Определение № 3477 от 08.07.2024 г. на ВКС по гр. д. № 2596/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД срещу въззивно решение № 454 от 12.04.2023 год., постановено по в.гр.дело № 2745/2022 год. по описа на САС, 7 с-в, с което е потвърдено решение № 67 от 01.08.2022 год., постановено по гр.дело № 47/2022 год. по описа на ОС-Враца, с което на основание чл. 405, ал. 1 КЗ „ДЗИ-Общо застраховане“ ЕАД е осъдено да заплати на И. К. Г. сумата от 44 762.64 лв., представляваща застрахователно обезщетение по щета №44010612035042 по застрахователна полица №440120061002044 от 24.08.2020 год. по застраховка „Каско +“ за нанесени щети на лек автомобил „БМВ 740 Д Х Драйв“ с рег. [рег.номер на МПС], вследствие на настъпил застрахователен риск – пътнотранспортно произшествие /ПТП/ на 22.12.2020 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата молба – 14.02.2022 год. до окончателното й изплащане, както и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски по делото в размер на 4 191 лв. Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт /чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК/ и е спазен срокът по чл. 283 ГПК и всички останали предпоставки за редовност на жалбата. В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Основните доводи са, че въззивното решение е постановено в противоречие с изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК, тъй като не е мотивирано, че съдът не бил отчел, че в случая застрахователят изначално не бил поел задължение да носи риска от настъпването на вреди по застрахованото имущество съобразно изрично посочената в т. 9.1.9 от общите условия хипотеза, като освен това не бил разграничил случаите на отказ да бъде изплатено застрахователно обезщетение – когато застрахованото лице не били изпълнило свое договорно задължение и когато застрахователят изначално не бил поел да покрива настъпването на вреди в конкретна хипотеза. В изложението на жалбоподателя по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК като общи основания по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване са формулирани следните правни въпроси: 1/ Може ли застрахователят да откаже правомерно изплащане на застрахователно обезщетение по имуществена застраховка „Каско“ при положение, че застрахованият не е изпълнил клаузи, определени в общите условия, които дават право на ответното дружество /застрахователя/ да постанови отказ по процесната щета /т. 9.1.9 от раздел І от общите условия/? 2/ Следва ли съдът да се съобрази с волята на страните по застрахователния договор и да отхвърли претенция за обезщетение, когато по делото бъде установено, че вредите са в резултат на събитие, представляващо изключен от застрахователното покритие риск? 3/ Достатъчно ли е установяването на обстоятелството, че настъпилито вредоносно събитие е изключен от застрахователното покритие риск, за да бъде отхвърлен искът за обезщетение на вредите, настъпили вследствие на това събитие или е необходимо по делото да се изследват и докажат и други обстоятелства? 4/ Кои други обстоятелства подлежат на изследване и доказване в горната хипотеза? 5/ Какъв е критерият/критериите, разграничаващи хипотезата на „неплащане на обезщетение за вреди, настъпили поради изключен от застрахователното покритие риск“ от хипотезата на „отказ от изплащане на обезщетение поради неизпълнение на договорно задължение от страна на застрахованото лице“? и 6/ Длъжен ли е въззивният съд, в качеството си на втора инстанция по съществото на материалноправния спор, в мотивите към решението си да обсъди и извърши преценка поотделно и в съвкупност на всички доказателства, възражения и доводи на страните, както и на правно-релевантните факти по делото? Жалбоподателят навежда допълнителни основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК, като поддържа, че тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с решение № 224 от 20.07.2015 год. на ВКС по т. дело № 4554/2013 год., І т. о., ТК, в което е прието, че когато в Общите условия страните са посочи ясно задълженията на застрахования, покритите рискове и изключенията от покритие, при наличието на обстоятелства, които водят до приложение на уговорените изключени рискове, застрахователят няма задължение за изплащане на застрахователно обезщетение; в този случай чл. 211 КЗ не следва да намери приложение при уреждане на застрахователни правоотношения за събития, които не са застрахователни, поради изключването им от застрахователно покритие по волята на страните и в противоречие с Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, решение № 388 от 17.10.2011 год. на ВКС по гр. дело № 1975/2010 год., ІV г. о., ГК, решение № 94 от 28.03.2014 год. на ВКС по гр. дело №2623/2013 год., ІV г. о., ГК, решение № 55 от 03.04.2014 год. на ВКС по т. дело № 1245/2013 год., І т. о., ТК, решение № 63 от 17.07.2015 год. на ВКС по т. дело № 674/2014 год., ІІ т. о., ТК, решение № 111 от 03.11.2015 год. на ВКС по т. дело №1544/2014 год., ІІ т. о., в които е прието, че въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съответно на изискванията на чл. 235, ал. 2 ГПК и чл. 236, ал. 2 ГПК, като изложи самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, обертани с въззивната жалба и с отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК; преценката на всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, както и че същите са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото. Ответникът по касационната жалба И. К. Г. счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване, а решението е правилно. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено въз основа на събраните писмени доказателства и заключение на вещо лице, че страните са били обвързани от правоотношение по договор от 24.08.2020 год. за застраховка „Каско“ на МПС – лек автомобил „БМВ 740 Д Х Драйв“ с рег. [рег.номер на МПС] и че в срока на действие на този договор – на 22.12.2020 год., застрахованият автомобил е претърпял ПТП, в резултат на което е бил увреден. При тези фактически констатации въззивният съд е извел от правна страна, че са пряко, еднозначно и категорично доказани предпоставките по чл. 405 КЗ – ищцата, в качеството си на собственик на процесния автомобил и застрахована по договора за имуществено застраховане с ответника, е претърпяла имуществени вреди, които подлежат на възстановяване от застрахователя при условията на чл. 79, ал. 1 ЗЗД вр. с чл. 343 КЗ и чл. 405 КЗ, като е приел, че конкретното /и единствено/ възражение на ответника, основано на клаузата на т. 9.1.9 от Общите условия към застрахователния договор /заявено пред първоинстанционния съд и поддържано във въззивното производство/, е неоснователно, тъй като е опровергано от заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза, според което процесната вреда върху превозното средство се явява следствие именно на процесното ПТП, като е препратил към мотивите на първоинстанционния съд, позовавайки се на чл. 272 ГПК. С тези мотиви е потвърдено първоинстанционното решение, с което е уважен предявения иск по чл. 405, ал. 1 КЗ. Допускането на касационно обжалване, съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК, предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за спорното право и по отношение на който е налице някое от допълнителните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 – 3 ГПК. Съгласно т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 год. на ВКС по тълк.дело № 1/2009 год., ОСГТК, правният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Според приетото в т. 4 от посоченото Тълкувателно решение, основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато разглеждането от ВКС на правен въпрос, който е от значение за изхода по конкретно дело, разрешен във въззивното решение, допринася за промяна на създадената поради неточното тълкуване съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, както и когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. Настоящият съдебен състав намира, че не следва да се допуска касационно обжалване по въпросите от т. 1 до т. 5 в изложението, тъй като не е налице общата предпоставка на чл. 280, ал. 1 ГПК – тези въпроси не са обусловили правните изводи на въззивния съд по предмета на спора. С обжалваното решение нито е отречена възможността страните свободно да определят за кои рискове застрахователят не поема застрахователна закрила, нито е прието, че застрахователят дължи плащане на застрахователно обезщетение въпреки наличието на изключен риск. Въззивният съд не е излагал и съображения за разликата между предпоставките за отказ от изплащане на застрахователно обезщетение по договор за имуществена застраховка поради неизпълнение на задължения на застрахования, предвидени в закона или застрахователния договор /виж чл. 408 КЗ, аналогичен на чл. 211 КЗ – отм./ и предпоставките, при които е изключена отговорността на застрахователя при настъпване на вреди на застрахованото имущество в резултат на събитие, което е предвидено в договора или общите условия като изключен риск. Третият въпрос и четвъртият въпрос се отнасят до подлежащите на доказване обстоятелства при противопоставено от застрахователя възражение за изключен риск. Във въззивната жалба ответникът не е релевирал