Определение № 419 от 28.05.2020 г. на ВКС по гр. д. № 145/2020 г.

Производството е по чл.288 ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат Е..К. като процесуален представител на Е. Г. Д. от София срещу въззивното решение на Софийския апелативен съд от 04.09.2019г. по в.гр.д. № 5604/2018г. Ответникът по жалбата „Консепт Ем“ ООД П. не е подал отговор по реда на чл.287 ал.1 ГПК. Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и срещу подлежащ на касационно обжалване въззивен съдебен акт. За да се произнесе по допускането на касационно обжалване, ВКС съобрази следното: С атакуваното решение САС е отменил частично отхвърлителното решение на СГС от 10.08.2018г. по гр.д. № 15859/2015г. и вместо него е постановил друго, с което е осъдил Е. Г.Д. да заплати на „Консепт Ем“ ООД на основание чл.79 ал.1 ЗЗД 81700лв. по т.4.1 от споразумение от 25.01.2011г., ведно със законната лихва от предявяването на исковата молба до окончателното изплащане, 13969лв. по т.4.1 от споразумението, 1000лв. – половината от наказателната неустойка по т.4.3.1 от споразумението, 3783.45лв. – половината от наказателната неустойка по т.4.3.3 от споразумението, както и разноски. Въззивният съд е взел предвид, че на 16.06.2008г. „Екип Д.“ ООД и ищецът „Консепт Ем“ ООД са сключили договор за гражданско дружество „Сдружение Д.“ с управител И. Д. за извършване на съвместна търговска дейност по застрояване на имота на „Екип Д.“ ООД и продажба на новопостроените обекти предвид и свободните финансови средства на „Консепт Ем“ ООД. Уговорено е, че съдружниците не могат да прехвърлят на трети лица правата си на участие в съдружието без предварително писмено съгласие на останалите съдружници, а приемането на нов съдружник – само по единодушно писмено съгласие на съдружниците и след приподписване на договора. На 25.01.2011г. е подписано споразумение към договора за гражданско дружество между „Екип Д.“ ООД, „Консепт Ем“ ООД, И. Д. и Е. Д., съгласно което „Консепт Ем“ ООД прехвърля на И. Д. и на Е. Д. при равни права своето участие в гражданското дружество със съгласието на съдружника „Екип Д.“ ООД. В чл.4 на споразумението е посочено, че страните са се съгласили, че в изпълнение на чл.18 ал.2 т.2 от договора от 16.06.2008г. „Консепт Ем“ ООД е направило парични вноски в размер на 81700лв. за финансиране дейността на сдружението. В чл.4.1 е записано, че във връзка с прехвърленото от „Консепт Ем“ ООД участие в гражданското дружество И. и Е. Д. се съгласяват да заплатят солидарно на „Консепт Ем“ ООД 81700лв. главница и 13969лв. лихва от датата на внасянето на сумата в гражданското дружество до подписване на споразумението, като са договорени и срокове за плащането – 20000лв. – до 03.02.2011г., 76669лв. – до 05.03.2011г. Уговорени са и неустойки – по т.4.3.1 – 2000лв. при неизпълнение на задължението за плащане на първата сума, и по т.4.3.2 – при неизпълнение на задължението за плащане на втората сума. В т.4.3.2 и т.4.3.4 страните по споразумението са предвидили и обезщетение за забава на плащанията на сумите в размер на 0.5% от неизплатените суми за всеки просрочен ден до окончателното плащане. Прието е, че претенцията на ищеца намира основание в сключеното споразумение, а не е въз основа на договора за гражданско дружество, като главницата представлява цена за прехвърленото със споразумението участие в сдружението. Съдът е приел, че анализът на клаузите на споразумението с оглед определяне на правната му същност налага извод, че то съчетава правилата на цесията и на заместването в дълг, тъй като с него се прехвърля едно правоотношение, което е допустимо с оглед договорната свобода по чл.9 ЗЗД; предмет на споразумението е прехвърлянето на правото на участие на ищцовото дружество на трети лица – И. и Е. Д.. Съгласно чл.362 ЗЗД съдружникът не може да прехвърли правото си на участие в дружеството без съгласието на другите съдружници, следователно при наличие на съгласие прехвърлянето е допустимо. В случая другия съдружник „Екип Д.“ ООД е дал своето съгласие за това, подписвайки споразумението, за което не е предвидена форма за действителност. При тези обстоятелства с подписването на споразумението от тримата съконтрахенти то е породило действие между страните. Като неоснователно е оценено възражението на ответницата за нищожност на споразумението поради липса на съгласие – доказателства изявленията в него да са направени несериозно, без намерение за създаване, изменение или прекратяване на правоотношение, при насилие или в състояние, изключващо формирането на воля, тя не е ангажирала. Като неоснователно е оценено и възражението за нищожност на споразумението поради липса на предмет. Нищожни на това основание са договорите, чийто предмет още към момента на сключването им е невъзможно да възникне. В случая предмет на споразумението е прехвърлянето на правото на участие в гражданското дружество, а такава възможност чл.362 ЗЗД предвижда. Като неоснователно е оценено и възражението за нищожност на споразумението поради нарушаване на добрите нрави. В случая с оглед насрещните престации не се установява нееквивалентност. Без значение за спора са действията, които всеки от двамата съдружници в гражданското дружество е извършил за постигане на целите му – претенцията не намира основание в чл.359 ал.3 ЗЗД. Като неоснователно е оценено и възражението за сключване на споразумението при крайна нужда при явно неизгодни условия. Твърденията в тази насока, че ответницата и съпругът й към момента на подписването на споразумението са били в изключително тежка ситуация във финансово и в здравословно отношение не могат да обосноват извод за извършване на волеизявлението при условията на чл.33 ЗЗД. В случая ответницата не е прехвърлител /продавач/ по договора, а приобретател /купувач/, поради това спрямо нея не може да се приеме наличието на фактическия състав на посочената разпоредба. С оглед