Определение № 50271 от 20.04.2023 г. на ВКС по т. д. № 1205/2022 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Производството е по повод на касационна жалба от Държавата против решение № 11/10.01.2022 г. по в.т.д. № 304/2021 г. на Софийски апелативен съд, с което е потвърдено решение № 1502/19.08.2019 г. по т.д. № 2057/2018 г. на СГС за приемане за установено по иска на „Трансатлантик Фрейтърс България“ЕООД срещу касатора, че ищецът не дължи на ответника по договор за концесия за добив на подземни богатства по чл.2, т.5 ЗПБ от находище „Инджейско блато“, [община], обл.Б. следните суми: 47 190 лв., представляваща неустойка за пълно неизпълнение на задължението за представянето на банкова гаранция за второ полугодие на 2016 г.; 33 434, 15 лв., представляваща неустойка за пълно неизпълнение на задължението за представянето на банкова гаранция за първо полугодие на 2017 г. и 33 434,15 лв., представляваща неустойка за пълно неизпълнение на задължението за представянето на банкова гаранция за второ полугодие на 2017 г. Касаторът поддържа, че въззивното решение е неправилно, както и че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 и ал.2, пр.3 ГПК за допускане на касационно обжалване. Не е подаден писмен отговор от ответника по касацията. Върховният касационен съд, Търговска колегия, I отделение, след като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките по чл.280, ал.1 и ал.2 ГПК, констатира следното: Кaсационната жалба е редовна – подадена от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК. Въззивният съд е приел, че на 06.07.2005 г., между Република България, представлявана от министъра на регионалното развитие и благоустройството - концедент и „Трансатлантик Фрейтър, ИНК“ - концесионер, е бил сключен договор за предоставяне на концесия за добив на подземни богатства - строителни материали - пясъци, от находище „Инджейско блато“, общ. Несебър, обл. Б.. С анекс № 2/12.02.2007 г. е било уговорено, че „Трансатлантик Фрейтър, ИНК“ прехвърля на „Трансатлантик Фрейтърс България" ЕООД изцяло правата и задълженията си, произтичащи от решение № 516/30.05.2005 г. на Министерския съвет, изменено с решение № 599/29.06.2005 г. и сключения на 06.07.2005 г. концесионен договор. Съдът е разгледал чл. 16, ал. 1 от концесионния договор и е приел, че в него е било уговорено концесионерът да даде гаранции за изпълнение на задълженията си по договора в две насоки: 1) гаранция за изпълнението на паричните задължения по концесионния договор и 2) гаранция за изпълнението на задълженията, свързани с опазване и възстановяване на околната среда и рекултивацията. Съгласно ал. 2 и ал. 3 на същия член гаранциите е следвало да бъдат ефективни и парични. Гаранциите за изпълнението на паричните задължения по концесионния договор е следвало да се дадат във вид на потвърдена безусловна неотменяема банкова гаранция от българска банка: 1) за първия отчетен период гаранцията е в размер 4 950 лв. и е следвло да се предостави на концедента в 30-дневен срок от влизане в сила на концесионния договор; 2) за всеки следващ отчетен период, определен по чл. 24, ал. 1, т. 2 от концесионния договор, гаранцията е била в размер на 50 % от концесионното възнаграждение за предходния период и е следвало да се предостави на концедента в 30-дневен срок след периода на плащане; 3) гаранциите по т. 1 и т. 2 е следвало да бъдат валидни до 60 дни от изтичане на съответния отчетен период. САС е установил, че с анекс № 2/12.02.2007 г. е била приета клаузата на чл. 3, ал. 2, съгласно която при забавено изпълнение на задължението по чл. 16 от концесионния договор, концесионерът дължи неустойка за забава в размер на 10 на сто от стойността на гаранцията, а в случай на пълно неизпълнение - концесионерът дължи неустойка в размер на банковата гаранция за съответната година. С разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от анекс № 2/12.02.2007 г. е предвидена клауза за неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 16 и то в случаите на непредставяне и на двата вида гаранции - гаранция за изпълнението на паричните задължения по концесионния договор и гаранция за изпълнението на задълженията, свързани с опазване и възстановяване на околната среда и рекултивацията. Съдът е приел за доказано, че концесионерът не е изпълнил задължението си за представяне на банкова гаранция за второто полугодие на 2016 г., първото полугодие на 2017 г. и второто полугодие на 2017 г. В същото време е изпълнявало в срок задължението си да заплаща концесионната такса, което задължение се обезпечава с непредставената банкова гаранция. Държавата е уведомола дружеството, че за непредставяне на банкова гаранция за второто полугодие на 2016 г. - неустойката за пълно неизпълнение е в размер на 47 190 лв., изчислена на база 100 от 100 за стойността на гаранцията за година (сборът от гаранциите за първо и второ полугодие на 2016 г.); за непредставяне на банкова гаранция за първото полугодие на 2017 г. - неустойката за пълно неизпълнение на задължението е в размер на 33 434,15 лв., изчислена на база 100 от 100 за стойността на гаранцията за година (сборът от гаранциите за първо и второ полугодие на 2017 г.); За непредставяне до 24.11.2017 г. на банкова гаранция за второто полугодие на 2017 г. - неустойката за забавено изпълнение на задължението е в размер на 1 793,63 лв., изчислена на база 10 на сто от размера на банковата гаранция за второто полугодие, като е пояснено, че при непредоставяне на