посочено е, че всички общински вакъфи в Царството се управляват от настоятелствата на мюсюлманските вероизповедни общини; дава се 6-месечен срок, в който Главният мюфтия да представи пред Министерството на външните работи и изповеданията подробен списък на всички вакъфски имоти в Царство България, след което вакъфските имоти да се отнемат от управителите и да се предадат на съответното настоятелство. От значение в случая е, че с този устав се признава статутът на юридически лица на вероизповедните общности, но не и на вакъфите, чийто статут си остава така, както е уреден по шериата. Приетият през 1949 г. Закон за изповеданията /отм./ не предвижда съдебна регистрация нито за вероизповеданията, нито за техните местни поделения, поради което от момента на утвърждаване на устава качество на юридическо лице са придобили и местните поделения на вероизповеданието, в частност Ямболската верска общност /ЯВО/, която е била част от Айтоското мюфтийство. След приемането на Закона за вероизповеданията през 2002 г. заварените местни поделения, които са ЮЛ, подлежат на вписване в регистъра на съответния окръжен съд, запазвайки този си статут съгласно въведения с пар.2, ал.4 от ПЗР на Закона за вероизповеданията ред. Съдът е приел, че от тези разпоредби не може да се направи извод, че юридическите лица- местни поделения на Мюсюлманското изповедание са прекратени с влизане в сила на Закона за вероизповеданията от 1949 г. Следователно не е настъпило правоприемство в лицето на Мюсюлманското изповедание поради прекратяване на юридическото лице и на местното поделение- Ямболска вероизповедна община /ЯВО/ по силата на пар.2 ПЗР на ЗВ.

Въз основа на гореизложеното съдебният състав е приел, че по делото е доказано, че с построяването си пред XVI век процесната сграда е получила статут на вакъф по смисъла на шериата и е управлявана по правилата за това. Към 1845 г., както се установява от представеното писмо до околийския управител на Янболу от 1845 г., обаче процесният вакъф е бил изоставен от лицата, на които е бил възложен по учредителния му акт, преминал е в управлението на държавната хазна на Османската държава и е станал собственост на Османската държава. Като такъв, след възстановяването на Българската държава, вакъфът не е под закрилата на международните договори и вътрешното право на Княжество/Царство България, която закрила е установена единствено по отношение на частната собственост и притежанията на мюсюлманските вероизповедни общини, служещи за молитвени домове, паметници и училища /т.нар.истински вакъфи, учредени от лица, благодетели с тяхна изключителна собственост /мюлк/. Няма правен акт, с който Българската държава да е поела задължението да зачита, пази и защитава султанските вакъфи, които са принадлежали в общ юридически смисъл на Османската държава.

Неправилна според въззивния състав е тезата, че собствеността върху вакъфите е преминала направо върху настоятелствата с влизане в сила на Устава от 1919 г., т.е. по силата на нормативния акт. В пар.169 на този акт се предвижда изрична процедура за предаване от управителя на вакъфа /мютевелия/ на настоятелството, в присъствие на един специален делегат на МВнРВ, което изключва преминаване на собствеността ех lege. В конкретния случай доказателства за извършването на такава процедура отсъстват. Не се установява във времето след 1919 г. до 1934 г. да са изпълнени, в каквато и да е част, предвидените в Устава за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България процедури за преминаване на сградата под управление на настоятелството на местна мюсюлманска общност. Не се доказва, чрез вписване в сметководните книги или по друг начин, управление на сградата като вакъф от вероизповедна общност след 1934 г. до 1944 г. Не са представени и доказателства за вписване на сградата като вакъф в някой от списъците на вакъфски сгради, съставени от местните вероизповедни общини след 1878 г.

Съдът е посочил, че не споделя тезата, че сметководните книги от 1933-34 г. могат да сочат единствено на факта, че от спорния имот не са събрани приходи, но не и че имотът не е включен в имуществото на вероизповедната община. Още повече, че при съпоставката на този документ с документите, установяващи че от 1924 г.- 1925 г. сградата вече е била преустроена в хали, извод за отсъствие на приходи от имота би бил напълно необоснован.

