Определение № 2944 от 12.11.2024 г. на ВКС по т. д. № 596/2024 г.

Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на М. И. Х. от [населено място] - чрез пълномощник адв. Г. Х. от САК, срещу решение № 1452 от 13.12.2023 г., постановено по гр. д. № 657/2023 г. на Апелативен съд - София. С посоченото решение, след частично потвърждаване и частична отмяна на решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. на Окръжен съд - Видин, е отхвърлен предявеният от М. И. Х. против „Дженерали застраховане“ АД иск с правно основание чл.432, ал.1 КЗ за заплащане на сумата 65 000 лв. (частичен иск от 115 000 лв.), претендирана като обезщетение за неимуществени вреди от настъпилата при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на И. М. А. (баща на ищцата), и на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК са присъдени разноски и юрисконсултско възнаграждение на „Дженерали застраховане“ АД за производството пред първата и пред въззивната инстанции. В касационната жалба се поддържа искане за отмяна на обжалваното решение като неправилно на основанията по чл.281, т.3 ГПК. Навеждат се оплаквания, че въззивният съд е допуснал съществени нарушения на съдопроизводствените правила като не е анализирал в съвкупност събраните по делото доказателства относно механизма на реализиране на произшествието и необосновано, без необходимата аргументация, е приел, че пострадалият И. М. е допринесъл в степен 50 % за настъпване на вредоносния резултат; че в нарушение на закона въззивният съд е обосновал изводите си за наличие на съпричиняване с мотивите на наказателния съд, постановил влязлата в сила присъда срещу виновния за произшествието водач на МПС; че при постановяване на решението въззивният съд е нарушил чл.269 ГПК като не е обсъдил всички релевирани във въззивната жалба на ищеца доводи и оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение; че изводите на въззивния съд за наличие на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и за неговия размер, както и тези относно справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди, са формирани в нарушение на материалния закон - чл.51, ал.2 ЗЗД и чл.52 ЗЗД, и в противоречие с практиката на ВКС. С жалбата е представено изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, в което приложното поле на касационното обжалване е обосновано с основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Формулирани са въпроси, за които се твърди, че са от значение за изхода по делото и че са разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВС и ВКС и с практиката на ВКС, а именно: „ 1. Следва ли съдебното решение да бъде постановено въз основа на всички събрани по делото доказателства и след тяхната съвкупна преценка, в тази връзка задължен ли е въззивният съд да обсъди всички събрани по делото доказателства заедно и поотделно (противоречие с практиката в решение № 18/09.03.2018 г. по т. д. № 1512/2017 г. на ВКС, І т. о., и решение № 69/23.07.2014 г. по т. д. № 1874/2013 г. на ВКС, І т. о.); 2. Може ли изводът на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат да почива на предположения или е нужно същият да бъде доказан категорично/без каквито и да било съмнения (противоречие с практиката в решение № 98/24.06.2013 г. по т. д. № 596/2012 г. на ВКС, ІІ т. о.); 3. Процесуално допустимо ли е гражданският съд да основава изводите си за съпричиняване от страна на пострадалия, основавайки се единствено на мотивите на присъдата за факти, които са извън посочените в чл.300 ГПК, или упоменатият факт следва да бъде установен конкретно със съответните доказателствени средства в рамките на гражданския процес (противоречие с практиката в решение № 67/15.05.2014 г. по т. д. № 1873/2013 г. на ВКС, І т. о., и решение № 36/21.04.2012 г. по т. д. № 319/2011 г. на ВКС, ІІ т. о.); 4. Следва ли съдът, при приложението на чл.52 ЗЗД и определяне справедливо обезщетение за причинени на ищеца неимуществени вреди от смъртта на негов близък, да се съобрази с указанията, съдържащи се в т.ІІ на ППВС № 4/1968 г. и въз основа на оценката им да определи конкретния размер на обезщетението по справедливост (противоречие с т.ІІ на ППВС № 4/1968 г. и решение № 158/28.12.2011 г. по т. д. № 157/2011 г. на ВКС, І т. о., както и с други цитирани в касационната жалба решения по чл.290 ГПК на ВКС); 5. Следва ли съдът, при определяне на справедливия размер на застрахователното обезщетение за неимуществени вреди, да вземе предвид наред с указанията в Постановление № 4/1968 г., и икономическата конюнктура в страната (противоречие с решение № 99/08.10.2013 г. по т. д. № 44/2012 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 66/03.07.2012 г. по т. д. № 619/2011 г. на ВКС, ІІ т. о., решение № 83/06.07.2009 г. по т. д. № 795/2008 г. на ВКС, ІІ т. о.).“. Като самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване се сочи и очевидна неправилност на въззивното решение по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК с аргумент, че въззивният съд в нарушение на чл.269 ГПК не е обсъдил възраженията на ищцата, релевирани във въззивната жалба. В срока по чл.287, ал.1 ГПК е подаден отговор от ответника по касация „Дженерали застраховане“ АД със седалище в [населено място] - чрез процесуален представител юрисконсулт, който изразява становище за недопускане на обжалваното решение до касационен контрол поради отсъствие на поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 ГПК и чл.280, ал.2, предл.3 ГПК, а по същество - за неоснователност на касационната жалба. С отговора е поискано присъждане на юрисконсултско възнаграждение по чл.78, ал.8 ГПК. Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните и доводите по делото, приема следното: Касационната жалба е допустима - подадена е от надлежна страна в срока по чл.283 ГПК срещу решение на въззивен съд, което подлежи на касационно обжалване. С решение от 02.12.2022 г. по гр. д. № 234/2022 г. Окръжен съд - Видин е осъдил „Дженерали застраховане“ АД да заплати на основание чл.432, ал.1 КЗ на М. И. Х. обезщетение в размер на 28 000 лв. за неимуществени вреди, претърпени по повод настъпилата при ПТП на 18.11.2017 г. смърт на баща й И. М. А., ведно със законната лихва от 02.08.2022 г. до окончателното плащане, като е отхвърлил иска (предявен като частичен от сумата 115 000 лв.) за разликата до претендираните 65 000 лв. За да разреши спора, първоинстанционният съд е съобразил влязлата в сила присъда по НОХД № 146/2018 г. на ОС - Видин, изменена с решение по ВНОХД № 1215/2019 г. на Апелативен съд - София, с която Ц. Л. Т., застрахован към датата на произшествието със застраховка „Гражданска отговорност“ на автомобилистите в „Дженерали застраховане“ АД, е признат за виновен в това, че на 18.11.2017 г. в [населено място], при управление на лек автомобил „Опел“ с рег. [рег.номер на МПС], е нарушил правилата за движение по пътищата - чл.21, ал.1 ЗДвП, и по непредпазливост е причинил смъртта на пешеходеца И. М. А.. След съвкупна преценка на доказателствата съдът е направил извод за основателност на релевираното от ответника - застраховател възражение за съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия. Като е взел предвид заключението на автотехническата експертиза, с което са изяснени механизма на произшествието и поведението на участниците в него, съдът се е произнесъл, че пострадалият пешеходец е нарушил правилата за движение по чл.5, ал.1, т.1, чл.6, т.1 и чл.108, чл.113 и чл.114 ЗДвП и е допринесъл за настъпване на произшествието. След съпоставяне на нарушенията, допуснати от всеки от участниците в инцидента, съдът е приел, че водачът има основен принос за настъпване на произшествието, а приносът на пешеходеца е значително по-малък и възлиза на 20 %. Относно размера на обезщетението за неимуществени вреди първоинстанционният съд е счел, че с оглед установените от свидетелските показания отношенията между ищцата и нейния баща ответникът - застраховател дължи справедливо обезщетение в размер на 28 000 лв., определено след отчитане на доброволно платеното от него обезщетение от 35 000 лв. и на приетия принос по чл.51, ал.2 ЗЗД. Сезиран с въззивни жалби от двете страни, Апелативен съд - София е постановил обжалваното с касационната жалба въззивно решение, с което е отменил първоинстанционното решение в неговата осъдителна част, отхвърлил е иска по чл.432, ал.1 КЗ за сумата 28 000 лв. и е потвърдил решението в частта, с която искът е отхвърлен за разликата над сумата 28 000 лв. до сумата 65 000 лв. Въззивният съд е преценил, че във въззивното производство спорът е концентриран върху наличието на принос по чл.51, ал.2 ЗЗД и неговия размер, а също и върху справедливия размер на дължимото обезщетение за неимуществени вреди. Без да обсъжда и да се позовава на конкретни доказателства по делото, съдът е приел за установено еднозначно/категорично, че пострадалият се е движил по средата на пътното платно, в тъмната част на денонощието, без светлоотразителни дрехи, в състояние на сериозно алкохолно опиянение, бутайки велосипед, натоварен с извънгабаритен товар. Изразил е виждане, че всички тези, факти, преценени в съвкупност и в контекста на обстоятелството, че инцидентът е настъпил в тъмната част на денонощието, на неосветено място, при студено и влажно време и интензивен трафик, са допринесли съществено за настъпване на произшествието. С аргументи, че същественото съпричиняване на вредоносния резултат от пострадалия пешеходец е констатирано изрично и от наказателния съд при индивидуализиране на наказанието на виновния водач и че съображенията на наказателния съд в тази насока следва да бъдат взети предвид с оглед правилото на чл.300 ГПК, тъй като мотивите към присъдата са част от нея, въззивният съд е формирал извод, че процентното изражение на приноса следва да се определи на 50 %. За да се произнесе относно справедливия размер на обезщетението, въззивният съд е изходил от принципната постановка, че загубата на близък роднина - в случая баща, винаги причинява неимуществени вреди и липсата на доказателства по делото за близка емоционална връзка между ищцата и баща й не може да обоснове изключване или съществено редуциране на имуществената отговорност на застрахователя. Поради това и след като е обсъдил свидетелските показания по делото, съдът е определил обезщетение по чл.52 ЗЗД в размер на 70 000 лв. В съответствие с така възприетите разрешения въззивният съд е направил решаващия краен извод, че предявеният иск следва да бъде отхвърлен изцяло, тъй като след редуциране на определеното по справедливост обезщетение с 50 % и след отчитане на доброволно платеното от застрахователя обезщетение не съществува възможност за присъждане на допълнително обезщетение. По