банкова гаранция за второто полугодие на 2017 г., считано от 02.03.2018 г. ще е налице пълно неизпълнение на това задължение, за което ищецът ще дължи неустойка в размер на 33 434,15 лв., изчислена на база 100 от 100 за стойността на гаранцията за година (сборът от гаранциите за първо и второ полугодие на 2017 г.). САС е счел, че разпоредбата на чл. 3, ал. 2 от анекс № 2/12.02.2007 г., с която е предвидена клауза за неустойка при неизпълнение на задължението по чл. 16 от процесния договор се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Приел е, че в случая се касае за уговорена неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение, имащо обезпечителен характер – банкова гаранция в случай на пълно неизпълнение на задължението по чл. 16 от процесния договор, което задължение не е пряко свързано с претърпените вреди. С нея е било уговарено още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение – непредоставено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Основното право на концедента-ответник е да получи плащане на концесионното възнаграждение, като при наличие на неточно изпълнение страните са договорили мораторна лихва за забава и неустойка по чл. 37 от договора, а за неизпълнение на непаричните задължения неустойка по чл.38. Смисълът на уговорката за предоставяне на банкова гаранция е да обезпечи кредитора, като при неизпълнение той да получи плащане от гаранта. Неизпълнението лишава кредитора от тази възможност. Следователно вредата, която се обезщетява при неизпълнение се свежда до неизпълненото обезпечено задължение. При пълно неизпълнение на това срочно задължение, която хипотеза е била предмет на настоящия спор, е възможно длъжникът да не изпълни обезпечените си задължения или да изпълни точно. САС е приел, че в първия случай за кредитора ще възникне право да получи дължимото, лихва и неустойка за неизпълнение на задължението, както и неустойка за неизпълнение на задължението за предоставяне на гаранция, чиято стойност се съизмерва със самото концесионното възнаграждение, т.е. ще го получи в двоен размер, което несъмнено води до неоснователно обогатяване. В случай на точно изпълнение на обезпеченото задължение, каквотое било установено по делото, кредиторът ще се сдобие с още едно вземане - за неустойка, което е в размер на паричното задължение по договора, също водещо до неоснователно обогатяване. САС е акцентирал, че дори и с оглед санкционната функция, която може да има неустойката, същата трябва да съответства както с императивните норми на закона, така и с добрите нрави, недопускащи използването й като средство за несправедливо обогатяване на кредитора. Поради това, след като в случая не налице валидно неустоечно съглашение по чл. 3, ал. 2 от анекс № 2/12.02.2007 г. поради противоречие на тази клауза с добрите нрави, то по силата на чл.26, ал. 1 вр. ал. 4 ЗЗД, в тази си част процесният концесионен договор изобщо не е породил правно действие, т. е. не е възникнало за ищеца-концесионер задължение да заплати неустойка на концедента-ответник. В изложението към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът формулира следните правни въпроси: 1/ При неяснота или спор относно относно точния смисъл и съдържание на договора или на отделни негови клаузи съдът длъжен ли е да извърши тълкуване на договора според критериите по чл.20 ЗЗД, за да изясни действителната, а не предполагаемата воля на договарящите?; 2/ По въпроса за приложението на чл.20 ЗЗД във връзка със запозване съдържанието на тълкуваната договорна клауза в съответствие с изявената, а не с предполагаемата воля на страните?; 3/ Допустимо ли е уговарянето на неустойка за непредставяне на банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението на всички парични задължения по договора, при условие, че в договора са уговорени и неустойки за неизпълнение на самите парични задължения?; 4/ Нищожна ли е, на осн. чл.26, ал.1 ЗЗД клаузата за неустойка за непредставяне на банкова гаранция, обезпечаваща изпълнението на всички парични задължения по договора, като уговорена такава за акцесорно задължение по договора? Първите два въпроса са въведени с позоваване на допълнително основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК - поради противоречие със задължителна практика на ВКС, обективирана в т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС и т.1 от ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС, както и с практика на ВКС в постановените по реда на чл.290 ГПК решения на ВКС по т.д. № 714/2008г. на ВКС, II т.о., т.д. № 526/2008 г. на ВКС, II т.о., по т.д. № 359/2008 г. на ВКС, II т.о. и т.д. № 219/2018 г. на ВКС, II т.о. По трети и четвърти въпрос се позовава на чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Касаторът обосновава и хипотеза по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Първите два въпроса попадат в предмета на произнасяне на въззивния съд, тъй като посредством тълкуване на договорните клаузи относно процесната неустойка, същият е извел крайните си изводи за това дали тя излиза извън присъщите й функции– обезщетителна, обезпечителна и сакционна. Не се установява да е налице твърдяното противоречие на произнасянето на въззивния съд по същите въпроси с цитираната от касатора практика на ВКС. С т.3 от ТР № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е прието, че нищожна поради накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. Разяснено е, че автономията на волята на страните да