Определение № 5192 от 28.10.2026 г. на ВКС по гр. д. № 2711/2026 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на Б. А. М., срещу въззивно решение на Софийски апелативен съд № 1450 от 08.12.2025 г. по гр.д.№ 2037/ 2025 г., с което частично е отменено и частично е потвърдено решение на Софийски градски съд /СГС/ от 20.12.2024 г. по гр.д. № 8418/ 2023 г. и като краен резултат Прокуратура на Република България /ПРБ/ е осъдена да заплати на Б. А. М. сумата 30 000 лв – обезщетение за неимуществени вреди причинени в резултат на нарушение на правото на разглеждане и решаване в разумен срок на сл.д.№ 1/ 1991г., впоследствие преобразувано в сл.д.№ 780-П/ 1998г. на ВОП - гр.София, за периода от образуване на делото от м.януари 1991 г. до датата на предявяване на иска - 22.07.2023 г., ведно със законната лихва от датата на предявяване на иска до окончателното и изплащане, като искът е отхвърлен за разликата до пълния предявен размер от 780 000 лв, както и за сумата 33 876 лева - обезщетение за причинени му имуществени вреди под формата на пропуснати ползи от неполучено трудово възнаграждение в брутен размер за периода от м.януари.1985 г. до м. юли 2019 г.; потвърдено е допълнителното решение от 10.03.2025 г. по гр.д. № 8418/ 2023 г. на Софийски градски съд, с което е отхвърлена молбата на Б. М. по чл.250 ГПК; и е разпределена отговорността за разноските по делото. ПРБ не е обжалвала въззивното решение, по чиято валидност няма съмнения, поради което то е влязло в сила в осъдителната му част. В изложението си по чл.284 ал.3 т.1 касаторът повдига въпросите 1. „Какво е значението на продължителността на забавеното дело по иск по чл. 2б от ЗОДОВ за определяне на размера и паричното остойностяване на справедливото обезщетение за неимуществените вреди от нарушението на чл.6§1 от ЕКЗПЧОС ( разумен срок)? В частност как се отчита продължителността на забавеното дело при определяне на паричния израз/еквивалент на обезщетението?“; 2. „Имат ли значение вредите от престъплението, предмет на разследването по забавеното дело, при определяне на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и какво е значението им?“; 3. „Как се прилага и отчита критерият за справедливост по смисъла на чл. 52 ЗЗД относно изискването за сходно разрешаване на аналогични случаи и съобразяване на съдебната практика в сходни хипотези, като израз на общоприетата оценка и възприетото в обществото разбиране за обезвреда на сходни неимуществени вреди от един и същи вид и източник и длъжен ли е съдът да отчете промените в икономическите условия и жизнения стандарт?“; 4. „Как се определя справедливият размер на обезщетението за неимуществените вреди по чл.2б от ЗОДОВ и кои обстоятелства следва съдът да отчете при определянето му?“; 5. „От коя дата се дължи законната лихва за забава за вземането за обезщетение за неимуществени вреди по чл.2б от ЗОДОВ във връзка с чл. 6§1 от ЕКЗПЧОС?“; 6. „Длъжен ли е съдът да допълни решението си по чл. 250 ГПК, когато в петитума е заявено искане за законна лихва за забава за определен период (в случая начиная три години преди предявяване на иска), но в диспозитива е присъдена законна лихва само за част от претендирания период (само от датата на предявяване на иска), без изрично произнасяне по останалата част от периода, или в такава хипотеза се приема, че непълнота по чл. 250 ГПК няма и спорът е единствено по правилността на началния момент, който следва да се релевира само чрез въззивно обжалване на основното решение?“; 7.“ Длъжен ли е въззивният съд, разглеждащ жалба срещу решение, постановено в производство по чл. 250 ГПК, да обсъди и да се произнесе с мотиви по всички наведени оплаквания и по всички части на молбата за допълване, включително по твърдяно непроизнасяне в диспозитива по съединени и евентуално предявени искове, надлежно уточнени с писмени молби по делото, или е допустимо да потвърди отказа за допълване, без да разгледа този спорен предмет и без да изложи мотиви по него?“. Според жалбоподателя тези въпроси са разрешени от въззивния съд в противоречие с практиката на Върховния касационен съд /ВКС/, а за втори и пети от тях при условията на евентуалност поддържа, че са от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Допълнителни съображения касаторът излага в молба вх.