основанията за допускане на касационно обжалване, поддържани в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК: Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване поради очевидна неправилност по смисъла на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК на постановеното от въззивния съд решение. В мотивите към решението въззивният съд е отговорил на въведените с въззивната жалба на ищцата - сега касатор, оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, както и на доводите във връзка с приложението на чл.52 ЗЗД и чл.51, ал.2 ЗЗД. Въпреки, че мотивите не съдържат подробно и изчерпателно обсъждане на отделните оплаквания и доводи, от тях е видно, че въззивният съд е осъществил самостоятелна решаваща дейност като втора инстанция по съществото на спора и се е произнесъл по жалбата в очертаните от чл.269 ГПК предели на въззивна проверка. При осъществяване на правомощията по чл.288 ГПК съставът на ВКС не преценява въззивното решение като очевидно неправилно, поради което няма основание то да бъде допускано до касационно обжалване в хипотезата на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК. Касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска и на основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК по въпросите, формулирани в т.2, т.4 и т.5 от изложението. Въззивният съд не е основал извода си за наличие на съпричиняване на предположения, а е приел, че фактите, които обуславят определянето на принос по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД, са доказани „еднозначно/категорично“. Предвид така изразеното от съда становище относно доказването на приноса, въпросът по т.2 не покрива общия селективен критерий на чл.280, ал.1 ГПК, което е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по повод на него. Другите два въпроса - за съобразяване на критериите за справедливост по чл.52 ЗЗД, указани от Пленума на ВС в т.ІІ от Постановление № 4/68 г., и на икономическата конюнктура в страната при определяне на справедливото обезщетение за неимуществени вреди, са значими за делото, но не са разрешени от въззивния съд в противоречие с цитираната в изложението задължителна практика на ВС и ВКС, съответно практика на ВКС. Въззивният съд е определил размера на приетото за справедливо обезщетение по чл.52 ЗЗД в съответствие с указанията в ППВС № 4/68 г. и с последователната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД, като е взел предвид всички установени в хода на делото факти, които в конкретния случай изпълват със съдържание понятието „справедливост“. Акцент при определяне на обезщетението е поставен върху житейски присъщата на връзката баща - дъщеря родствена близост и върху тежестта на произтичащите от загубата на баща морални болки и страдания, като същевременно са отчетени специфичните за случая факти, приети за установени от свидетелските показания - че ищцата и баща й са живеели в отдалечени населени места, че помежду им не е съществувала особено близка емоционална привързаност, че преди да почине бащата е водил тежък живот при лоши битови условия, без да има данни да е получавал грижи и подкрепа от ищцата. В мотивите към решението не са изложени съображения относно значението на икономическата конюнктура в страната за справедливия размер на обезщетението, но доколкото съдът е взел предвид момента на настъпване на произшествието и на проявление на вредите, няма причина да се приеме, че обезщетението не е съобразено с икономическите условия в страната към същия този момент. Предвид изложеното, поставените въпроси не могат да се подведат под специфичния за основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК селективен критерий. Въззивното решение следва да се допусне до касационно обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1 ГПК по първия въпрос от изложението - за задължението на съда да постанови решение по спора след обсъждане и съвкупна преценка на всички събрани по делото доказателства, и по третия въпрос, прецизиран от състава на ВКС в съответствие с указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС - може ли гражданският съд, разглеждащ иск за обезщетение за вреди от ПТП, да обоснове изводите си относно приноса на пострадалия по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД със съображения и констатации на наказателния съд, съдържащи се в мотивите към влязлата в сила присъда срещу причинилия произшествието водач на МПС. В мотивите към обжалваното решение липсва анализ и преценка на доказателствата, които имат значение за разрешаване на спорния между страните въпрос за степента на принос на пострадалия пешеходец. Същевременно изводът на съда, че приносът е значителен и възлиза на 50 %, е обоснован с мотивите към влязлата в сила присъда срещу признатия за виновен водач и конкретно - с изложените в тях съображения на наказателния съд при индивидуализацията на наказанието на водача. Като е процедирал по посочения начин, въззивният съд е разрешил въпросите в противоречие с цитираната в изложението практика на ВКС (с характер на задължителна), с което е осъществено предвиденото в чл.280, ал.1, т.1 ГПК основание за допускане на касационно обжалване. Държавна такса за разглеждане на касационната жалба не се дължи от ищцата - касатор по силата на закона - чл.83, ал.1, т.4 ГПК. Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,