Определение № 1982 от 05.07.2023 г. на ВКС по гр. д. № 885/2023 г.

Производството е по реда на чл. 288 от ГПК като е образувано по повод на касационна жалба с вх. № 22 634/27.10.2022 година (допълнена с друга такава с вх. № 25 666/30.11.2022 година, подадена по пощата на 28.11.2022 година), подадена от С. М. Г., срещу въззивно решение № 1119/02.08.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 26/2021 година. С обжалваното въззивно решение съставът на Софийския апелативен съд е потвърдил първоинстанционното решение № 5221/01.09.2020 година на Софийски градски съд, гражданско отделение-брачни състави, ІІ-ри брачен състав, постановено по гр. д. № 3638/2019 година, с което е отхвърлен предявеният от С. М. Г. срещу Е. М. Т. иск с правно основание чл. 5 от ЗЛС за поставянето на Т. под запрещение. В подадената от С. М. Г. касационна жалба се излагат доводи за това, че въззивното решение на Софийския апелативен съд е постановено в нарушение на материалния закон, при съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано. Поискано е същото да бъде отменено и вместо него да бъде постановено друго, с което предявения от Г. иск с правно основание чл. 5 от ЗЛС за поставянето на Е. М. Т. под запрещение да бъде уважен. В изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК се твърди, че са налице основанията за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК. Ответницата по касационната жалба Е. М. Т. е подала отговор с вх. № 2456/06.02.2022 година, с който е изразила становище, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение № 1119/02.08.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 26/2021 година и такова не трябва да се допуска, а ако бъде допуснато жалбата се оспорва като неоснователна като се иска да бъде оставена без уважение, а оспорваното с нея решение да бъде потвърдено. С. М. Г. е бил уведомен за обжалваното решения на 27.09.2022 година, като подадената от него срещу същото касационна жалба е с вх. № 22 634/27.10.2022 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима. Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното: При постановяване на решението си съставът на Софийския апелативен съд е изложил съображения за това, че съгласно чл. 336, ал. 1 от ГПК поставяне под запрещение можело да искат съпругът на лицето, близките роднини, прокурорът и всеки, който има правен интерес. В случая, от представените писмени доказателства било видно, че Г. бил брат на Т. и имал правен интерес да води настоящия процес. Той бил активно материалноправно легитимиран да предяви иска и същият бил допустим. Съгласно разпоредбата на чл. 5, ал. 1 от ЗЛС под запрещение се поставяло лице, което поради слабоумие или душевна болест не можело да се грижи за своите работи. За да бъде поставено едно лице под запрещение, съгласно разпоредбата на чл. 5 от ЗЛС следвало да са изпълнени кумулативно двете предпоставки, визирани в тази разпоредба: наличие на душевна болест или слабоумие и невъзможност лицето да се грижи за своите работи. Тези две предпоставки съставлявали двата критерия-медицински и юридически, съгласно които следвало да се преценява основателността на предявения иск. В случая, кумулативно изискваните предпоставки за поставяне на Т. под запрещение не били изпълнени. От разпита на Е. М. Т., проведен и в първоинстанционното производство и от въззивният съдебен състав по реда на чл. 337, ал. 1 от ГПК, категорично се установявал факта, че тя можела сама да се грижи за своите работи и не изпитвала затруднения в извършването на ежедневни и професионални дейности. Въззивният съд установявал, че Т. била създала функциониращи механизми за справяне в ежедневието и работата си без чужда помощ. Същата била ситуативно ориентирана и социално ангажирана. В първоинстанционното производство била приета комплексна съдебнопсихиатрична експертиза, изготвена от вещите лица д-р Х. Т., психиатър и Д. З.-С., клиничен психолог. Съгласно заключението на същата, Т. страдала от параноидна шизофрения, с трайна медикаментозна ремисия. Съгласно заключението на тричленната съдебнопсихиатрична експертиза, приета във въззивното производство, Т. страдала от параноидна шизофрения, която към настоящия момент била в трайна терапевтична ремисия. Предвид заключенията на двете съдебни експертизи, които въззивната съдебна инстанция изцяло кредитирала, въпреки оспорването им от Г., като компетентно и безпристрастно изготвени, съдът приемал, че Т. страда от душевна болест, която за дълъг период от време (повече от 15 години) била в трайна терапевтична ремисия, без наличие на психотични епизоди, както и девиантни тенденции в поведението и нагласите й. Предвид заключението на двете съдебнопсихиатрични експертизи въззивният съд приемал, че Т. въпреки страданието от душевна болест, предвид обстоятелството на продължителна ремисия на болестното състояние, била с напълно запазена ориентация и критичност по отношение на възможностите си за справяне, не се установявали активни психопатологични