На следващо място, съдът е приел, че с влизане в сила на Закона за собствеността и сервитутите от 1904 г. (отм.) е регламентирано правото на общинска собственост, наред с държавната и частната, което означава, че ямболската община е могла да придобие правото на собственост върху сградата по правилата на Закона за давността от 1897 г. (отм.). От 1924 г. /когато е установено, че ответната община е установила владение върху процесната сграда и я е управлявала като градски хали/ до 1951 г. /когато имотът е бил актуван като държавен/ са изминали необходимите съгласно Закона за давността от 1897 г. 20 години владение, поради което Общината е станала собственик на тази сграда на основание давностно владение.

В обобщение е направен извод, че след 1882 г. до 09.09.1944 г. не е доказано управлението и поддържането на сградата от страна на управител на вакъф, настоятелство или друг орган на вероизповеданието- задължително обстоятелство при преценката за упражняване именно на вакъфска собственост и доказване на нейното съществуване, което да обоснове претенцията на ищеца за възстановена собственост по пар. 5 ПЗР от Закона за вероизповеданията, ех lege, с влизане в сила на ЗВ.

Не на последно място, съдът е отчел, че към настоящия момент сградата е със съществено променени размери и предназначение след реставрация; има статут на „паметник на културата“, изградена е като единен обект и не позволява реституция на т.нар. „високо тяло“ по реда на ЗВСОНИ, в какъвто смисъл е искането. Поради изложеното съдът е отхвърлил главния иск по чл.108 ЗС, а съответно и съединения иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползите, от които собственикът е бил лишен.

С оглед тези мотиви на съда в обжалваното решение не са налице основанията по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, поради следното:

Първият и вторият въпроси /1. За да е налице придаденото от закона действие на актовете за държавна и общинска публична собственост на придобито от публичноправен субект право на собственост върху недвижим имот, следва ли в съответния акт да се посочи и юридическият факт, който законът свързва със загубване на правото на собственост от досегашния му притежател и преминаването му в имуществения кръг било на държавата, било на община ? и 2. Ще се ползва ли даден акт за общинска собственост с материална доказателствена сила относно удостовереното с него право на собственост, ако в същия не са посочени фактическото и/или правното основание, по силата на което имотът е придобит от общината ?/ обобщено се свеждат до това дали актовете за държавна и общинска публична собственост се ползват с материална доказателствена сила относно удостовереното с тях право на собственост, ако в тях не са посочени фактическото и/или правното основание, по силата на което имотът е придобит от държавата или общината. Тези въпроси не биха могли да обосноват допускане на касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд, тъй като не са правни въпроси по смисъла, разяснен в т.1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1 от 2009 г. на ОСГТК на ВКС- не са обусловили изводите на съда в обжалованото решение. Видно от мотивите на решението, съдът не е основал извода си за недоказано право на собственост на ищеца върху процесната сграда, респ.за доказано право на собственост на ответната община върху тази сграда, с легитимиращото действие на представените по делото актове за общинска и държавна собственост. Решението си съдът е основал на събраните по делото писмени и гласни доказателства и заключения на експертизи. След като подробно е изследвал статута на процесния имот в исторически план, е достигнал до извод за неоснователност на иска по други мотиви: поради това, че ищецът не е доказал след 1882 г. до 09.09.1944 г. управлението и поддържането на сградата от страна на управител на вакъф, настоятелство или друг орган на вероизповеданието /задължително обстоятелство при преценката за упражняване именно на вакъфска собственост и доказване на нейното съществуване/ и поради това, че ответната община е придобила тази сграда по давностно владение, осъществявано непрекъснато в периода от 1924 г. до 1951 г.

