Определение № 2497 от 30.09.2024 г. на ВКС по т. д. № 948/2024 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Д. Д. Г., чрез пълномощника му адв. Г. Й. от САК, с надлежно учредена по делото представителна власт, срещу решение № 1364/27.11.2023 г., постановено по в. гр. д. № 1444/2023 г. по описа на Софийския апелативен съд, ГО, 14 състав, с което при потвърждаване на решение № 260604/12.04.2023 г., постановено по гр. д. № 4530/2021 г. по описа на СГС, е отхвърлен предявеният от Д. Д. Г. срещу „ДЗИ-Общо застраховане” ЕАД осъдителен иск с правно основание чл. 432, ал. 1 КЗ, във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД за заплащане на застрахователно обезщетение в размер на сумата от 60000 лв. за причинените му неимуществени вреди - вследствие на настъпило на 14.11.2018 г. ПТП. Касаторът поддържа, че въззивното решение е необосновано, тъй като, макар и в процеса на доказване да е установено (чрез разпита на свидетел-очевидец), че водачът на процесния автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период при ответното застрахователно дружество чрез договор за задължителна застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистките, да е извършил виновно твърдяното противоправно деяние, въззивният съд – в противоречие с правилата на логическото мислене, е достигнал до неправилния фактически извод, че настъпването на процесното ПТП, вследствие на което на ищеца е причинено релевантното травматично увреждане, е било непредотвратимо. Счита, че необосноваността на въззивното решение е обусловена и от обстоятелството, че апелативният съд е допуснал съществено нарушение на съдопроизводствените правила, като не е обсъдил показанията на свидетеля-очевидец, чрез които се установява виновното противоправно деяние на водача на процесния лек автомобил. Касаторът обосновава искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, съдържащо се в изложението по чл. 284, ал. 1, т. 3 ГПК, със специалните процесуални предпоставки, регламентирани в чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, като поставя следните материалноправни и процесуалноправни въпроса: 1. „Следва ли съдът при мотивиране на решението си да обсъжда всички доказателства в тяхната взаимовръзка и цялост, или е достатъчно да приеме изводите си единствено въз основа на част от сбраните доказателства?” (по този процесуалноправен въпрос се твърди противоречие с решение № 200/23.12.2019 г. по гр. д. № 3779 / 2018 г., ВКС, IV г. о. и решение № 327/03.04.2017 г. по гр. д. № 2119/2016 г., ВКС, IV г. о.); 2. „В кой момент възниква опасността за водач на л. а. при предприето пресичане на пешеходец от тротоарна площ, при положение, че с поведението си пешеходецът явно и очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в него?” (по този въпрос се твърди противоречие с ръководните указания за съдилищата, дадени в т. 6 от ТР № 28/28.11.1984 г. по н. д. № 10/1984 г. на ОСНК) и 3. „Следва ли разпоредбата на § 6, т. 54, изр. 2 от ДР на ЗДП да се тълкува и прилага ограничително, без да се съобразяват конкретно техническите характеристики на процесното платно за движение и геометрията на самото кръстовище?” (твърди се, че правният отговор на този материалноправен въпрос ще допринесе за точното прилагане на закона и за развитие на правото). Ответникът по касационната жалба е подал в законоустановения срок писмен отговор, в който развива правни съображения както за необосноваване на основанията за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, така и за неоснователност на касационните основания, изложени в касационната жалба. Върховният касационен съд, Търговска колегия, ІI отделение, след като разгледа касационните жалби и извърши преценка на предпоставките на чл. 280, ал. 1 ГПК, констатира следното: Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, чрез пълномощник – с редовно учредена по делото представителна власт, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл. 283 ГПК и отговарят по съдържание на изискванията на чл. 284 ГПК. За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установена следната динамика (механизъм) на процесното ПТП: на 14.11.2018 г., около 9,00 ч., л. а. „Дачия Докер”, управляван от Б. С. Б., се движел в [населено място] по [улица], със скорост от около 20 км./ч. Когато автомобилът се намирал на около 4 м. от мястото на удара, пешеходецът (пострадалият ищец) предприел пресичане на пътното платно след кръстовище с улица без име, с посока отдясно наляво спрямо посоката на движение на автомобила. Траекториите им на движение се пресекли и настъпил удар с инициален контакт за автомобила - преден десен калник, а за пешеходеца - долни крайници (тялото на пешеходеца паднало напред и вдясно). Съобразявайки приетото като обективно и неоспорено заключение на САТЕ, апелативният съд е счел за установено, че