изменения на личността. Към момента заболяването се проявявало с дискретни белези: обстоятелствено мислене, склонност към сензитивно-себеотносни интерпретации и снижена стресогенна устойчивост, които не нарушавали базисните психични годности на Т.. Не се установявали болестни симптоми, които качествено да нарушават психичните й функции, критичността на мислене и социалното й функциониране. И двете съдебнопсихиатрични експертизи давали категорично заключение, че към настоящия момент Т. била в състояние да разбира свойството и значението на действията си и да ръководи постъпките си, можела сама да се грижи за себе си и да осъществява сама социалното си функциониране. Поради това въззивният съдебен състав, намира че Т. към настоящия момент, била в състояние да се грижи за своите работи и да разбира и ръководи постъпките си, поради което и не бил изпълнен фактическият състав на разпоредбата на чл. 5 от ЗЛС за поставяне на същата под пълно или ограничено запрещение. Съгл. т. 5 от ППВС № 5/13.02.1980 година, по делата за поставяне под запрещение вещото лице било компетентно да даде заключение относно това дали лицето, чието запрещение се иска, страда от болестите или слабоумието, които законът има предвид. Експертът определял и степента на страданието, както и с оглед здравословното състояние на лицето може ли то фактически да се грижи за своите работи и интереси. В случая въззивният съд, изцяло кредитирайки и двете съдебнопсихиатрични експертизи в съответствие с всички останали доказателства, събрани по делото ( писмени и гласни), включително и предвид разпита на лицето и в двете производства, намирал че фактическата констатация на вещите лица относно възможността Т. да се грижи сама за своите работи, следвало да се приеме за юридически критерий за дееспособността на същата. Е. М. Т. страдала от душевна болест, която била в медикаментозна ремисия за изключително дълъг и непрекъсван период от време, и дори това обстоятелства да не следвало да бъде приравнявано на клинично здраве, в какъвто смисъл били наведените във въззивната жалба възражения, то не била изпълнена втората предпоставка, изисквана кумулативно от закона: невъзможност лицето да се грижи за своите работи. От събраните доказателства било видно, че Т. била в състояние да взема добри решения и да води пълноценен начин на живот, във възможност била да полага грижи, както за себе си, така и за други лица, проявявала емпатия и била емоционално стабилна. Отговорна била към психиатричното си здраве, поддържала тясна връзка с лекуващия я психиатър и с личния си лекар, посещавала ежемесечно и двамата, приемала редовно и сама медикаменти, като категорично заявявала разбиране за нуждата от техния ежедневен прием. Не били установени периоди на прекъсване на лечението и на приема на лекарства по какъвто и да е повод. Е. М. Т. показвала разумно и социално отговорно поведение както към лечението си, така и към материалните и финансовите си дела: работела, разпределяла финансите си по обичаен критерий, грижела се за собствения си недвижим имот, така че да й носел доходи, т. е. нямало доказателства да разпилява имуществото си и да неглижира собствения си интерес, към каквато защита бил насочен института на запрещението. Тези факти се установявали категорично, както от представените писмени доказателства, така и от свидетелските показания и на двете разпитани по делото свидетелки. Въззивният съд приемал за доказана твърдяната от свидетелката Г. повишена тревожност в поведението на Т. в стресова ситуация, но намирал, че това поведение не противоречало на приетите от него факти: напротив показвало нормална за ситуацията реакция, отчетена и при изготвяне на тричленната съдебнопсихиатрична експертиза и съобразена от вещите лица. Тази тревожност била критично приета и от Т., която била потърсила помощ от психиатъра си като бил своевременно коригиран медикаментозния й прием по нейна инициатива. В този смисъл неоснователно било възражението на Г. за неправилна преценка от първоинстанционния съд на събраните гласни доказателства и даване превес на показанията само на единия свидетел. Неоснователни били и останалите наведени във въззивната жалба възражения: обстоятелството по какъв ред Т. била сключила граждански брак било напълно неотносимо към специално исково производство за поставяне под запрещение, неотносими били и обстоятелствата, изложени в представените писмени бележки, доколкото част от същите били наведени след приключване на съдебното дирене, а друга част (относно агресивно поведение на Т.) били останали недоказани, а били и несъотносими предвид отдалечения времеви период. С оглед тези съображения и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно следвало да бъде потвърдено на основание чл. 271, ал. 1 от ГПК. В касационната си жалба с вх. № 22 634/27.10.2022 година (допълнена с друга такава с вх. № 25 666/30.11.2022 година, подадена по пощата на 28.11.2022 година) С. М. Г. излага твърдения за това, че въззивното решение на Софийския