Определение № 103 от 17.03.2021 г. на ВКС по гр. д. № 4022/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба с вх.№264106/08.10.2020г., подадена от А. И. Д. от [населено място] чрез процесуалния ѝ представител адв.М. С. И. от АК - П., срещу решение №260038, постановено на 29.05.2020г. от Пловдивския окръжен съд, 14 съдебен състав по в.гр.д.№474/2020г., потвърждаващо решението на първоинстанционния съд, с което е признато за установено по отношение на А. И. Д., че Б. И. Б. и Р. И. Б. са собственици на 2/3 ид. части (всеки на по 1/3 ид. част) от ПИ с идентификатор ............. по КККР, одобрени със заповед №РД-18-8/11.03.2011г. на изп. директор на АГКК с адрес на имота: [населено място], п.к.........., местност „Н. т.“, с площ от 559 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, номер по предходен план: ............, както и от ПИ с идентификатор ............. по КККР, одобрени със заповед № РД-18-8/11.03.2011г. на изп. директор на АГКК с адрес на имота: [населено място], п.к..........., местност „Н. т.“, с площ от 1472 кв.м., с трайно предназначение на територията: земеделска, начин на трайно ползване: нива, номер по предходен план: ............. В изложението към касационната жалба се поддържа, че са налице предпоставки за допускане на касационно обжалване по реда на чл.280, ал.1, т.3 ГПК по следните два въпроса: 1.Следва ли въззивният съд като инстанция по същество да обсъди всички събрани доказателства, относими към предмета на делото и да направи самостоятелни фактически и правни изводи като отговори на доводите на страните; 2.Следва ли ответникът по иск за собственост да доказва, че е манифестирал пред останалите сънаследници действия за превръщане на държането във владение на идеалните части от земеделски земи, останали в наследството, след времето, в което се е снабдил с нотариален акт за собственост, основан на изтекла придобивна давност. Сред приложенията към изложението са посочени и представени решение №70 от 03.11.1980г. на ОСГК на ВС по гр.д.№65/1980г., решение №123 от 15.06.2010г. на II г.о. на ВКС по гр.д.№431/2009г. и решение №16 от 07.02.2020г. на I г.о. на ВКС по гр.д.№1246/2019г. Според касатора въззивният съд се е доверил единствено и изцяло на показанията на св.М. Б., които са противоречиви и са обрисували една невярна картина, не е посочил доказателствен материал, който следва да се изключи, а в същото време не е подложил на анализ и преценка всички събрани в хода на процеса и относими към спора доказателства. Поддържа, че още от възстановяването на собствеността (м.03.1993г.) до снабдяването с нотаирален акт за собственост (м.12.2015г.) е владяла идеалните части на другите с намерение да ги придобие по давност и действията, доказващи такова намерение, са показвани по явен и недвусмислен начин, така щото е отречено владението на останалите съсобственици, то е манифестирано пред тях и е доведено до знанието им. Ответниците по касационна жалба Б. И. Б. и Р. И. Б. не изразяват становище за наличието на основание за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Касационната жалба е подадена срещу подлежащ на обжалване акт на въззивния съд в срока по чл.283 ГПК и е процесуално допустима. Досежно наличието на предпоставки за допускане на касационно обжалване съображенията са следните: Б. И. Б. и Р. И. Б. са предявили по реда на чл.124, ал.1 ГПК срещу А. И. Д. иск за признаване правото им на собственост върху 2/3 ид. части от процесните недвижими имоти, с твърдението, че притежават тези права в качеството си на наследници по закон на И. П. Б., починал на 23.11.1980г., като именно в това им качество им е възстановена собствеността с решение №........../17.11.1995г. на ПК-К.. Твърдят, че след справка в Службата по вписванията при РС – Карлово установили, че ответницата, която е тяхна сестра, на 22.12.2015г. се е снабдила с нотариален акт за собственост на основание изтекла придобивна давност и за техните идеални части. Ответницата оспорва иска с твърдението, че процесните недвижими имоти са нейна собственост по силата на нотариален акт за констатиране на правото на собственост на основание изтекла придобивна давност, съставен на 22.12.2015г. Поддържа, че още през 1992г. ищците категорично са заявили, че не желаят да се занимават