оплакване за допуснато от първоинстанционния съд нарушение на съдопроизведствените правила във връзка с доклада по делото по чл. 146 ГПК /непълен доклад/, а въззивният съд не следи служебно за такова нарушение – чл. 269, изр. 2 ГПК. В този смисъл посочените въпроси, които са свързани с доказването на обстоятелства, различни от предвидените във фактическия състав на клаузата та т. 9.1.9 от общите условия, не са били включени в предмета на спора, нито въззивният съд е поставил ответника в процесуална изненада, възлагайки му доказателствена тежест в тази насока – напротив той изрично е посочил, че въз основа на заключението на вещото лице по съдебната автотехническа експертиза е установено, че вредите върху превозното средство се явяват следствие именно на процесното ПТП, т.е., че се потвърждава деклараният от ищцата пред застрахователя механизъм на произшестието /с уведомление за щети на МПС от 23.12.2020 год./, респ., че не е доказан фактическия състав на хипотезата на изключен риск, на която се позовава ответното дружество. Следователно по горепосочените въпроси не са налице основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 или т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Шестият въпрос, който се поставя от жалбоподателя, е от значение за изхода на спора, но по отношение на него не са налице допълнителните предпоставки на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол. Този въпрос е разрешен в съответствие с практиката на ВКС по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, включително цитираната от жалбоподателя, според която въззивният съд дължи излагането на собствени мотиви като втора решаваща инстанция и при действащия ГПК, извършвайки самостоятелна преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция доказателствен материал при съблюдаване на ограниченията по чл. 269 ГПК и излагайки собствени фактически и правни изводи по съществото на спора. Изпълнението на тези задължения на въззивния съд включва обсъждането на всички приети доказателства и защитни позиции, доводи и възражения на страните в първоинстанционното производство и въззивното производство в мотивите на въззивното решение в съответствие с чл. 235 и чл. 236, ал. 2 ГПК, като гаранция за правилността на съдебния акт и за правото на защита на страните в процеса. Нормата на чл. 272 ГПК предвижда възможност въззивният съд да извърши препращане към мотивите на първоинстанционното решение, но изисква, когато го направи да изложи свои собствени мотиви по съществото на спора. Препращането към мотивите на първоинстанционния съд не следва да е формално, а във връзка с изложените от въззивния съд мотиви при преценката на доказателствата и направените въз основа на тях правни изводи /в този смисъл Решение № 198 от 8.01.2014 год. на ВКС по гр. дело № 1619/2013 год., II г. о., ГК, Решение № 4 от 18.02.2016 год. на ВКС по гр. дело № 3322/2015 год., II г. о., ГК, Решение № 98 от 12.07.2017 год. на ВКС по гр. дело № 3871/2016 год., III г. о., ГК, Решение № 22 от 29.06.2017 год. на ВКС по гр. дело № 2113/2016 год., I г. о., ГК/. Същевременно в т. 2 от Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 год. на ВКС по тълк. дело № 1/2013 год., ОСГТК, е прието, че при действието на ГПК от 2008 год. и уредбата на втората инстанция като ограничен въззив, въззивната инстанция се произнася само по оплакванията в жалбата, разглеждайки спора по същество. В частност при заявено от ответника във въззивната му жалба оплакване само за необоснованост на първоинстанционното решение, въззивният съд е обсъдил дали въз основа на събраните доказателства е доказано осъществяването на хипотезата на изключен риск, предвидена в клаузата на т. 9.1.9 от общите условия и е дал отрицателен отговор на този въпрос. Въззивният съд, макар и лаконично, е извел правните си изводи от всички доказателства по делото и така е обсъдил единственото възражение на ответника. В производството по чл. 288 ГПК касационната инстанция не може да контролира правилността на обжалваното решение, а по поставения правен въпрос въззивният съд не се е отклонил от установената съдебна практика, поради което не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. От друга страна наличието на съдебна практика, която не се нуждае от промяна или осъвременяване, изключва и наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. С оглед изхода от спора и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищцата действително направените разноски за производството пред ВКС за възнаграждение за един адвокат в размер на 4 200 лв. Предвид изложените съображения, Върховният касационен съд