Определение № 863 от 28.02.2024 г. на ВКС по гр. д. № 3059/2023 г.

Производството е по чл. 288 ГПК. Образувано е по подадена от Г. Т. Г. касационна жалба с искане за допускане на касационно обжалване на постановеното от Софийски градски съд решение № 452/27.01.2023 г. по гр.д. № 10919/2021 г., с което е потвърдено решение № 20129833 от 02.06.2021 г. по гр.д. № 64926/2020 г. на Софийски районен съд, и е отхвърлен иска на Г. Т. Г. по чл. 215 КТ за сумата над 1330,65 лв. до пълния предявен размер от 10782,33 лв., представляваща неплатени командировъчни плащания за периодите декември 2018 г., септември 2019 г., октомври 2019 г., декември 2019 г., януари 2020 г. В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение с оплаквания за нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. С жалбата е представено изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, в което като основание за допускане на касационно обжалване се сочи основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т. 3 ГПК по следните въпроси: 1/. „Длъжен ли е въззивният съд да обоснове решението си, като обсъди всички обстоятелства по делото и посочи кои релевантни за спорното право факти счита за установени и кои намира за недоказани?; 2/. „Представлява ли въззивното решение произнесено при очевидна липса на пълно изследване на доказателствата основание за отмяна на решението /допуснати процесуални грешки/, предвид че с него се потвърждава решението на районния съд, постановено при непълнота на доказателствата?“; 3/. „Когато въззивната инстанция препраща към мотивите на първоинстанционния съд, това дерогира ли изискването на чл. 236, ал. 2 ГПК за мотивиране на въззивното решение и разпоредбата на чл. 272 ГПК освобождава ли въззивната инстанция от задължението да се произнесе по наведените във въззивната жалба оплаквания, както и допустимо ли е въззивният съд да препраща към мотивите на първата инстанция, когато първоинстанционният съд не е обсъдил всички доказателства и не се е произнесъл по всички оспорвания, както и по оспорването на заключението на вещото лице /обстоятелство, непротоколирано в протокола от проведеното съдебно заседание, посочено по-горе/?; 4/. „Формалното препращане към мотивите на първоинстанционния съд освобождава ли въззивната инстанция от задължението да изложи собствени мотиви, от които да се установи обсъдил ли е и анализирал ли е всички относими към правния спор доказателства, както и твърденията, доводите и възраженията, направени от наша страна?“и 5/. „Следва ли въззивният съд да обсъди детайлно обстоятелствата относно издаването на командировъчни заповеди, неподписани от нито една от страните, дали са спазени изискванията по КТ, ЗСч. и данъчните закони?“. Сочи се и основанието по чл.280, ал.2, пр.3 ГПК- очевидна неправилност. С писмени си отговор „Транкрайн Къмпани България“ ООД изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол и за неоснователност на касационната жалба. ВКС, ГК, състав на Четвърто отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирана страна и срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване при предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК. За да постанови решението си, Софийски градски съд е приел, че първоинстанционно решение е валидно, а в обжалваните части - допустимо и правилно, като е споделил мотивите му, към които на основание чл.272 ГПК е препратил. Във връзка с изложените в жалбата доводи е посочил, че за да възникне субективното притезателно право на работника за командировъчни пари следва да са налице следните материални предпоставки: ищецът да е полагал труд при ответника по трудово правоотношение; компетентен орган на ответното поделение да е командировал ищеца за изпълнение на трудовите му задължения в друго населено място извън Р. България и командированият работник фактически, ефективно да е извършвал работа в друго населено място, определено от работодателя. Посочил е, че ответникът изрично е признал наличието на трудово правоотношение между страните, по което ищецът е заемал длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил“ за процесния период /01.12.2018г.