Определение № 60353 от 13.10.2021 г. на ВКС по т. д. № 1398/2021 г.

Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.

Образувано е по частна касационна жалба на НЗОК срещу определение № 260169/20.04.2021 г. по в. ч. т. д. № 117/2021 г. на Апелативен съд Пловдив, с което е потвърдено определение № 260724/07.12.2020 г. по т. д. № 153/2019 г. на Окръжен съд Пловдив, с което е оставена без уважение молба на жалбоподателя да бъде възстановен пропуснат срок за депозиране на въззивна жалба.

Жалбоподателят прави оплакване за неправилност на атакуваното определение, тъй като при постановяването му въззивният съд е допуснал неправилно приложение на чл. 39 ГПК и чл. 45 ГПК. Излага съображения, че подадената срещу решение № 690/16.12.2019 г. по т. д. № 153/2019 г. въззивна жалба е депозирана в срок. НЗОК претендира отмяна на атакуваното определение и връщане на делото за продължаване на процесуалните действия по т. д. № 27/2021 г. от страна на Окръжен съд Пловдив. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК формулира въпроси, които според него са обусловили решаващите мотиви на въззивния съд и са от значение за разрешаване на процесуалния спор. Въпросите са следните:

1. „Кои обстоятелства са особени непредвидени по смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК“

2. „По смисъла на чл. 64, ал. 2 ГПК особено непредвидено обстоятелство ли е нередовното връчване на съобщение на страна по съдебно дело, че по него има постановено решение?“

3. „Разпоредбата на чл. 50, ал. 3 ГПК приложима ли е, когато се касае за връчване на съдебни книжа на държавни учреждения?“

4. „Откога започва да тече срока по чл. 60, ал. 4 ГПК, който се брои на седмици?“.

Достъпът до касация по първия въпрос е обоснован с хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК поради противоречие с даденото разрешение в определение № 277/01.07.2016 г. по ч. т. д. № 1354/2016 г. на I ТО и определение № 137/2016 г. по ч. т. д. № 45/2016 г. на II ТО на ВКС. Останалите въпроси според касатора са значими за развитие на правото. Аргументирано е и, че въззивното определение е очевидно неправилно, тъй като е сгрешено малкото име на свидетелката, разпитана по т. д. № 153/2019 г.

Ответникът по частната касационна жалба МБАЛ „Свети Иван Рилски“ ЕООД не ангажира отговор.

Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на първо търговско отделение, като взе в предвид изложените доводи и провери данните по делото, намира следното:

Частната жалба е подадена в преклузивния срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от легитимирана да обжалва страна срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява процесуално допустима.

С постановено на 03.01.2020 г. разпореждане № 39 по т. д. № 153/2019 г. от Окръжен съд Пловдив е върната като просрочена въззивна жалба на НЗОК, подадена срещу решение № 690/16.12.2019 г. по същото търговско дело. Соченото разпореждане е влязло в сила.

С обжалваното в настоящото производство определение на Апелативен съд Пловдив е потвърдено постановено от Окръжен съд Пловдив друго такова, с което е оставена без уважение молба на НЗОК да бъде възстановен пропуснат срок за депозиране на въззивна жалба срещу решение № 690/16.12.2019 г. по т. д. № 153/2019 г. В мотивите на определението съставът на Апелативен съд Пловдив е посочил, че не са изложени твърдения, които да попълнят хипотезиса на чл. 64, ал. 2 ГПК, а по – скоро от жалбоподателя са релевирани доводи във връзка с редовното връчване на съобщение за постановеното по т. д. № 153/2019 г. решение № 690/16.12.2019 г., отговор на които е даден в развилото се по инстанционна проверка на постановеното по – рано разпореждане за връщане на сочената въззивна жалба.

Не са налице предпоставките за допускане на атакуваното въззивно определение до касационно обжалване.

С оглед разясненията, дадени с т. 1 на ТР № 1/19.02.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, които съгласно чл. 274, ал. 3 ГПК намират приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне на въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията на чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В решението е направено разграничение между основанията за касационно обжалване по чл. 281 ГПК и тези за достъп до касация като изрично е подчертано, че в производството по селекция на жалбите не може да бъде проверявана правилността на въззивния съдебен акт

Следва да бъде посочено, че в частната жалба са развити доводи относно неправилно приложение на процесуалните разпоредби, касаещи връчване на съдебни книжа, които не кореспондират с инициираното производство по чл. 64 ГПК. Това е рефлектирало и върху поставените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК въпроси. Те не покриват изискването на чл. 280, ал. 1 ГПК, разяснено с цитираното по – горе тълкувателно решение, да са обуславящи волята на въззивната инстанция. Отделно, както е посочил в мотивите си и въззивният съд, въпросът редовно ли е връчено съобщението, респективно изтекъл ли се явява срокът за въззивно обжалване на решението по т. д. № 153/2019 г., е разрешен по окончателен начин, поради което доводи в тази посока не могат да бъдат взети в предвид.

По приложението на чл. 64, ал. 2 ГПК е създадена съдебна практика в достатъчен обем, според която нередовното връчване на съобщение за постановен акт не може да бъде основание за възстановяване на процесуален срок, тъй като такъв не е започнал изобщо да тече. Отделно, цитираната от частния касатор практика е неотносима към поставения под номер едно въпрос, тъй като е по повод приложение на чл. 39 и чл. 45 ГПК.

Следва да бъде посочено и обстоятелството, че не е обосновано приложението на допълнителния селективен критерий по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а той е само формално посочен. Това обстоятелство препятства достъпа до касация.

Не е налице и соченият порок на обжалваното определение, който дава пряк достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. III ГПК. Касационната инстанция многократно е посочвала, че, за да е налице тази квалифицирана форма на неправилност, е необходимо да са нарушени основополагащи процесуални правила, драстично да са нарушени правилата на формалната логика, да е приложена отменена или несъществуваща законова разпоредба, или тя да е приложена в нейния обратен смисъл. Неточното изписване на лично име на свидетел не се подвежда под описаните хипотези, а представлява техническа грешка, която обаче не опорочава волята на съда.

По изложените мотиви и на основание чл. 274, ал. 3 ГПК настоящият състав на първо търговско отделение на ВКС