с възстановяване правото на собственост на земите, които са били собственост на техния баща и общ наследодател И. П. Б., което било свързано и със заявеното от тях съгласие пред майка им имотите да останат в собственост на този, който води процедурите по възстановяването им. Твърди, че през целия период от възстановяването на собствеността тя и членовете на нейното семейство не само са обработвали имотите, ползвали са ги непрекъснато и необезпокоявяно, но и с действията си е манифестирала пред ищците, че владее имотите като собствени, а тяхното владение е отблъснато. От фактическа страна въззивният съд е приел за установено, че ищците и ответницата са наследници по закон на И. П. Б., б.ж. на [населено място], починал през 1982г., както и че на името на общия наследодател е представено решение на ОСЗ, с което е била възстановена собствеността върху неговите имоти. Взето е предвид, че от показанията на разпитания по делото свидетел М. Б., който притежава в близост до имота работилница от 1996г. и почти всеки ден е минавал покрай тези имоти, се установява, че през годините не е обръщал внимание кой ги стопанисва и поддържа, но преди няколко години се поинтересувал дали тези имоти се продават, като влязъл в преговори за закупването с Б. Б., стигнали до съгласие относно продажбата им и започнали да подготвят документите, но се оказало, че единствен собственик на тези имоти е сестрата на Б. Б., а именно А. Д.. Посочено е, че според показанията в тези два имота свидетелят виждал само Б. Б. и Р. Б. да берат орехи, а не е виждал никога сестра им. Взето е предвид също така, че според показанията на разпитания по делото свидетел В. Д., имотите са собственост на А. Д., която единствена ги е стопанисвала през последните 15 години, като ѝ е помагал и нейният син И. – преди години те си садяли зеленчуци и картофи, а сега там имало три ореха и всяка година А. и синът ѝ ги брулели, като и свидетелят им помагал. При така установената фактическа обстановка въззивният съд е приел, че предявеният иск е основателен. Изложил е съображения, че за да е налице владение върху вещта, са необходими прояви на външна власт върху вещта (corpus) и намерение за своене на вещта (animus). Прието е, че за периода, през който се сочи, че са придобити имотите от А. Д., тя не е успяла да докаже при условията на пълно и главно доказване, че с действията си е отблъсквала владението на своите братя по отношение на тези имоти, тъй като и тримата са били съсобственици като бруленето на орехи и саденето на зеленчуци и картофи е проява на обикновено управление върху тези имоти, а не проява на собственост. Прието е също така, че А. Д. може да е имала намерение да свои имотите, но същата не е демонстрирала пред своите съсобственици това свое намерение за своене, поради което и същата не е могла да придобие същите по давност. Изложени са съображения, че в случая не е установено да е налице проявата на външната форма, т.е. да е бил отблъснат всеки един от претендиращите права на собственост върху тази част, тъй като спорните имоти са неоградени и никой не е изявил проява нито на външна власт, нито на психическо състояние с намерение да свои вещта. Така изложените от въззивния съд съображения съответстват изцяло на трайно установената и непротиворечива практика на ВКС, вкл. на задължителната такава. Както ОСГК на ВКС приема в ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г., презумпцията на чл.69 ЗС се прилага на общо основание в отношенията между съсобствениците, когато съсобствеността им произтича от юридически факт, различен от наследяването - в случаите, при които един от съсобствениците е започнал да упражнява фактическа власт върху вещта на основание, което изключва владението на останалите, намерението му за своене се предполага и е достатъчно да докаже, че е упражнявал фактическа власт върху целия имот в срока по чл.79 ЗС. Когато обаче съсобственикът е започнал да владее своята идеална част, но да държи вещта като обща, то той е държател на идеалните части на останалите съсобственици и презумпцията се счита за оборена. Ако се позовава на придобивна давност за чуждата идеална част, той трябва да докаже при спор за собственост, че е извършил действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. Приема се, че презумпцията на чл.69 ЗС в отношенията между съсобствениците е приложима, но следва да се счита оборена, ако основанието, на което първоначално е установена фактическата власт показва съвладение. В настоящия случай владението е установено въз основа на решение на ПК (ОСЗ), което признава правата на собственост на всички наследници на И. П. Б., т.