№ 21132/ 08.10.2026 г., която съдът не взема предвид, тъй като е подадена след изтичане на срока за касационно обжалване. ПРБ не взема становище по жалбата. Жалбата е допустима, но искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно. За да уважи отчасти предявения иск, въззивният съд приел за установено, че наказателното производство по следствено дело № 1/ 1991 г. по описа на Прокуратура на Въоръжените сили започнало на 30.01.1991 г., както и че понастоящем същото не било прекратено, макар да е настъпила смърт и на последния обвиняем. По делото били изготвяни и внасяни в съда няколко обвинителни акта, променяна била подсъдността, привличани били нови обвиняеми, преписката била връщана за допълнително разследване, производството било спирано и възобновявано, разследването — продължавано, разпитани били над 360 свидетеля, извършвани били процесуални действия по делегация, за което била изисквана и правна помощ от компетентните турски власти, изготвяни били и съдебни поръчки. След 01.01.2018 г. били образувани 94 броя дела в СГС по заявления по чл.368 НПК за ускоряване на наказателното производство и били издадени 78 броя определения, с които били определени мерки за ускоряване по чл.369 НПК. С постановление от 04.10.2018 г. досъдебно производство № 11-048/ 1999 г. по описа на ВОП - София било спряно поради невъзможност установени очевидци на извършеното деяние да бъдат разпитани, включително по делегация и била изпратена молба за правна помощ до Република Турция. С постановление от 31.05.2022 г. на Военно-окръжна прокуратура София било прекратено наказателното производство поради смъртта на 31.03.2022 г. на последния обвиняем по делото, но с определение от 22.12.2022 г. по ВНЧД № 821/ 2022 г. Софийски апелативен съд отменил постановлението като приел, че смъртта на обвиняемия позволявала наказателното производство да бъде прекратено спрямо починалото лице, но не давала възможност за прекратяване на цялото наказателно производство, без прокурорът да се е произнесъл по това дали има извършено престъпление, какво е това престъпление и има ли други лица, които биха могли да носят отговорност за престъплението, ако такова е налице. Към момента наказателното производство било висящо за период повече 30 години. Ищецът Б. М. бил пострадал от т.нар. „Възродителен процес“ - януари 1985 г. бил уволнен от работа заради несъгласието си с принудителната и насилствена промяна на рождените му имена, а в периода от 14.07.1986 г. до 05.10.1988 г. бил задържан и принудително изселен в с.Лагошевци, където всеки ден бил под полицейско наблюдение и трябвало да се разписва в кметството. Нямал право да напуска селото без разрешението на съответния полицейски служител, отнети му били документите за самоличност и живеел в пълна изолация. В края на 1988 г. бил освободен и се прибрал в родния си край. През 1989 г. бил принуден от властите да напусне заедно със семейството си страната и да се установи да живее в Турция, изоставяйки дома и имуществото си, които били разграбени. Ищецът изживял тежки морални страдания заради липсата на справедливост и осъждане на виновните за Възродителния процес, бил отчаян дали ще доживее да види резултата от наказателното производство. При тази фактическа обстановка съдът извел частична основателност на предявените искове. Ищецът бил сред българските граждани, върху които е упражнена държавна принуда и бил включен в списъка на пострадалите лица от престъплението по чл.387 от НК - злоупотреба и превишаване на власт чрез провеждане на насилствена асимилация по отношение мюсюлманското малцинство в страната по време на т. нар. "възродителен процес" през периода 1984-1989 г. и имал качеството на пострадал по сл.д.№ 1/ 1991 г. За начало на производството следвало да се приеме образуването на сл.д.