Определение № 4585 от 29.09.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2211/2026 г.

Производство по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Столична община, чрез юрк. П., против решение № 929 от 12.02.2026 г. по гр. д. № 8071/2025 г. на Софийски градски съд, ГО, II-Б въззивен състав. Ответната страна М. К. Д., чрез адв. Б., е подала писмен отговор в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, с който изразява становище за липса на основания за допускане на касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски. Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК и е процесуално допустима. За да се произнесе по основанията за допускане на касационното обжалване, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема следното: Предмет на жалбата е посоченото въззивно решение в частта, с която след частична отмяна на решение № 8520/12.05.2025 г. по гр. д. № 9202/2024 г. на Софийски районен съд, 154 състав, Столична община е осъдена да заплати на М. К. Д., на основание чл. 49 ЗЗД, във вр. с чл. 45 ЗЗД, допълнително 4 090. 34 евро (равностойни на 8 000 лв.), наред с присъдените 3 579. 04 евро (равностойни на 7 000 лв.), като обезщетение за претърпените неимуществени вреди от травматично увреждане, получено на 06.06.2023 г., вследствие на спъване и падане на неравен тротоар на [улица]пред Министерство на отбраната в [населено място], със законната лихва от 19.02.2024 г. – датата на исковата молба, до изплащането. Въззивният съд е постановил обжалвания резултат като е приел, че в случая са налице елементите от фактическия състав на непозволено увреждане – чл. 45 ЗЗД, за което ответната община следва да отговаря по чл. 49 ЗЗД. Предявеният осъдителен иск за обезщетение на неимуществени вреди е намерен за установен в своето основание предвид стабилизиране на първоинстанционното решение в уважената негова част – за сумата от 3 579. 04 евро (равностойни на 7 000 лв.). Посочил е, че спорът между страните във въззивното производство е за размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага и то над присъдените 3 579. 04 евро до претендираните 10 225. 84 евро (равностойни на 20 000 лв.). Съобразявайки разясненията в ППВС № 4/23.12.1968 г. и практиката на ВКС относно обстоятелствата, които са от значение за определяне на конкретния размер на обезщетението на неимуществени вреди, съдът е приел, че в случая определящи са характера на увреждането, начин и обстоятелствата на извършването му; извършените медицински манипулации; възрастта на ищцата и възможността да продължи трудовата си кариера; продължителността на лечението и допълнителното влошаване състоянието на здравето; осакатяванията и загрозяванията, както и перспективата и трайните последици; степента на интензитет на болките и страданията, евентуалното негативно отражение върху психиката; съдебната практика в сходни хипотези. Решаващият състав на градския съд е подложил на преценка и анализ релевантните за определяне размер на обезщетението обстоятелства, посочени по – горе и е приел, че съобразно обществено – икономическите условия в страната към датата на деликта (2023 г.) и при приложение на чл. 52 ЗЗД то възлиза общо на 7 669. 38 евро (равностойни на 15 000 лв.). В тази връзка е съобразил вида и естеството на травматичното увреждане (изразяващо се в счупване на макаровидния израстък на лявата лакътна кост); извършената на пострадалата манипулация – оперативно лечение чрез кръвна репозиция и поставяне на метална остеосинтеза; възрастта на ищцата - 66 г. към датата на увреждането; интензивните болки и страдания в резултат от счупването непосредствено след инцидента, вкл. и когнитивните съображения от обща анестезия преди да се пристъпи към оперативната интервенция; трудовата ангажираност на пострадалата като архитект-проектант със собствено студио, вкл. преподавател в университет, за които увреждането създало временни пречки за упражняване; необходимостта от ползване на отпуск за временна неработоспособност за периода от 07.06.2023 г. до 10.07.2023 г.; възникналите затруднения в хода на възстановяването, което обичайно трае около два и половина месеца - в ежедневното й обслужване, породили нуждата от чужда помощ; проведената продължителна рехабилитация, като ръката започнала да функционира към м. октомври 2024 г.; необходимостта от оперативно премахване на поставената остеосинтеза, изискваща допълнителен възстановителен период от 1 месец; липсата на сигурност в прогнозата за пълно възстановяване движенията на засегната ръка. Отчетени са също и наличието на оперативен белег и оплакванията от болки в мястото на счупването при натоварване и промяна на времето, съответно оплакванията за период от около 6 месеца, касателно опъване и подпиране на лакътя, вкл. затруднението свързано с професионалната дейност. По така изтъкнатите аргументи, с обжалваната част от въззивното решение е присъдена допълнително на ищцата (над вече присъдените в първата инстанция 3 579. 04 евро) сумата от 4 090. 