- 31.07.2020г./, което се установява и от представения трудов договор. Счел е, че в случая, с оглед командироването в чужбина, приложение намира Наредбата за служебните командировки и специализации в чужбина /НСКСЧ/, съгласно която командироването в чужбина се извършва въз основа на писмена заповед, каквито заповеди са представени по делото, като с доклада на първоинстанцинният съд е обявено като безспорно и ненуждаещо се от доказване, че за процесния период ищецът е бил командирован от работодателя за изпълнение на трудовите му задължения в чужбина. Решаващият съд е посочил и че няма спор между страните, че ищецът фактически е изпълнил нарежданията за командировка в чужбина, именно съобразно текста на цитираните заповеди, видно и от изявлението в молба в молба с вх. № 23529/19.04.2022 г. Позовал се е на непротиворечивата практиката на ВКС, че нарушаването на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят е понесъл при изпълнение на задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Приел е, че спорен между страните е размера на уговорените командировъчни пари, както и те са му изплатени. Относно размерът на командировъчните пари е посочил, че с оглед чл. 228, ал. 2 КТ, във вр. с чл. 215 КТ, приложение следва да намери разпоредбата на чл. 31, ал. 6 НСКСЧ, която дава възможност на работодателите да определят по-високи размери на командировъчните пари при осъществяване на командировки в чужбина, но до двукратния нормативно установен в НСКСЧ размер. В случая, видно и от заключението по ССч.Е, се установявало, че работодателят е изплатил на ищеца посочените в цитираните заповеди суми като командировъчни, заверявайки сметката му със сумите, описани в заповедите за командироване, с изключение на сумите по заповед № 20-11/01.06.2020г., в размер на 978,45 лв., и по заповед № 20- 129/01.07.2020г., в размер на 325,00 лв. или общо 1330,65 лв. Неплатените суми за изпълнени командировки, съобразно разпореждането по двете заповеди, в които е предвидено заплащането на командировъчни съответно от 27 евро и 30 евро на ден, напълно отговаряло на неудобствата, претърпени от командирования, който не е доказал, че уговорения размер на командировъчни пари е 60 евро дневно. Ето защо е приел, че на ищеца не му се дължат суми в по- голям размер, поради което и иска следва да бъде уважен за сумата от 1330,65 лв., до който правилен извод е достигнал и първоинстанционният съд. По основанията за касационно обжалване. Неоснователно е искането на касатора за допускане до касационно обжалване по поставените първи и втори въпроса. Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но не са разрешени в противоречие с практиката на Върховния касационен съд. Според установената практика основно задължение на въззивния съд е да обсъди всички своевременно повдигнати възражения и доводи на страните. Произнасянето на съда по възраженията на страните включва установяването на фактите, на които съответната страна се позовава. След фактическите констатации въззивният съд трябва да формулира своите правни изводи, които произтичат от наличието или липсата на тези факти. За да даде защита и санкция на спорните права, съдът е длъжен в мотивите на решението си да изложи фактическите си и правни изводи след обсъждане в тяхната съвкупност на всички доводи на страните и на всички релевантни за спора доказателства, събрани по делото. Преценката на всички правно релевантни факти, от които произтича спорното право, както и обсъждането на всички събрани по надлежния процесуален ред доказателства във връзка с тези факти, съдът следва да отрази в мотивите си, като посочи въз основа на кои доказателства намира едни факти за установени, други за неустановени. В случая въззивният съд не се е отклонил от тази практика, като е обсъдил всички релевантни за спора доказателства. Общите, неконкретизирани доводи за необсъждане на всички представени доказателства се свеждат до оплакване за неправилност на крайния извод на въззивната инстанция, като доколкото се касае до оплакване за твърдяно неточно интерпретиране на факти, а не за същинска липса на мотиви, настоящият състав на ВКС счита, че не е налице основанието по см. на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационен контрол по същество на въззивното решение. При липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по третия и четвъртия въпроса. Процесуалноправните въпроси са обуславящи, но не е разрешени в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд. Трайно в практиката на ВКС се приема, че мотивите към