основанието на предявените претенции като ирелевантни са оценени възраженията за нарушение на чл.361 ал.2 ЗЗД и предвидената в договора процедура при напускане на съдружник. Предвид безспорното обстоятелство, че претендираните суми /главница и лихви върху тях/ не са заплатени от ответницата, е направен извод, че те следва да бъдат присъдени в нейна тежест. По възражението за нищожност на неустоечните клаузи поради накърняване на добрите нрави е прието, позовавайки се на т.3 от ТР № 1/2010г. на ОСТК, че уговорените със споразумението неустойки са за едно и също неизпълнение – забава. Кумулирането на неустойки е недопустимо, поради което втората неустойка в размер на 0.5% е нищожна като накърняваща добрите нрави. Неустойките по т.4.3.2 и т.4.3.4 следва да бъдат присъдени. Касационната жалба съдържа оплаквания за процесуално нарушение, необоснованост и незаконосъобразност – касационни основания по чл.281 т.3 ГПК. В изложението на касаторката по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, инкорпорирано в касационната жалба, се сочи очевидна неправилност на въззивното решение. Изложени са съображения за необоснованост и незаконосъобразност на изводите, че ответницата дължи процесните суми въз основа на споразумението, а не въз основа на договора за гражданско дружество, че макар съдружникът да няма право да прехвърли участието си в сдружението без съгласие на другите съдружници, другият съдружник „Екип Д.“ ООД дал съгласие, подписвайки споразумението, в нарушение на чл.16 ал.1 от договора за гражданско дружество, а и с оглед здравословното състояние на Д., той не бил в състояние да осъществява функциите на управител на „Екип Д.“ ООД, че съдружници в „Екип Д.“ ООД били само ответницата и съпруга й, несъобразявайки, че такива били още две физически лица; пренебрегнат бил фактът, че самият ищец считал, че Е. и И. Д. са действали в лично качество, не обвързващо „Екип Д.“ ООД. Били пренебрегнати и: възражението за неспазена процедура по чл.16 от договора за гражданско дружество, в т.ч. че при непостигане на съгласие относно размера на дела на напускащия съдружник следва да се извърши оценка от независим оценител, която се одобрява от всички съдружници и след това се изплаща; че с дерогирането на посочените разпоредби „напускащият съдружник” създал за себе си възможност за неоснователно обогатяване; че уговорката за изключване на някой от съдружниците от участие в печалбите и загубите е недействителна по силата на чл.361 ал.2 ЗЗД, в какъвто смисъл била трайната практика на ВКС /сочи се решение по гр.д. № 410/2009г./; че в резултат на неизпълнението от страна на ищеца и невъзможността да бъде осъществена стопанската цел на сдружението станало невъзможно и погасяването на задълженията по договор за банков кредит от януари 2008г. ВКС намира, че касационно обжалване на въззивното решение не следва да бъде допуснато поради твърдяната му очевидна неправилност. Очевидна неправилност по смисъла на чл.280 ал.2 пр.3 ГПК е налице при порок на въззивното решение, който е установим само от неговото съдържание, защото от него е явно, без необходимост от анализ на процесуалните действия на съда и страните, на представените доказателства, на приложените норми, че е допуснато особено съществено нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Т.е. очевидната неправилност е видимо тежко нарушение на закона или явно несъответствие между фактическите и правните изводи на въззивния съд. Очевидно неправилен ще е съдебен акт, примерно, с който законът е приложен в обратния на вложения в него смисъл, или спорът е разрешен въз основа на несъществуваща или отменена норма или при грубо нарушение на правилата на формалната логика. Няма да е очевидно неправилен съдебен акт поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практиката на ВКС, с решения на Конституционния съд или на Съда на ЕС, при неправилно разрешаване на спорни въпроси относно приложимия закон, действието на нормите във времето, при необоснованост в резултат на неправилно възприемане на фактическата обстановка, на необсъждане на доказателства и др. – във всички тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от наличието на предвидените в чл.280 ал.1 т.1 – 3 ГПК предпоставки. В разглеждания случай искането си за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.2 предл.трето ГПК касаторката основава на твърдения за процесуално нарушение, за необоснованост и за незаконосъобразност, които представляват касационни основания по смисъла на чл.281 т.3 ГПК. Не се сочи порок, притежаващ характеристиките на явно тежко нарушение на процесуалния или материалния закон или на правилата на формалната логика. Сочените нарушения не са видни пряко от съдържанието на въззивното решение, а преценката дали такива са допуснати или не изисква проверка и анализ на процесуалните действия на съда и страните, на събраните по делото доказателства и съпоставянето им с формираните изводи от фактическа и правна страна. Такава преценка касационният съд може да извършва, ако допусне касационно обжалване, но не и в производството по допускането. Неотносимо към изхода на спора по делото е даденото от ВКС ІІІ ГО в решението по гр.д. № 410/2009г. разрешение, че уговорката за изключване на някой от съдружниците от участие в печалбите или загубите е недействителна по силата на чл.361 ал.2 ЗЗД. Въззивният съд е приел, че с оглед основанието на предявените претенции възраженията за нарушение на чл.361 ал.2 ЗЗД и предвидената в договора процедура при напускане на съдружник са ирелевантни. Произнасянето по въпрос, относим към този извод, касаторката не е релевирала като основание за допускане на касационно обжалване, а касационният съд не може да го вземе предвид служебно с оглед диспозитивното начало в гражданския процес и правото на защита на насрещната страна. Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,