34 евро (равностойни на 8 000 лв.). В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателят поставя правен въпрос, който твърди да е обуславящ изхода по делото, респ. е разрешен в противоречие с практиката на ВКС и от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото – основания за достъп до касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Поставеният въпрос е със следното съдържание: „Обоснован ли се явява съдебният акт на въззивната инстанция, ако при определяне размера на обезщетението съгласно чл. 52 ЗЗД не са обсъдени всички доводи и възражения на ответника, свързани с твърденията му? Правилно ли е приложен законовият критерий за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД, ако не са обсъдени в съдебното решение възраженията на ответника?“. Поддържа се, че въззивното решение в обжалваната му част не е съобразено с практиката на ВС и ВКС, вкл. задължителната такава, обективирана в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 г. по тълк. д. № 1/2001 г. на ОСГК, ТР № 1/01.08.2022 г. по тълк. д. № 1/2021 г. на ОСГТК, ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, т. II от ППВС № 4/1968 г., както и в решение № 228 от 01.10.2014 г. по гр. д. № 1060/2014 г. на I г.о., решение № 158 от 28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на I т.о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV г.о., решение № 370 от 11.11.2011 г. по гр. д. № 1740/2010 г. на IV г.о., решение № 142 от 05.06.2013 г. по гр. д. № 419/2012 г. на IV г.о., ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК, решение № 27 от 27.02.2020 г. по гр. д. № 2614/2019 г. на III г.о., решение № 50021 от 09.03.2023 г. по т. д. № 1476/2022 г. на I т.о., решение № 749 от 05.12.2008 г. по т. д. № 387/2008 г. на I т.о., решение № 66 от 03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на II т.о., решение № 179 от 29.01.2016 г. по т. д. № 2143/2014 г. на I т.о., решение № 215 от 03.02.2017 г. по гр. д. № 2908/2015 г. на I т.о., решение № 68 от 22.02.2012 г. по гр. д. № 748/2011 г. на II г.о., решение № 60327 от 28.06.2022 г. по гр. д. № 911/2021 г. на IV г.о., решение № 77 от 30.05.2017 г. по гр. д. № 2956/2016 г. на IV г.о. и решение № 204 от 28.10.2015 г. по гр. д. № 2584/2015 г. на I г.о. Настоящият състав на ВКС намира, че касационен контрол не може да се допусне. В първата си част повдигнатият правен въпрос е обусловил процесуалната активност на въззивния съд по мотивиране на съображения – фактически и правни, при разрешаване на материалноправния спор, предмет на делото и удовлетворява общо основание за селекция на касационната жалба. Той обаче не удовлетворява допълнителното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, тъй като липсва твърдяното противоречие с практиката на ВКС, вкл. задължителната, на която касаторът се позовава. Изискването за излагане на мотиви към съдебното решение е заложено в процесуалния закон – чл. 236, ал. 2 ГПК, аналогичен на чл. 189, ал. 2 ГПК (отм.), и неговото спазване е съблюдавано последователно в практиката на ВС и ВКС. С т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. на ОСГК на ВКС е изяснено, че дейността на въззивната инстанция е аналогична на тази на първата инстанция и поради това въззивният съд е длъжен да даде свое собствено разрешение по спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на доказателствата, формира свои самостоятелни фактически и правни изводи по съществото на спора и ги изрази писмено в мотивите към решението си. Тези задължителни указания и разяснения не са изгубили значението си и след влизане в сила на новия ГПК (от 01.03.2008 г.) и кореспондират на постановките, възприети с ТР № 1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Според там даденото обвързващо тълкуване непосредствена цел на въззивното производство е повторното разрешаване на материалноправния спор, при което дейността на първата и на въззивната инстанции е свързана с установяване истинността на фактическите твърдения на страните чрез събиране и преценка на доказателствата и субсумиране на установените факти под приложимата материалноправна норма. При отчитане на въведените нови съдопроизводствени правила за въззивното производство въззивният съд е длъжен да мотивира решението си съобразно разпоредбите на чл. 235, ал. 2 и чл. 236, ал. 2 ГПК като изложи фактически и правни изводи по съществото на спора и се произнесе по защитните доводи и възражения на страните в пределите, очертани с въззивната жалба и отговора по чл. 263, ал. 1 ГПК. Когато във въззивната жалба са релевирани оплаквания за допуснато от първата инстанция процесуално нарушение, от което може да се направи извод, че делото е останало неизяснено от фактическа страна, или за необоснованост на фактическите изводи (напр. неправилно установена от първоинстанционния съд фактическа обстановка, необсъдени доказателства, несъобразени или неправилно интерпретирани факти, обстоятелства и доказателства и др.), въззивният съд е длъжен да изложи мотиви, като обсъди въз основа на въведените във въззивната жалба