процесното ПТП е настъпило на хоризонтален пътен участък с двупосочна организация на движението, покрит с асфалтова настилка, без неравности в светлата част от денонощието и суха пътна настилка. Водачът на лекия автомобил се е движил със скорост от порядъка на 20 км/ч., като опасната зона за спиране при тази скорост на движение е 10,02 м. Пешеходецът е навлязъл в платното за движение, когато автомобилът се е намирал на 3,72 м. разстояние от мястото на удара, поради което водачът не е имал техническата възможност да спре и да не допусне настъпване на ПТП – при конкретната пътна обстановка той би могъл да предотврати настъпване на вредоносните последици, само в случай че се е движил със скорост равна или по-ниска от 9,1 км/ч. Основавайки своите фактически съждения на изводите, до които е достигнала САТЕ, въззивният съд е приел, че причина за пътния инцидент е навлизането на пешеходеца в траекторията за движение на автомобила на разстояние, по-малко от разстоянието на опасната зона за спиране на автомобила. Съобразил е и правнорелевантното обстоятелство, че от извънсъдебното признание на ищеца пред държавен орган в образуваното досъдебно производство се установява, че той е предприел неразрешено пресичане на пътното платно („на място, което не е за пресичане”), като от лявата му страна се е приближавал автомобил, който не видял преди удара. Обсъдени са противоречията във възпроизведените пред съда субективни възприятия на свидетелите-очевидци. Свидетелят Б. Б., водач на лекия автомобил, е изяснил, че, движейки се покрай училище, момче се блъснало в колата му - отстрани. В този ден трафикът бил интензивен, като пред него имало и други автомобили, които се движили в колона - счита, че скоростта на движението едва ли е била повече от 20 км/ч. (управлявал автомобила на първа предавка, като е бил в колона от автомобили). Видял пострадалия преди инцидента, като той се е движил по тротоара, успоредно на лекия автомобил и наблюдавал телефона си. Сблъсъкът между тях настъпил, тъй като в един момент пешеходецът внезапно завил, навлизайки в лентата на автомобила. Пострадалият не се е огледал. Предприетият опит за навлизане в пътната лента на автомобила е бил на около 15 - 20 м. след кръстовище, находящо се при училище. Преди пострадалия или след него нямало други пешеходци. От друга страна, свидетелят Д. изяснява диаметрално противоположни факти - видяла как момче е предприело действия за пресичане на пътно платно на улица. Огледал се в двете посоки и вдигнал ръка, демонстрирайки, че ще пресича. В този момент бял автомобил, управляван с много висока скорост, го ударил - пострадалият отхвърчал на 10 м. от мястото на удара. При анализиране на достоверността на тези субективни възприятия – по правилата на чл. 172 ГПК, апелативният съд е достигна до правния извод, че очевидно показанията на свидетеля Д. не съответстват на останалите събрани по делото писмени и гласни доказателства, а им противоречат. От друга страна, този свидетел бил открит по неясен начин на по-късен етап и не е давал показания в досъдебното производство. Съдът не е възприел за достоверни тези показания и поради обстоятелството, че при описаната от свидетеля скорост и ако пострадалият е отхвърчал на 10 метра от мястото на удара, травмите биха били много по-тежки от установените по делото (ЧМТ - сътресение на главния мозък и контузия на челната област на главата; травма на гръбначния стълб, изразяваща се в линейно недислоцирано счупване на тялото на седми шиен прешлен, без клинични данни за контузия на подлежащия гръбначен мозък; при възстановителен период около 3-5 седмици за леката телесна повреда и до 3-4 месеца за шийния прешлен). Съгласно доказателствените (фактическите) изводи, до които е достигнала приетата като компетентно изготвена САТЕ, ако действително автомобилът се е движил с висока скорост (в какъвто смисъл са показанията на свидетеля Д.), то при сблъсъка с пешеходеца би бил увреден опорният му долен крайник и главата му би достигнала до челното стъкло на автомобила, каквито обстоятелства не се установяват по делото. Процесното ПТП не е настъпило на кръстовище между равнозначни пътища, поради което предприетото от ищеца пресичане не е било по продължението на тротоарната площ – арг. § 6, т. 54 от ДР на ЗДП (в този случай предимството на пешеходеца би следвало да бъде обезпечено от останалите участници в движението). Въз основа на така приетите за установени правнорелевантни факти апелативният съд е приел, че ударът е настъпил на прав пътен участък, без пешеходна пътека и в близост до кръстовище (със светофарна уредба), като скоростта на л. а. е била 20 км/ч., при разрешена 50 км/ч, т.