е. на основание, показващо право на съвладение, което въззивният съд е съобразил, приемайки, че в подобна хипотеза, за да установи самостоятелна фактическа власт върху имотите А. Д. е следвало да демонстрира спрямо съсобствениците си намерението си за своене на техните идеални части. Както е прието в решение №19/28.01.2019г. по гр.д.№1298/2018г. на I г.о. на ВКС, съвладение възниква, когато правното основание, на което е установена фактическата власт, не изключва владението на останалите съсобственици. С тази теза въззивният съд изцяло се е съобразил, доколкото твърденията, съдържащи се в отговора на исковата молба са останали недоказани. Както последователно приема ВКС в своята практика, когато и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота (било констативни или такива за правна сделка, както и решения на ОСЗ за възстановяване на собствеността), то разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл. 154, ал.1 ГПК като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на съответното удостоверено от нотариуса придобивно основание (в този смисъл мотивите към ТР №11/2012 от 21.03.2013г. по тълк.д.№11/2012г. на ОСГК на ВКС; решение №128/12.01.2018г., гр.д.№412/2017г., II г.о. на ВКС; решение №141/16.06.2016г. по гр.д.№6231/2015г., I г.о. на ВКС). В настоящия случай и с тази практика на ВКС въззивният съд се е съобразил. Сочените от касатора решения досежно възможността за придобиване на право на собственост по давност върху идеална част на друг съсобственик не сочат на различно разрешение на поставения втори въпрос – разгледаната в решение №16 от 07.02.2020г., постановено по гр.д.№1246/2019г. на I г.о. на ВКС хипотеза е различна – установена е самостоятелна фактическа власт върху сграда, която е придобита в индивидуална собственост, а не върху съсобствен имот, както в настоящия случай. Решение №123 от 15.06.2010г. по гр.д.№431/2009г. на II г.о. на ВКС, както и решение №70 от 03.11.1980г. по гр.д.№65/1980г. на ОСГК на ВС пък са постановени преди ТР №1/06.08.2012г. по тълк.д.№1/2012г. Както е прието в решение №596/30.06.2010г. по гр.д.№1534/2009г. на І ГО на ВКС, дори снабдяването на ответника с нотариален акт за собственост въз основа на обстоятелствена проверка да представлява действие, с което е изразена промяна на намерението на ответника да превърне държането на идеалните части на ищците във владение за себе си, ответникът носи тежестта да докаже пълно и главно, че е довел промяната на намерението си до знанието на ищците, както изисква установената практика, което означава да докаже, че е връчил препис от акта на ищците или ги е уведомил за него и запознал със съдържанието му. Не може да се приеме, че самото вписване на акта означава, че той е доведен до знанието на останалите съсобственици, независимо от публичността на книгите по вписванията, защото не съществува задължение за собствениците да следят за съдържанието на книгите за вписвания, нито установена от закона презумпция, че са запознати с това съдържание. С тази практика на ВКС въззивният съд се е съобразил, поради което следва да се приеме, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване по втория, поставен от касатора правен въпрос. Не е налице поддържаното от касатора основание за допускане на касационно обжалване и по първия, поставен в изложението въпрос. Доказателствата, относими към спорния въпрос за придобиване по давност на правото на собственост върху идеалните части на ищците, а именно показанията на разпитаните по делото свидетели, са обсъдени от въззивния съд. Обсъждане на представения по делото констативен нотариален акт действително не е извършено, но с оглед посочената по-горе практика на ВКС това в настоящия случай не обосновава наличие на поддържаното основание за допускане на касационно обжалване. Водим от гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на Първо гражданско отделение