оплаквания всички събрани относими и посочени своевременно доказателства, възражения и доводи на страните съгласно чл. 235, ал. 2 и 3 ГПК, да установи фактическата обстановка, към която да приложи относимите материалноправни норми. В случая въззивната инстанция е сторила точно това в обжалваната част от решението. Като съд по съществото на материалноправния спор е аргументирала подробно фактическите си и правни изводи по предмета на делото във въззивното производство – относно размера на претендираното обезщетение на неимуществени вреди от непозволено увреждане по чл. 49 ЗЗД, подложила е на самостоятелна преценка събраната по делото доказателствена съвкупност, от значение за определяне размера на обезвредата и е дала отговор на направените оплаквания във въззивната жалба и защитните доводи на страните, което е намерило израз в мотивите на обжалваната част от въззивното решение. Съдът в решаващата си дейност е приложил правилото по чл. 52 ЗЗД и там установения критерий за справедливост при определяне размера на обезвредата на засегнатите нематериални блага (вж. долу в изложението) като е отчетено и нивото на жизнения стандарт в страната към релевантния момент. Във втората си част поставеният въпрос касае определяне на обезщетението за неимуществени вреди, съгласно принципа за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Той е обуславящ изхода на делото и е изводим от решаващите мотиви по обжалваното решение. Питането и в тази си част удовлетворява обща предпоставка, но не и специалната предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 1, ГПК, а именно да е разрешено от въззивния съд в противоречие с практиката на ВКС и ВС, вкл. задължителната такава. Втората съдебна инстанция е съобразила, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие и следва да се преценява въз основа на конкретно обективно съществуващи обстоятелства; че тези обстоятелства се установяват във всеки конкретен случай, съобразно неговите специфики, но неизчерпателно изброени се свеждат до характера на увреждане на здравето, начин на извършване, обстоятелства на извършване, продължителност на възстановителен период, вид и интензивност на търпени болки, страдания и неудобства, перспективи за усложнения или оздравяване, остатъчни последици и пр. В обжалваното решение са изложени подробни съображения за релевантните по спора обективно съществуващи факти, за които са събрани доказателства в хода на съдебното дирене по делото и са изведени мотивирано аргументи за тяхното значение спрямо засегнатото нематериално благо. Обезвредата е определена и съобразно социално – икономическата обстановка в страната към датата на деликта (2023 г.). Така е направен обоснован извод за значението на горните обстоятелства в тяхната съвкупност при определяне на справедливия размер на обезщетението, в каквото се проявява обществения критерий по чл. 52 ЗЗД. Ето защо, решението на въззивния съд в обжалваната му част не се явява постановено в отклонение, а в съответствие със сочената съдебна практика, вкл. и тази, на която страната се позовава, поради което по поставения въпрос в разглежданата му част не е налице основание за достъп до касация. Следва да се посочи, че липсват предпоставки за достъп до касация по повдигнатия въпрос и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На първо място, отнасянето кумулативно на едни и същи въпроси (общо основание) към хипотезите на чл. 280, ал. 1, т. 1 и чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, които са различни фактически състави за селектиране на касационната жалба, е недопустимо. На второ място, наличието на формирана съдебна практика на ВКС по поставения въпрос, на каквато касаторът се позовава при обосноваване на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, изключва приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. На следващо място и вън от изложеното, по повдигнатото питане липсва обосноваване на твърдението за наличие на специалната селективна предпоставка по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК – значението на поставения въпрос за точното прилагане на закона и за развитието на правото. В този смисъл изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК не е съобразено с изискванията, поставени с указанията по т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС. В заключение, касаторът не е обосновал предпоставки в приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поради което обжалването не може да се допусне. При този изход на делото касаторът дължи на ответната страна по жалбата заплащане на сторените и своевременно претендирани разноски за настоящата инстанция. Те възлизат на 1 000 евро и се установяват с приложения договор за правна защита и съдействие, като вписването в него за извършеното плащане в брой е достатъчно и има характера на разписка – вж. разясненията, дадени в т. 1 от ТР № 6/6.11.2013 г. по тълк. д. № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС. Така мотивиран, Върховният касационен съд, ІІІ г. о.