Третият поставен въпрос /Представляват ли Временните правила за духовното управление на мюсюлманите, утвърдени с указ № 63 от 15.09.1895 г. на Княз Фердинанд, и Уставът за духовното устройство и управление на мюсюлманите в Царство България, утвърден с Указ № 12 на цар Б. ІІІ, обн. ДВ, бр. 63 от 1919 г., нормативни актове и ако това е така, следва ли да се приеме, че посочените в тези нормативни актове недвижими имоти, признати за собственост на съответните мюсюлмански общности, са такива, притежавани по силата на закона ?/ не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като той предпоставя, че в посочените Временни правила и Устав процесният имот е изрично вписан като собственост на Ямболската мюсюлманска общност, а видно от Временините правила и Устава това не е така. Действително, в посочените актове се съдържат разпоредби, касаещи вакъфските имоти /т.нар.истински вакъфи, учредени от лица, благодетели с тяхна изключителна собственост/, но тези разпоредби са без значение за разрешаване на спора по настоящото дело, по което е установено, че процесният имот не е бил истински вакъф, а т.нар. султански вакъф, който е принадлежал на Османската държава, а след включването на гр.Ямбол към територията на България /след Съединението на Източна Румелия с Княжество България през 1885 г./ е станал собственост на Българската държава.

Четвъртият поставен въпрос /Било ли е допустимо при действието на пар.7 от „Съглашението по мюфтийския въпрос“ от 1909 г. самостоятелно или в съчетание и с действие на нормата на чл.306 ЗИСС /отм./, публичноправен субект да придобие по давност недвижим имот, имащ статута на вакъф, който не е бил отчужден по предвидения от закона ред ?/ е относим към изводите на съда в обжалваното решение, които са в смисъл, че ответната община е придобила процесния вакъф на основание давностно владение, осъществявано в периода от 1924 г. до 1951 г. Този въпрос обаче не може да обуслови допускане на касационно обжалване на решението, тъй като той предпоставя, че в посочените правни норми е предвидено, че вакъфски имоти не могат да бъдат придобивани по давност, а видно от съдържанието на тези норми такава забрана не е предвидена: В посочения параграф VII на Съглашението, подписано от Турското правителство и Българското правителство от 06-19.04.1909 г., в частта по мюфтийския въпрос /лист 176 от първоинстанционното дело/, е предвидено задължение за Българската държава да бди за доброто съхранение на вакъфските имоти в България и да не ги разрушава или отчуждава, освен по надлежна нужда и съгласно действащите закони и правилници. Забрана за придобиване на вакъфски имоти по давност от други правни субекти обаче не е предвидена в това споразумение. Такава забрана не е предвидена и в посочения от касатора чл.306 от ЗИСС /отм./, нито в друг нормативен акт, действал в периода от 1924 г. до 1951 г., за който период съдът е приел, че е текла давност в полза на ответната община.

Не са налице и предвидените в чл.280, ал.2 ГПК основания за служебно допускане на касационното обжалване на решението: Няма вероятност решението да е нищожно или недопустимо, тъй като същото е постановено от съд в надлежен състав; в пределите на правораздавателната власт на съда; изготвено е в писмен вид и е подписано; изразява волята на съда по начин, от който може да се изведе нейното съдържание; постановено е по редовна искова молба и по предявените искове по чл.108 ЗС и чл.59 ЗЗД.

Решението не е и очевидно неправилно: То не е постановено нито в явно нарушение на материалния или процесуалния закони /такова нарушение, което да е довело до приложение на законите в техния обратен, противоположен смисъл/, нито извън тези закони /въз основа на несъществуваща или несъмнено отменена правна норма/, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика. Изводите, до които е достигнал съдът, не са в противоречие с правилата на формалната логика и в този смисъл не са явно необосновани.

Поради всичко гореизложено касационното обжалване на решението на Бургаския апелативен съд не следва да се допуска.

Предвид изхода на делото и на основание чл.81 ГПК във връзка с чл.78 ГПК касаторът дължи и следва да бъде осъден да заплати на ответника по касационната жалба направените от него разноски за адвокат по делото пред ВКС в размер на 5 000 лв., съгласно представения договор 17.05.2023 г.

По изложените съображения съставът на Върховния касационен съд на РБ, Гражданска колегия, първо отделение