апелативен съд било нищожно, тъй като в него бил присъствал като доверител адвокат с неустановена самоличност. Обстоятелството, че довереника на Т. нямал процесуална легитимация било абсолютно процесуално нарушение, което правело въззивното решение недопустимо. В мотивите си въззивният съд не бил обсъдил факта, че Т. била сключила граждански брак, което било абсолютно противоправно деяние, тъй като не само като била представила документ с невярно съдържание пред длъжностното лице по гражданското състояние, но и била подвела същото. Това от своя страна доказвало, че Т. нямала никакъв респект към правосъдната система на Република България, а липсата на санкции на това поведение било абсолютно нарушение на материалния закон. Т. живеела на свободни начала и дори работела незаконно без да била уведомила работодателите си за състоянието си, което било нейно задължение. Съгласно т. 1, изр. 4 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС касационният съд може да допусне касационно обжалване на въззивното решение в случаите когато съществува възможност то да е нищожно или недопустимо, дори и без да е налице формулиран правен въпрос в тази насока. Касационният съд следи служебно за тези евентуалното наличие на тези два порока на въззивното решение, но той дължи произнасяне по отношение на тях и в случаите когато в касационната жалба се съдържат твърдения и искания в тази насока, както е в конкретния случай. При извършената служебна проверка настоящият състав на ІV г. о. на ВКС не констатира наличието на основания за допускане на решението на Софийския апелативен съд до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 2, пр. 1 и пр. 2 от ГПК. В съдебната практика се приема, че съдебното решение е нищожно, когато е постановено от ненадлежен орган или от ненадлежен състав, или излиза извън пределите на правораздавателната власт на съда, или когато не е изразено в писмена форма или не е подписано, или когато волята на съда не може да бъде изведена поради абсолютна неразбираемост. Касае се за нарушение на изискванията за валидност на решението, които са въведени с оглед на характера му на едностранно властническо изявление на държавен правораздавателен орган, с което се разрешава правен спор. В конкретния случай въззивното решение на Софийски градски съд отговаря на установените изисквания за валидност, като не страда от нито един от посочените по-горе пороци, а също така и от други такива, от които да може да се направи извод за липса на надлежно волеизявление на въззивния съд. Изтъкваното във връзка с твърдяната от Г. нищожност на съдебното решение, ненадлежно процесуално представителство на Т., не е основание да бъде прието обратното, доколкото надлежното процесуално представителство на страна в производството не е предвидено от закона като предпоставка за валидност на решението. Недопустимо е съдебното решение когато е постановено при липсата на положителна или наличието на отрицателна предпоставка за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск или с което съдът е излязъл извън рамките на спора като се е произнесъл по непредявен иск-на непредявено основание или извън рамките на търсената защита. В случая въпреки твърдението за недопустимост не са налице посочените предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на това основание. В случая евентуалното ненадлежно представителство на Т. не е сред предпоставките за надлежното предявяване и разглеждане на иска за поставянето й под запрещение. Доколкото то е налице би довело до ненадлежно извършване на процесуалните действия от нейно име, като ще е налице процесуално нарушение, което ще се отрази на правилността, а не на допустимостта на решението. Същевременно съдът се е произнесъл в рамките на компетентността си и в рамките, в които е бил сезиран, без да е извършвал служебно промяна на същите, като трябва да бъде отчетена и възможността му да действа служебно, съгласно т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС. Сочените от Г. факти могат да доведат до евентуална неправилност, но не и до недопустимост на обжалваното решение. В случая съгласно посоченото ТР касационният съд трябва да провери дали не е налице и предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК основание за допускане на касационното обжалване. Същото обаче не е налице, тъй като изложените от С. М. Г. в тази насока твърдения предполагат извършване на проверка на начина на формиране на решаващите изводи на въззивния съд, което не може да бъде извършено на този етап от производството. Основанието за допускане на касационното обжалване по чл. 280, ал. 2, пр. 3 от ГПК е налице само когато неправилността на въззивния съдебен акт, може да бъде изведена от самия него, при обикновения му прочит с оглед на изложеното в касационната жалба, но без да се налага проверка на начина на формиране на волята на решаващия съдебен състав. В конкретния при обикновен прочит на въззивното решение такава неправилност не може да бъде