№ 1 през януари 1991 г., и предвид факта, че то не е приключило към момента, неговата продължителност превишава 30 години. Делото се отличавало със значителна фактическа и правна сложност - няколко обвиняеми и многобройни обстоятелства, които е следвало да бъдат установени, включително чрез съдебна поръчка. Независимо от това, досъдебната фаза продължавала повече от 30 години, при което е изтекла давността за престъплението. Правото на ищеца за разглеждане и решаване на делото в разумен срок било нарушено. ПРБ била материално отговорна по предявения иск, тъй като в нейния персонален състав били включени лицата, осъществяващи ръководство и надзор върху разследващите органи в рамките на досъдебното производство и носещи отговорност за обезпечаване на разследването. Налице била оборима презумпция, че неразумната продължителност на съответното производство причинява неимуществени вреди и не било необходимо да се доказват обичайните, типични неимуществени вреди, които винаги се търпят от лице, когато производството е продължило извън рамките на разумния срок. Презумпцията не била оборена, а се потвърждавала от свидетелските показания. Макар обичайни и типични за подобни случаи, неимуществените вреди били търпени в много продължителен период от време. В подобни хипотези в преобладаваща практика на ВКС справедливият размер на обезщетението бил определян 30 000 лв. За определяне на обезщетението в този размер съдът съобразил освен конкретните установени по делото обстоятелства и обективните фактори - обществено-икономическите отношения, както и отражението им към размера на неимуществените вреди към датата на подаване на исковата молба - м.07.2023 г. Съдът не намерил основание за присъждане на по-висок от посочения размер, тъй като не се установявали специфични вреди, превишаващи по тежест и интензитет обичайните за сходни претенции, предявявани в същия релевантен период. За неоснователни и фактически неверни съдът намерил доводите на ищеца за недопустимост на първоинстанционното решение в отхвърлителните му части, поради произнасяне „свръхпетитум“ за разликата над 120 000 лв до 780 000 лв и за сумата от 33 876 лв, претендирана като имуществена вреда. Видно било от уточнителна молба на л.258 от делото на СГС, че ищецът е посочил цената на исковите си претенции за неимуществени вреди от 780 000 лв и за имуществени от 33 876 лв, които не били изменени до приключване на делото пред първа инстанция. За неоснователна въззивният съд счел и въззивната жалба на ищеца против допълнителното решение на СГС от 10.03.2025 г, с което било отказано да му се присъди законната лихва за периода 22.07.2020 г – 22.07.2023 г. Нямало непълнота на решението, тъй като СГС се е произнесъл по спорния въпрос, отнасящ се до акцесорната претенция за лихва по чл.86 ЗЗД, приемайки за начален момент депозирането на исковата молба. Несъгласието с този извод на съда не било основание за допълване на решението му, а във въззивната жалба нямало довод за неговата неправилност в тази част. Така мотивираното въззивно решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване по доводите в касационната жалба /не в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК/ за неговата недопустимост, като постановено извън направеното искане за защита. Такива съмнения съдът не намира, тъй като произнасянето е в рамките на искането, заявено в уточнителна молба в първоинстанционното производство, на която въззивният съд се е позовал. За недопустимост на обжалваното решение касационната инстанция следи и служебно, но вероятност за такава не открива. Касационното обжалване не следва да бъде допуснато и по поставените въпроси. Първите два от тях не отговарят на изискванията, които чл.280 ал.1 ГПК и задължителната практика по тълкуването му поставят към общото основание за достъп до касационен контрол. Съгласно задължителните указания в Тълкувателно решение № 1/ 19.02.2010 г. по тълк.д.№ 1/ 2009 г., ОСГТК, ВКС, правният въпрос по смисъла на цитираната разпоредба е този, който е включен в предмета на спора и разрешаването му обуславя решаващата правна воля на съда, а не въпрос по правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. На тези изисквания въпросите под номер 1 и 2 не отговарят. Те са формулирани теоретично и абстрактно, не са отнесени към конкретните правни разрешения на въззивния съд и по същество представляват оплаквания на касатора за неправилно определен (занижен) размер на дължимото обезщетение. Такива оплаквания в производството по чл.288 ГПК не подлежат на разглеждане. Третият и четвъртият въпрос в изложението на касатора - ищец, които са свързани с начина на определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди по чл.2б ЗОДОВ и релевантните обстоятелства, обуславят обжалваното решение, но не са разрешени в противоречие с практиката на ВКС. Според тази практика в разпоредбата на чл.2б ал.2 ЗОДОВ е посочено какви обстоятелства следва да бъдат взети предвид от съда при определяне на това дали е налице нарушение на правото по чл.6 § 1 ЕКЗПЧОС и дали се дължи обезщетение за неимуществени вреди от това нарушение. Тези обстоятелства са извлечени от практиката на ЕСПЧ, като не изключват преценката и на други обстоятелства, които са от значение с оглед на особеностите на конкретния случай, стига те да не противоречат, да изключват или да ограничават установените в практиката на ЕСПЧ критерии. Съдът ще трябва да определи обезщетението като вземе предвид всички обстоятелства, които са от значение за това в конкретния случай, включително и тези, установени с практиката на ЕСПЧ, а също така и с конкретното икономическо състояние и стандарта на живот в страната. При това така определеният размер на обезщетението може да бъде по-нисък от присъждания от ЕСПЧ по аналогични случаи, но за други държави /решение № 283/ 09.05.2024 г. по гр.д.№ 1838/ 2023 г., ІV г.о./. Така установената практика е съобразена от въззивния съд при постановяване на решението му, поради което по посочените въпроси не е налице допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК. Въпросът под номер 5 също е обуславящ, но нито е разрешен в противоречие с практиката на ВКС, нито има значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Съдът е съобразил установената практика, според която паричното обезщетение от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок съгласно чл.6 § 1 от Конвенцията се дължи за репарирането на всички неимуществени вреди, причинени от деликта. В хипотезата на неприключило съдебно производство забавата не би могла да настъпи преди изтичането на целия период, за който се дължи главното парично задължение. В тази хипотеза лихвата за забава върху присъденото обезщетение е дължима от дата на подаване на исковата молба, не преди нея /решение № 276/ 05.05.2026 г. по гр.д.№ 1971/ 2025 г., ІV г.о. и цитираните в него предходни актове на ВКС по същия въпрос/. Наличието на установена практика, която не се нуждае от осъвременяване или промяна и с която обжалваното решение е съобразено, изключва както допълнителното основание по т.1, така и това по т.3 на ал.1 на чл.280 ГПК. Шести и седми въпрос касаят тази част от въззивното решение, с която е потвърдено решението на първата инстанция по молбата на ищеца за допълване на решението й. С него СГС е отказал да допълни акта с произнасяне по искане за присъждане на законна лихва за забава преди датата на исковата молба. Допълване на решението в същия смисъл ищецът е поискал и от въззивния съд, който с решение № 577/ 05.05.2026 г. по гр.д.№ 2037/ 2025 г. отхвърлил молбата. Това решение не е обжалвано и е влязло в сила. Що се касае до основното решение, отказът на първата инстанция е потвърден по съображения, че по акцесорната претенция за лихва по чл.86 ЗЗД, СГС се е произнесъл с решението си по същество, приемайки за начален момент депозирането на исковата молба и че несъгласието на ищеца с този извод не било основание за допълване на решението, а основание за обжалване. Шестият въпрос обуславя този извод, но не е разрешен в противоречие с практиката на ВКС. Акцесорна претенция за лихви преди завеждане на исковата молба, неуточнена по размер, не съставлява отделен иск и съдът я присъжда от момента, в който счита същата за дължима, без да дължи произнасяне за предходни периоди. Решение на ВКС, ІІ г.о. по гр.д.№ 1852/ 2020 г., на което касаторът се позовава, за да обоснове допълнителното основание по т.1 на ал.1 на чл.280 ГПК, не разрешава същия въпрос. То касае произнасяне по възражение за унищожаемост, а не по акцесорна претенция за лихви. Що се касае до седмия въпрос, за него важи изложеното по въпроси 1 и 2. Той не е правен, а съставлява въпросително формулирано твърдение за допуснати от въззивния съд процесуални нарушения, неподлежащо на обсъждане в производството по чл.288 ГПК. По изложените съображения съдът не намира основания по чл.280 ал.1 и 2 ГПК и