въззивното решение следва да отразяват самостоятелната решаваща дейност на въззивната инстанция като инстанция по съществото на спора и че разпоредбата на чл. 272 ГПК не освобождава въззивния съд от задължението да се произнесе по предмета на делото, след като обсъди събраните доказателства, доводите и възраженията на страните, при съблюдаване на очертаните с въззивната жалба предели на въззивна проверка- чл. 269 ГПК. С обжалваното решение въззивният съд се е произнесъл именно по този начин, като не само е препратил към мотивите на първоинстанционното решение, каквато възможност му е предоставена с разпоредбата на чл. 272 ГПК, но е изложил и собствени мотиви по спорното право в отговор на направените с жалба оплаквания. В този смисъл мотивите на въззивното решение не се изчерпват с препращане към мотивите на първата инстанция и не сочат на отклонение от трайната практика на ВКС по приложението на чл. 235, ал. 2 ГПК, чл. 236, ал. 1 и ал. 2 ГПК и чл. 272 ГПК. Неоснователно е искането на касатора за допускане на касационно обжалване по петия въпрос. Въпросът не е разрешен в противоречие, а в съответствие с практиката на Върховния касационен съд, съгласно която неспазването на законоустановените изисквания за реда на командироване има за последица незаконност на действията на работодателя и липса на задължение от насрещната страна по правоотношение да изпълни разпореждането /при евентуално устно разпореждане/, но не и отпадане на задължението за заплащане на командировъчни пари, чието предназначение е да се компенсират до известна степен неудобствата, които работникът или служителят понася когато изпълнява задача извън мястото на работа и местоживеенето си. Съдът се е съобразил с тази практика, като при липсата на спор между страните, че ищецът фактически е изпълнявал нарежданията за командировка в чужбина именно съобразно процесните заповеди за командироване, е отхвърлил частично предявените искове, но поради установено по делото изплащане на част от сумите, с които сметката на ищеца е заверена и поради недоказан от работника размер на командировъчните пари в твърдения от него размер от 60 евро на ден по двете заповеди, по които плащане не е установено. При липсата на аргументи съществуващата практика да бъде изменена или да бъде създадена нова съдебна практика по тълкуването и прилагането на конкретни правни норми, не може да се приеме, че е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Наред с това, така поставения въпрос съдържа твърдения за неправилност на въззивното решение, каквито във фазата по селекция на касационната жалба е недопустимо да се разглеждат. В случая липсва основание за допускане на касационно обжалване и по соченото от касатора основание по чл. 280, ал. 2, пр. 3 ГПК - очевидна неправилност. По смисъла на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК, очевидна неправилност е налице при установими пряко и единствено от самите мотиви на въззивния съдебен акт нарушение или явна необоснованост. Очевидно неправилен е актът, постановен в противоречие със закона до степен, че съответната норма е приложена със смисъл, противоположен на действителното й съдържание или е приложена несъществуваща или отменена норма, при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, при нарушения на императивна материалноправна норма или на основополагащи процесуални правила. В разглеждания случай от мотивите на обжалваното решение не се установява да е налице очевидна неправилност в посочения по-горе смисъл. Решението нито е явно необосновано при грубо нарушаване на правилата на формалната логика, нито се основава на приложение на несъществуваща или отменена норма или приложение на норма в смисъл, противоположен на действителния. Не е налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, когато е постановен в противоречие с практика на ВКС или когато е необоснован поради неправилно възприемане на фактическата обстановка, необсъждане на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 1 - т. 3 във вр. с чл. 280, ал. 1 ГПК. По изложените съображения не следва да се допуска касационно обжалване на решение № 452/201.2023г. по в. гр. д. № 10919/2021 г. на СГС, ІV- В въззивен състав. По делото липсва направено от „Транкрайн Къмпани България“ ООД искане за присъждане на разноски. Воден от изложеното, настоящият състав на ВКС, ІV ГО,