е. тя е била е съобразена с пътните условия. От друга страна, водачът на л. а. не би могъл да предположи рязкото навлизане на платното за движение от страна на пешеходеца и то в момент, когато л. а. се е намирал на разстояние от 3,72 м. Пешеходецът не е бил съобразил поведението си с оглед конкретната пътна обстановка, като преди да навлезе в платното за движение, не се е уверил в собствената си безопасност с оглед намиращия се л. а. в непосредствена близост до него и предвид изричните му изявления, че не го е забелязал - гледал в телефона си, когато е предприел пресичане. Пострадалият не бил изпълнил уредените в чл. 113, ал. 1 и 2 ЗДВП правни задължения - движел се на неопределено за целта място, не се е съобразил с опасността, която е можел да възприеме и да избегне. Не е пресичал на кръстовище по продължение на тротоарната площ - предприетият опит за навлизане в пътната лента на автомобила е бил на около 15-20 м. след кръстовище, находящо се при училище, като по този начин се е поставил в повишен риск - не е изпълнил задълженията си по чл. 108, ал. 1 ЗДП да се движи по тротоара на пътното платно, а е променил рязко посоката си на движение, без да има конкретна причина за това. След анализ на така изяснените правнорелевантни обстоятелства въззивният съд е достигнал до правното съждение, че в процеса на доказване несъмнено не е установено твърдяното виновно и противоправно поведение на водача на МПС. Счел е, че моментът на възникване на опасността, от който водачът е длъжен да вземе предписаните мерки за безопасност на движението, които се изразяват в намаляване на скоростта или спиране, е възприемането на пътното препятствие. Основавайки се на константната съдебна практика, апелативният съд е изяснил, че по отношение на пешеходците в един случай опасността за движението възниква за водача на МПС, когато лицето навлезе в лентата за движение от платното за движение, а в други случаи тя е възникнала още когато се извършва движение по тротоара или банкета на пътя, ако това движение предварително ясно посочва, че няма да се преустанови, а ще продължи и по платното за движение. В случай че пешеходецът извършва движение, което е започнало дори извън банкета или тротоара, което обективно указва, че няма да бъде преустановено, при стъпването на платното за движение трябва да се приеме, че опасността за движението е създадена още извън обхвата на пътя. За начало на възникнала опасност трябва да се приеме онзи момент, когато един пешеходец се насочи към платното за движение и неговият път по необходимост ще се пресече с пътя на пътното превозно средство, което той не възприема. Ако пешеходецът върви по тротоара при нормални условия на движение, без да е проявил признаци преди това, че ще пресече пътя в един неочакван момент, неговото стъпване на платното за движение и напускане на тротоара или банкета означава за водача началния момент на опасността. В други случаи, ако се отнася до движение на пешеходец, който, без да възприема наближаването на МПС, се затича да пресича пътя дори и да е извън тротоара или банкета на пътя, следва да се приеме, че опасността за движението е създадена извън обхвата на пътя и водачът няма никакво основание да изчаква да вземе мерки за безопасност, едва когато той навлезе и извършва движение по платното за движение. Пешеходецът обаче не би представлявал опасност за движението, когато се намира на такова място, което е предназначено за него, без да показва предстоящо намерение за проява на неправомерно поведение. Съобразявайки се с тези принципни правни съждения, апелативният съд е приел, че в случая пешеходецът е осъществявал своя ход именно по тротоарна площ - успоредно на автомобила на делинквента, като предприетото пресичане не е било извършено на кръстовище, било е внезапно и непредвидимо за водача на МПС. Ако той не е бил длъжен или в конкретната ситуация не е могъл да предвиди настъпването на общественоопасните последици от деянието, то същото не е виновно и поради това не е престъпно. Въззивният съд е изяснил, че съдебната практика приема, че непредпазливото деяние по чл. 11, ал. 3, пр. 1 НК и случайното деяние по чл. 15 НК се извършват от дееца, без той да е предвиждал общественоопасните последици, но в първия случай деецът е длъжен и е могъл да ги предвиди според обстоятелствата, а във втория (по чл. 15 НК) деецът е в невъзможност да предвиди настъпването на общественоопасните последици. Невъзможността за настъпването на резултата означава, че при стеклите се обстоятелства деецът нито е длъжен, нито зависи от неговата воля да предотврати настъпването на общественоопасните последици. В конкретния случай водачът на МПС не се е поставил сам в невъзможност да предотврати произшествието поради допуснати нарушения на съответните правни норми - той нито е бил длъжен, нито е могъл да предвиди общественоопасния резултат, т.е. не скоростта на движение на превозното средство е предпоставила техническата непредотвратимост на удара, а внезапното навлизане на пешеходеца в лентата и то в момент, в който превозното средство вече се е намирало в изключителна близост до пострадалия. Въз основа на тези правни съждения въззивният съд е приел за недоказано твърдяното от ищеца виновно противоправно поведение на водача на МПС, чиято деликтна отговорност е била обезпечена през релевантния период от ответния застраховател. Настоящият състав на ВКС счита, че не са налице основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване при специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Първият процесуален въпрос е от значение за установяване на действителните правнорелевантните факти по делото и изграждането на правилни фактически изводи при формиране на вътрешното убеждение на съда (арг. чл. 235, ал. 2 ГПК, във вр. с чл. 12 ГПК) – чрез съвкупната преценка на всички събрани по делото доказателствени средства и при съобразяване с наведените правни и фактически доводи във въззивната жалба и нейния писмен отговор. Именно вследствие на тази мисловна логическа дейност въззивният съд трябва да подведе приетите от него за установени по делото факти под диспозицията на приложимата материалноправна норма, за да разреши правилно правния спор, предмет на исковото производство. Апелативният съд е извършил самостоятелна преценка на всички относими по делото доказателства, като се е произнесъл по релевираните във въззивната жалба правни доводи за неправилност на първоинстанционното решение, както предписват процесуалните правила, уредени в ГПК, и установената казуална съдебна практика на ВКС, вкл. посечената от касатора. За да достигне до правния извод, че в процеса на доказване ищецът не е установил твърдяното виновно противоправно поведение на водача на лекия автомобил, чиято деликтна отговорност е била обезпечена пред релевантния период от ответното застрахователно дружество, въззивният съд подробно е анализирал събраните по делото доказателства, вкл. и показанията на свидетеля Д., като, прилагайки правилата на чл. 172 ГПК, е изяснил защо приема за достоверни субективните възприятия на единия свидетел (водача на лекия автомобил), а на другия свидетел за неистинни – в съвкупност с останалите събрани по делото доказателства и способите за установяване на причинните връзки между обстоятелствата и явленията в обективната действителност, вкл. и приетите като компетентно изготвени и неоспорени САТЕ и СМЕ. Вторият въпрос не е правен, тъй като, по същество, с него се навежда довод за необоснованост на въззивното решение. Дали при преценка на конкретното казуално участие в процесното ПТП на водача на лекия автомобил и пешеходеца въззивният съд неправилно е приел за установено, че опасността за водача е възникнала, едва когато пострадалият е предприел пресичане на пътното платно, а не още когато се е движел по тротоара, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК, но едва след установяване на обстоятелството, че въззивното решение подлежи на касационен контрол при общата и специалните предпоставки, уредени в разпоредбата на чл. 280, ал. 1 ГПК. Последният (материалноправният) въпрос също не е правен, поради което не е породена общата процесуална предпоставка по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационен контрол, а чрез него се релевира правен довод за необоснованост на въззивното решение. От една страна, правната норма, уредена в § 6, т. 54 от ДР на ЗДП, е дефинитивна, като с нея регламентирано законово определение на понятието „пешеходна пътека”. Тази дефиниция е ясна и не поражда противоречие в съдебната практика, поради което поставеният въпрос не отговаря и на специалната процесуална предпоставка, уредена в чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, за допускане на въззивното решение до касационно обжалване (въпросът да е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото). От друга, обстоятелството дали при приложението на тази определителна разпоредба въззивният съд конкретно е съобразил техническите характеристики на процесното платно за движение и геометрията на самото кръстовище, обуславя правилността на въззивното решение и в частност неговата обоснованост. Както бе изяснено, дали при осъществения от въззивния съд анализ на събраните по делото доказателства той е допуснал твърдяната в касационните жалби правна грешка, представляваща необоснованост на въззивното решение, касационният съд може да се произнесе само при разглеждане на релевираните касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. По изложените съображения въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. На основание чл. 78, ал. 3 ГПК в полза на ответника трябва да се присъди сумата от 4085 лв., представляваща уговореното и заплатено адвокатско възнаграждение за процесуално представителство пред ВКС. Мотивиран от горното, Върховният касационен съд