определят свободно съдържанието на договора и в частност да уговарят неустойка е ограничена от разпоредбата на чл. 9 ЗЗД в две посоки: съдържанието на договора не може да противоречи на повелителни норми на закона, а в равна степен и на добрите нрави. Преценката за нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не към последващ момент, като могат да бъдат използвани някои от следните примерно изброени критерии: естеството им на парични или на непарични и размерът на задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на задължението е обезпечено с други правни способи-поръчителство, залог, ипотека и др.; вид на уговорената неустойка (компенсаторна или мораторна) и вида на неизпълнение на задължението - съществено или за незначителна негова част; съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на задължението вреди; При конкретната преценка за нищожност на неустойката могат да се използват и други критерии, като се вземат предвид конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Прекомерността на неустойката не я прави a priori нищожна поради накърняване на добрите нрави. Прекомерността на неустойката се преценява към момента на неизпълнение на договора, чрез съпоставяне с вече настъпилите от неизпълнението вреди. Не е нищожна неустойка, която е уговорена без краен предел или без фиксиран срок, до който тя може да се начислява, тъй като преценката за накърняване на добрите нрави поради свръхпрекомерност не може да се направи към момента на сключване на договора. Въззивното решение е постановено в съответствие с горепосочената задължителна практика на ВКС и цитираната от касатора практика по чл.290 ГПК. Видно от мотивите на САС обуславящ крайното заключение за нищожност на претендираната неустойка не е единствено доводът за несъответствие между размера на неустойката и размера на концесионното възнаграждение. САС не е приел, че банковата гаранция обезпечава само концесионното плащане, но не и другите парични задължения по договора. Изрично се е позовал на чл.16, ал.1 от договора и е преценил, че концесионерът е длъжен да даде банкови гаранции за изпълнение на задълженията си по договора в две насоки – на паричните задължения /всички парични/ по концесионния договор и на задълженията, свързани с опазване и възстановяване на околната среда и рекултивация. Аргументите касаещи концесионното възнаграждение са обусловени от самата обективирана воля на страните в договора – основното парично задължение на концесионера е да заплаща конжесионно възнаграждение и размерът на неустойката се изчислява на база размера на концесионното възнаграждение. Следователно процесната клауза е била тъкувана във връзка с други клаузи в договора, т.е. при спазване на критериите на чл.20 ЗЗД. С т.1 от ТР № 3/27.03.2019 г. по тълк.д. № 3/2017 г. на ОСГТК на ВКС е прието, че когато извършеното плащане не е достатъчно, погасителният ефект за законната лихва за забава при неизпълнение на парично задължение настъпва при условията и в поредността по чл.76, ал.2 от ЗЗД. Настоящият състав на ВКС намира, че посоченото от касатора ТР няма отношение към настоящия спор. Трети и четвърти въпрос не отговарят на изискването по чл.280, ал.1 ГПК към общото основание за допускане на касационно обжалване. Въззивната инстанция не е приела, че клаузата за неустойка за неизпълнение на задължението за представяне на банкова гаранция е нищожна изключително поради уговарянето й за неизпълнение на акцесорно задължение по договора или само защото за неизпълнението на паричните задължения, които са бил обезпечени с банкова гаранция, са предвидени отделни неустойки. В съответствие със задължителните указания по т.1 от ТР № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС е съобразил съвкупното проявление на няколко критерия – вида на задължението, изпълнението на което е било обезпечено с процесната неустойка; предполагаемите вреди от неизпълнение на задължението за предоставяне на банкова гаранция; размера на уговорената неустойка; за обезпечаване на изпълнението на какви задължения е била предвидена банковата гаранция и размера на основното парично задължение и пр. Въз основа на тези доводи е изградил непротиворечив извод, че процесната неустойка е била уговорена при нарушаване на правилата на добрите нрави. Не е налице и соченото основание „очевидна неправилност“ по смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК. Въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност, което основание е независимо от правните въпроси по чл.280, ал.1 ГПК и което като характеристика насочва към особено тежки пороци, водещи до неправилност на съдебния акт. Същите пороци следва да могат да се констатират от касационната инстанция без извършване на касационна проверка по същество на обжалвания съдебен акт. Съдебната практика приема, че това са случаи на: прилагане на несъществуваща или отменена правна норма, прилагане на закона в неговия обратен, противоположен смисъл, явна необоснованост на фактическите констатации на въззивния съд поради грубо нарушение на правилата на формалната логика, нарушения на основополагащи принципи на съдопроизводството. Обжалваното въззивно решение не разкрива никой от изброените пороци. Доводът на касатора е за явна необоснованост на въззивното решение, но същият не е подкрепен с каквито и да е аргументи, а и ВКС не разкрива наличието на такава съобразно мотивите на въззивния акт. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Първо отделение