изведена. Допускането на касационното обжалване на някое от предвидените в чл. 280, ал. 1 от ГПК основания за това предполага наличието на формулиран от касатора правен въпрос, който е включен в предмета на делото, бил е обсъждан от въззивния съд и е обусловил правните му изводи в постановения от него съдебен акт. Освен формулиране на такъв правен въпрос като общо основание за допускане на касационното обжалване е необходимо касаторът да обоснове връзката между този въпрос и някоя от допълнителните предпоставки за допускане на обжалването уредени в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК. В случая в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК С. М. Г. не е формулирал правен въпрос или въпроси, които да послужат като общо основание за допускане на касационното обжалване, а наведените твърдения приповтарят тези от самата касационна жалба. Липсата на такъв въпрос или въпроси е достатъчно основание да не се допуска касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд, в какъвто смисъл са дадените с т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС указания. Касационният съд не е длъжен да извежда правния въпрос или въпроси от изложението към касационната жалба по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК, а може само да го уточни или конкретизира. Наред с това Г. не е изложил и твърдения за това, че обжалваното решение на Софийския апелативен съд е постановено в противоречие с практика на ВКС, КРБ или СЕС и не е посочил конкретни актове, на тези институции на които решението противоречи. Липсва и евентуална обосновка за това, че допускането на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд би било от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Предвид на това освен, че липсва формулиран правен въпрос, които да послужи като общо основание за допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване не може да бъде направен извод и за това, че е налице някоя от предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 от ГПК допълнителни предпоставки за това, като само посочването на правната разпоредба не е достатъчно в тази насока. В случаите по т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 година, постановено по тълк. д. № 1/2013 година на ОСГТК на ВКС може, в отклонение от указанията по т. 1 от ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС, да се приеме, че касационният съд не е ограничен от посоченото в касационната жалба, съответно от формулираните в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК правни въпроси. Дори и тогава обаче отново не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение на Софийския апелативен съд. При постановяване на решението си съставът на въззивния съд не се е отклонил от закона и е съобразил и установената практика във връзка с чл. 5 от ЗЛС, а също така и със събирането и оценката на доказателствата, които са обсъдени както поотделно, така и в тяхната съвкупност без за бъде даван превес на идни от тях пред други, като е посочено на кои се дава вяра и на кои не, както и причините за това. Съобразено е задължението за личното изслушване на лицето, чието поставяне под запрещение е поискано. Същевременно обстоятелството дали Т. законосъобразно е встъпила в брак няма отношение към посочените в чл. 5 от ЗЛС предпоставки за поставяне под запрещение, още повече, че заболяването й не е абсолютна пречка да се сключи брак при определени предпоставки-чл. 7, ал. 1, т. 2 и т. 3 от СК. Достатъчно е да бъде установено, че макар и лицето да страда от заболяване по чл. 7, ал. 1, т. 2 от СК, моментното му състояние не обуславя поставянето му под пълно запрещение, или пък другия съпруг знае за заболяването-чл. 7, ал. 1, т. 3 от СК. Неспазването на тези предпоставки води до възможност за унищожаване на брака по смисъла на чл. 46, ал. 1, т. 1 от СК, но не е основание за поставянето под запрещение. Твърденията на С. М. Г. относно ненадлежното процесуално представителство на Т. също не могат да обосноват служебно допускане на въззивното решение на Софийския апелативен съд до касационно обжалване. На първо място на лист 37-ми от първоинстанционното производство е приложено пълномощно на процесуалния представител на Т., като Г. не е възразил срещу същото и на второ място съгласно т. 2 от ТР № 5/12.12.2016 година, постановено по тълк. Д. № 5/2014 година на ОСГК на ВКС на такива пороци може да се позове само представлявания. Предвид на изложеното не са налице предвидените в чл. 280, ал. 1, т. 1-т. 3 и ал. 2 от ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на въззивно решение № 1119/02.08.2022 година на Софийския апелативен съд, гражданско отделение, Х-ти състав, постановено по гр. д. № 26/2021 година, по подадената срещу него от С. М. Г., касационна жалба с вх. № 22 634/27.10.2022 година (допълнена с друга такава с вх. № 25 666/30.11.2022 година, подадена по пощата на 28.11.2022 година) и такова не трябва да се допуска. По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение